Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (46)

46.

Когато се върнаха в относителната безопасност на манастира, Сара гледаше втренчено потрепващите, жадни за кислород пламъци на малкия огън. Дебели парчета платно покриваха прозорците на долната стая, за да не избяга светлината, а пушекът се процеждаше през дупка на покрива, за да се разсее през отворите на горните етажи. Чуваше тихото кискане и пърхане, докато популацията от прилепи в сградата се приготвяше за нощния лов. Виеше й се свят от контраста с огромното струпване на техника, на което бяха станали свидетели по-рано. Сякаш беше засмукана в някаква гънка на времето и се беше озовала обратно в четиринайсети век. Но реалността на кратера ги беше придружила като някакъв отмъстителен призрак и витаеше в стаята около тях.

— Значи Слънчевият камък е ключът? Валтер Бром е открил вещество от друг свят и е решил да го използва?

— Каквото и да си мислим за Бром, бил е гениален физик — съгласи се Джейми. — Нарежда се до Опенхаймер, дори до Айнщайн. Не му е трябвало много време, за да разбере, че това е нещо, което напълно надхвърля познанията му.

— И следващите осем години се е мъчил да разгадае тайните му.

— Да, и ако е имал шанс да се занимава само с него, сигурно е щял да успее, но войната му е попречила. Когато бил вербуван за Хитлеровия проект за разработка на ядрена бомба, никой не давал пет пари за увлечението му. От това, което пише дядо ми в дневника си, излиза, че е бил принуден да работи тайно. Това в най-добрия случай е било нелоялност, дори измяна. Валтер Бром е бил неразбран гений от самото начало.

— Но така и не се е отказал.

— Да. Бил е безпощаден и амбициозен и в Слънчевия камък е видял възможност да издълбае мястото си в историята. Изобщо не му е идвало наум за етични или морални дилеми. По някакъв начин успял да разбере какво е било веществото и за какво можело да се използва. За жалост, по времето, когато вече разполагал с доказателства за истинските му възможности, Адолф Хитлер бил изгубил вяра в ядрените физици.

— Освен това се е боял от него. Какво ни говори това?

Гласът на Тензин прекъсна разговора.

— Говори ни, че древните жреци са били прави, госпожице Грант. Слънчевият камък има силата да унищожи света.

Те го изгледаха.

— Не разбирате ли — продължи тибетецът. — В Слънчевия камък е заложена силата на слънцето. Това вещество, което зарежда звездите. Източник на безкрайна енергия, но също така и източник на безкрайно разрушение. Кое има по-голям потенциал от ядрената бомба? Кой е Светият Граал на науката?

Още не можеха да разберат какво иска да им каже.

— Ядреният синтез. Контролирана, безгранична сила от свиването на две атомни ядра, за да образуват едно по-тежко ядро. Ядреният синтез за пръв път бил постигнат през 30-те години на XX в. Но така и не бил овладян като надежден източник на ядрена енергия. Който открие начин да го контролира, ще притежава икономическата власт да държи света като заложник. И военната сила. Защото с контролирания ядрен синтез идва и водородната бомба. Стотици пъти по-мощна от обикновената ядрена бомба.

— Щом като знаят толкова много за ядрения синтез и толкова дълго са работили върху него, защо не могат да го контролират? — попита Джейми.

— Защото не са успели да открият нужния катализатор, който да им осигури високата енергийна мощност, от която се нуждаят, и контрола, чрез който да я задържат в ядрения реактор. Мисля, че Валтер Бром е смятал, че е открил катализатора.

— Слънчевия камък ли?

Тензин кимна и намръщеното му лице помръкна, но Сара го прекъсна, преди да успее да продължи.

— Казваш, че водородната бомба може да е сто пъти по мощна от всичко, с което разполагаме в момента? Това би нанесло огромни разрушения, но няма да унищожи света.

— Правилно, но се смята, че който създава бомбата, е наясно с какво си има работа. Водородната бомба в основата си представлява неконтролируем ядрен синтез, верижна реакция, която предизвиква термоядрен взрив. Ами ако верижната реакция е без ограничение? Ако камъкът наистина е веществото, което зарежда звездите, той може да е катализатор не за неограничен източник на енергия, а за взрив, който да превърне земята в горящ ад в продължение на стотици милиони години.

За известно време всеки се отдаде на собствената си представа за края на света. Накрая Джейми тихо попита:

— Защо ни доведе тук?

Очите на Тензин се присвиха и гласът му стана сериозен.

— Струва ми се, че някаква сила ви е свързала завинаги със Слънчевия камък. Сдобили сте се с дневника, откъдето на свой ред сте разбрали името на Валтер Бром. А сега ви е довела тук. Неслучайно сте ми изпратени. Мисля, че всяка крачка от пътуването ви води към един изход.

— И какъв е той?

— Трябва да се върнете в Европа и да продължите търсенето си. Според мен само вие можете да се погрижите Слънчевият камък никога да не попадне в ръцете на тези, чиято алчност, амбиция или глупост ще унищожат всички нас.

