Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (15)

15.

— Имаме всичко, от което се нуждаем. Пратката вече не ни трябва. — Безплътният глас изпука в слушалките им.

— Време беше. — По-младият от двамата китайци в синия форд, паркиран от другата страна на апартамента на Джейми, бръкна под седалката си и зави заглушителя на скрития под нея пистолет. Шофьорът сложи ръка на рамото му.

— Чакай! — Набра някакъв номер на мобилния, прикрепен към хендсфрито от таблото на колата пред него. — Моля, потвърди.

— Оспорваш заповедта ми ли?

Шофьорът Ли Юан, който използваше служебното име Чарлс Лий, беше старши оперативен работник към Второ управление на Китайското министерство на държавната сигурност. Той преглътна отговора, който заплашваше да му докара още по-големи неприятности. Кой беше този младок, спуснат с парашут от Пекин, който се държеше с него, като че ли беше сервитьор в скъпарския кантонски ресторант, който държеше? Лий беше обучен да убива и да участва в тайни операции, но основното му предназначение беше да събира разузнавателни сведения, а сега този каубой от Четвърто бюро заплашваше да съсипе десетгодишна работа. Мисията беше толкова важна, че бяха подготвени за това, което щяха да направят, но щом се налагаше да ликвидират този Синклер, искаше да е сигурен.

— Искам разяснение. Ако обектът отбелязва напредък, може би…

— … може да помогне на другите да отбележат напредък? — Гласът беше станал по-рязък. — Привлича прекалено много внимание. Имаме местоположение и разполагаме със значително по-големи възможности да открием това, което търсим, в сравнение с един второразреден търговец на картини със съмнителен произход. Има други посоки на разследване, за които нямаш грижа. Синклер повече не ни трябва. Потвърди, ако обичаш.

Шофьорът повдигна рамене. Идиот.

— Потвърдено.

Мъжът до него се ухили и махна предпазителя на пистолета със заглушител.

По-възрастният поклати глава.

— Не, не по този начин. По-добре да е злополука.

Джейми не забеляза синия форд с тъмни стъкла, когато излезе от сградата, за да отиде в офиса по-късно същия следобед. Нито пък младия китаец с кожено яке, който вървеше по петите му на път към метрото.

По това време на деня от станцията на Кенсингтън Хай Стрийт излизаха повече хора, отколкото влизаха, Джейми бързо премина покрай бариерата за билети и слезе на перона. Докато стоеше сред навалицата на края на перона, умът му беше зает с откритието, което беше направил, и обмисляше каква трябваше да е следващата му крачка. Вече знаеше къде се намира оригиналът на символа, но какво трябваше да направи? Да, беше възможна връзка с Рафаело, но колко време можеше да си позволи да върви по следа отпреди шейсет години, която най-вероятно не водеше наникъде? Имаше историята на дядо си. Може би трябваше да се задоволи с това? Но пък оставаше неизвестното. Неизвестно беше дали Матю Синклер е бил герой от войната, или закоравял наемен убиец. Последното изглеждаше невероятно, но в момента, в който беше отворил дневника, Джейми навлезе в свят, където в миналото не съществуваше нищо сигурно. Всичко беше възможно. Ами ако Рафаело беше на една ръка разстояние? В средата на юношеството идеята да открие самоличността на баща си се беше превърнала във фикс идея за Джейми; сега изпитваше същото влечение. Имаше нужда от време за размисъл. Трябваше да види с какви средства разполага. Имаше ли достатъчно пари, за да посвети един месец от живота си на подобно налудничаво търсене? Щеше да има, ако продаде къщата, но пазарът беше мъртъв и не даваше вид, че ще се съживи скоро.

— Извинете! — Някой го бутна отзад, но не можа да разбере кой, защото беше заобиколен от пътници. Погледна вляво, откъдето щеше да дойде влакът, и на два метра от себе си засече погледа на стройна млада жена — момиче? — с набиващи се на очи червени кичури в иначе тъмната коса, дълга до раменете. Тя отвърна на погледа му и той можеше да се закълне, че съзря весело пламъче, даже разпознаване. Той се усмихна и извърна поглед. Странно как човек свиква със задушаващата близост на другите хора. Там, горе, на естествената светлина, се бориш за личното си пространство. Тук, долу, в прашните, зле осветени дълбини, си пълниш дробовете с лепкав, прекалено използван въздух, прекарваш цял час с някоя дебела румънска домакиня, разположила се в единия ти джоб, и африкански музикант — в другия, и дори с радост си плащаш за привилегията. На голямото цифрово табло в дъното пишеше, че следващият влак за Съркъл Лейн трябва да пристигне след четирийсет секунди. Приближи се до ръба на перона.

Никой не говореше, но вечно беше шумно; като в отекващите зали на някой от пещерните подземни градове на Толкин. Приглушен змейски рев и познатата промяна в налягането му подсказаха, че влакът наближава. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Натискът зад гърба му се усили, докато хората се бутаха нетърпеливо напред, и той го пое; краката му пристъпиха няколко сантиметра по-близо до ръба. Нещо, не знаеше точно какво, го накара да се усмихне. Налудничавият оптимизъм на мъж, който стои в претъпкана станция на лондонското метро и си мисли, че е на път да открие един от най-големите изчезнали шедьоври на света? Чувството, че старият Матю е някъде там, горе, и го предизвиква да тръгне по следата, която му е оставил? Може би всичко това беше закъсняла реакция на смъртта му. Нещо като подранила криза на средната възраст. Ревът се превърна в демонично, ритмично тракане на стомана върху стомана, докато влакът се задаваше през тунела.

Така и не усети бутането. В единия миг беше на перона, а в следващия летеше във въздуха, падаше и се извиваше, очите му бяха широко отворени, а покритите с плакати стени се завъртяха. За миг всичко замръзна, после от отсрещната страна на релсите го зяпна женско лице, устата беше разкъсана от безгласен вик. До жената спретнат мъж с тъмен костюм и червена вратовръзка гледаше с отегчена, кисела физиономия, сякаш шантав цирков артист беше изскочил изневиделица да му развали обедната почивка. Джейми знаеше, че трябва да протегне ръце, за да смекчи падането; да направи нещо. Но ръцете му сякаш принадлежаха на някой друг. Рамото му се удари първо с ужасяващо изпукване, което предизвика огнена болка в лявата половина на тялото му, но поне пое по-голямата част от удара. Когато бузата му отскочи от бетона с дрънчене, което разклати зъбите му, разбра, че можеше да е и по-зле. Метална релса проблесна на пет сантиметра от очите му. Чак сега се опомни, осъзна къде се намира и какво щеше да последва. Стъпалата му. Краката му. Къде бяха? Ужасът го погълна като плаващи пясъци, проби си път до очите, устата и ушите му. Изгуби всякакво чувство за себе си, всякаква власт над тялото си. Не той прегърна бетона, а бетонът го погълна. След една хилядна от секундата светлините изскочиха с гръмовна вълна свистящ въздух, който заплашваше да го издуха нагоре, удари го, сякаш беше влязъл във въздушен тунел, раздърпа дрехите му и го измъкна от хватката на мазния бетон. Изкрещя по-силно, отколкото беше крещял някога, докато се бореше със звука от милиони пирони, които стържеха по милиони дъски, усилен милион пъти. После той спря. Напълно.