Сара го изгледа — в очите й се четеше объркване, заедно с още нещо, което Джейми не можа да разгадае.

— Но как ще го направим? Не можеш да ни натовариш с такава отговорност. Ние сме… съвсем обикновени хора. Нямаме нито силата, нито средствата. — Тя поклати глава. — Много е голямо. Това е нещо, с което правителствата трябва да се оправят.

— Напротив, госпожице Грант. — Лицето на Тензин беше сериозно. — Именно от правителствата трябва да се пазите. Правителства като това, което нападна и завладя страната ми, ще дадат всичко и ще направят всичко, за да се доберат до Слънчевия камък и да освободят силата му. Комунизмът няма душа, както и фашизмът не е имал; ами капитализмът? Мислите ли, че американците ще са по-различни? През 1971 година Ричард Никсън предаде моя народ за едно ръкостискане и усмивка от Мао Дзедун; да очакваме ли от сегашния президент нещо по-добро?

— Но какво можем да направим?

— Когато му дойде времето, ще трябва да вземете решение и тогава ще разберете какво трябва да направите.

Сара хвърли измъчен поглед на Джейми, но той вече беше взел решение. Чувстваше се така, сякаш бе облян от аурата, създадена от силата и решителността на монаха. Това беше съдбата му от самото начало. Това беше последната глава от историята на Матю Синклер. Щеше да завърши започнатото от дядо му.

— Ще тръгнем сутринта.

Тензин наложи убийствено темпо, докато колоната от четиринайсет души се отправяше обратно към границата, но на втория и третия ден започна да става все по-предпазлив. На два пъти се скриха под скалите при шума от прелитащ ниско над главите им самолет.

— Имаме късмет, че нямат резервни части, за да държат хеликоптерите си „Блек Хоук“ във въздуха — сподели тибетецът пред Джейми. — Изтребителите J-7 и J-11, базирани в Лхаса, са прекалено бързи, за да ни навредят в планините, но има разузнавателни самолети, които излитат от по-малки площадки покрай границата, и ако ни забележат, ще извикат патрулите да ни хванат.

— Мислех, че „Блек Хоук“ са американски хеликоптери — обади се Сара.

— Точно така, госпожице Грант. Вашите американски защитници на демокрацията разрешиха продажбата на двайсетте UH-60 на Китай през 80-те години, които те бързо използваха за потискане на всяко възраждане на демокрацията в Тибет. Каква ирония, нали?

По-късно следобед един от бунтовниците, който пазеше края на малката колона, изтича напред и каза нещо на Тензин. Монахът кимна. Когато се извърна към Джейми и Сара, лицето му беше сурово.

— Те идват.

Джейми си мислеше, че през последните три дни темпото е било убийствено, но бързо откри колко много е сбъркал. Тибетците им взеха раниците и Тензин се понесе в лек тръс, който бързо накара дробовете на Джейми да закрещят за кислород. Само представата за това, което щеше да стане, ако китайците ги спипат, го караше да продължи, но дори и така след десет минути му се искаше монахът да намали темпото или да си изкълчи глезена, каквото и да е, само и само болката в гърдите да престане. Чак когато Сара започна да преплита крака и двама от бунтовниците бяха принудени да я подкрепят, Тензин намали крачката.

— Трябва да спечелим преднина преди мръкнало — обясни тибетският командир. — Ако са вуджинг, научили са се да се страхуват от нощта и Призраците на четирите реки, така че ще спрат, докато ние продължим. — Сърцето на Джейми почти спря при мисълта да прекоси безмилостния пейзаж в мастиления мрак на хималайската нощ, но следващите думи на Тензин го стреснаха още по-силно. — Възможно е войниците, които ни преследват, да са от планинските специални части. Тези мъже не ги е страх от нищо и са снабдени с екипировка за нощно виждане.

— Как ще разберем? — попита Джейми.

— Ако още са по петите ни на зазоряване — отвърна Тензин и отново ускори крачка.

Последва най-дългата нощ в живота им. Тензин поддържаше безмилостно темпо часове наред, спираше само колкото да им позволи да си починат и да пийнат вода. Десет минути тичане, следвани от десет минути ходене, за да си пазят силите, които все повече се топяха. Джейми и Сара тичаха с по един тибетец от двете страни, които им шепнеха неразбираеми насърчителни думи, докато се препъваха нагоре по скалите. В разредения въздух на мрака всяко вдишване беше като за последно, всеки удар на сърцето — като удар с чук преди инфаркта. Накрая се движеха като насън, телата им бяха прекрачили предела на човешките норми за болка и изтощение, движенията им бяха автоматични, а умът им търсеше спасение в някаква безтегловна нирвана. Времето и разстоянието нямаха значение, можеха да вървят три километра или трийсет. Чак при пукването на хималайската зора — тази нежна светлина, която увенчаваше върховете в далечината с розов ореол, си дадоха сметка, че са живи, ще оживеят — и заедно с това осъзнаха, че скоро ще разберат дали мъченичеството в мрака си е струвало.

Трийсет минути след началото на новия ден Тензин даде почивка, но настоя всички да останат на крак. Джейми го намрази заради това, но знаеше, че ако се стовари на земята, няма да се изправи повече. Сара се олюляваше между двамата си пазачи със затворени очи и си мърмореше нещо. Тибетецът се загледа към хоризонта в далечината. Джейми проследи погледа му, но не можа да види нищо, освен голи сиви скали.

— Тук са. На три километра.

— Откъде разбра?

— Вятърът носи известието. Не знам откъде, просто знам.

— Значи с нас е свършено. — Джейми се пребори с порива да се сгромоляса на земята. Двамата със Сара можеше и да оцелеят, но за този мъж, когото вече уважаваше и на когото се възхищаваше, нямаше никаква надежда.

— Най-вероятно не — отвърна Тензин. — Като повечето специални части, и те действат на малки отряди, вероятно от по четирима или петима. Ако първоначално са придружавали вуджинг, сигурно са ги оставили през нощта. Възможно е да ни видят и да решат, че сме прекалено силни за тях. Но пак повтарям: това са най-добре обучените части в Народната освободителна армия — еквивалент на вашите Специални въздушни сили — и имат гордост. Тази гордост може да ги накара да ни нападнат. Имаме едно преимущество: по-малко от три километра ни делят от границата. Ако запазим преднината си, ще преминем на индийска територия.

— Ще спрат ли на границата?

Тензин вдигна рамене.

— Ще видим. Зависи какви са заповедите им и колко сме важни за тях. Ако случайно са попаднали на следите ни и са решили да ни проследят, няма да я пресекат. Ако знаят, че сме били при кратера…

Извика команда и колоната се раздвижи, с двама разузнавачи отпред и двама пазачи отзад. Мъжът отляво на Джейми му се ухили, но усмивката не стигаше до очите му. Освен обичайния мирис на масло от як и немито тяло, Джейми подушваше и още нещо, противно и силно. Страх. Знаеше, че и мъжът усеща същата миризма в ноздрите си.

Обърна се да окуражи Сара, но нямаше смисъл — тя висеше като парцалена кукла между двамата тибетци. Стисна зъби и побягна.

Първият изстрел дойде, след като бяха изминали по малко от километър, плющене в разредения въздух, което отекна като топовен гърмеж от околните планини. Джейми се олюля и спря да погледне назад по пътеката. Вече ги виждаше — шест малки фигурки ги преследваха, както белка преследва заек.

— Давай! — Тензин сложи ръка на рамото му и го разтърси. — Това беше предупредителен изстрел. Скоро ще им влезем в обсега. Продължавай!

Джейми насили краката си да се размърдат и поде наум куплет от военен марш: „Единият крак пред другия. Единият крак пред другия“. Гръмна нов изстрел и той чу отчетливото „зззип-зззинг“ на куршум, който рикошира от канарата вляво.

Тензин изръмжа нова команда, двама тибетци се отделиха и се насочиха към скалите от двете страни на пътеката. На Джейми му се догади. Двамата мъже бяха цената на неговия живот и на живота на Сара. Колкото и решително да беше преследването, китайските войници трябваше да се справят със заплахата по фланга. Това щеше да ги забави. Но не за дълго. Двама зле обучени бунтовници срещу елита на китайската армия. Но достатъчно дълго, за да ги преведе Тензин през границата.

След като разбра, че ще оцелеят, краката му намериха нови сили, той се откопчи от мъжа до себе си и продължи напред със собствени сили. Последваха още изстрели, но никой не беше достатъчно близо. Бяха стигнали до широк насип, ограден от назъбени, осеяни със скали хълмове, които първо се издигаха, а после се спускаха почти отвесно на юг. Единственият изход беше напред, където два върха се разделяха от проход, който, предположи Джейми, вероятно бележи границата.

Рискува да погледне назад точно когато тракането на автоматите потвърди първия сблъсък между преследвачите и двамата мъже, които бяха останали. Джейми знаеше, че е само въпрос на минути, но проходът вече беше по-близо и…

Приглушен гръм, който се превърна в парализиращ, разтърсващ вътрешностите рев. За частица от секундата чудовищна сянка препречи небето, после изчезна. Погледна нагоре и видя турбовитлов самолет, подобен на „Херкулес“-а от Кралските въздушни сили да се насочва към прохода. Пилотът наклони самолета напречно на маршрута им и низ от бели точки излязоха от голямата машина. За секунди разцъфнаха в петнайсет или двайсет огромни парашута. Първоначално помисли, че може да са някакви доставки, но след това се сети, че размерите на парашутите трябваше да компенсират разредения въздух в планината и под тях висяха не кутии, а още войници от специалните сили, които ги преследваха. Бяха в капан.