Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (55)

55.

Паркираха в полукръгла просека встрани от главния път и Джейми усети електричеството във въздуха в момента, в който слезе от колата под надвисналите корони на стари липови и дъбови дървета. Следите от гуми на планински бегач и отчетливият тропот на конски копита показваха, че не само туристи минават по пътя и той предположи, че се използва много повече от преди, когато дядо му беше минал оттук. В едно поне бе сигурен, и то беше, че Матю Синклер е минал оттук.

— Но откъде знаеш? — настоя Сара.

— Не знам. Но го чувствам навсякъде около себе си. Тялото и умът му са били изтощени, когато е стигнал дотук. Искал е просто всичко да свърши. Когато е слязъл от джипа с тримата мъже, само три километра са ги делели от швейцарската граница и безопасността.

— Какво се е случило? — Гласът й беше почти отчаян.

— Да разберем.

Въздухът беше прохладен, когато тръгнаха нагоре по пътеката, но бързо бяха принудени да си свалят пуловерите, тъй като жаркото слънце започваше да си пробива път през короните и зеленината се сгъстяваше там, където пътеката се стесняваше. Джейми огледа околността, търсейки следите, които дядо му беше оставил в дневника.

Зад тях, десет минути след като бяха оставили колата, един мерцедес 4×4 със затъмнени стъкла отби бавно, почти безшумно, на празното място за паркиране.

— Направете го бързо, но сигурно — нареди шофьорът на пътника.

Мъжът взе една раница от задната седалка и бързо се запъти към малкия фолксваген. За по-малко от двайсет секунди отвори колата с помощта на електронен ключ. След като претърси набързо и не откри нищо интересно, извади от раницата си малко намагнетизирано метално кръгче с формата на нит и го постави под шофьорската седалка на място, на което знаеше, че само монтьор или чистач на коли може да го намери.

След като постави комбинирания микрофон и следящо устройство, той дръпна ръчката и отвори капака на двигателя. Този път извади от раницата по-голям здраво увит квадратен пакет, напръска го от едната страна с бързо засъхващ цимент и го закачи на шасито откъм страната на шофьора. Беше доста наслуки, а това не му харесваше, но му бяха казали само марката на колата сутринта и нямаше време да направи точни изчисления за дебелината на метала и силата на взрива, както обикновено, но се успокои, че е сложил толкова много експлозив, че от колата няма да остане почти нищо. Щом се увери, че е здраво прикрепено и приемникът работи както трябва, той кимна, затвори капака и заключи колата.

— Готово ли е? — попита шофьорът.

Мъжът кимна.

— Само кажи.

Шофьорът се усмихна.

— Търпение. Не можем да си позволим грешки този път.

Докато Джейми и Сара се изкачваха, пътеката ставаше все по-стръмна и все по-трудно забележима; между дърветата се виеше утъпкана кафява почва, през нея минаваха извити корени и от време на време се появяваха естествени стъпала от изтъркани сиви камъни. Сара спря с ръце на кръста и си пое дълбоко въздух.

— Вижда се защо трима отпуснати нацистки военнопрестъпници на средна възраст са видели зор. Почти ги съжалих.

— Недей. Били са негодници, а сигурно накрая са се припичали на слънце в Санта Барбара с набръчкана кожа и мохито в ръце, докато са наблюдавали как пневматично напомпаните им любовници се плацикат в басейна. Дано и аз да съм толкова нещастен!

— Какво? — Тя се удари предизвикателно по гърдите. — Искаш да кажеш, че не съм достатъчно надута за теб ли, Синклер? Само да помислиш за някоя гърдеста руса любовница, господинчо, и ще сменя маслините в мартинито си с топките ти!

— В такъв случай — поклони се той, — да те уверя, че изобщо не ми е минавало през ума. Да вървим!

— За къде бързаш? Имаме достатъчно време.

— Не съм толкова сигурен. Часовникът тиктака и знаем, че не сме единствените, които търсят Слънчевия камък. Това, че не ги виждаме, не значи, че не са някъде тук. — Разгледа дърветата покрай пътеката. — Поне, когато Матю Синклер е минавал оттук, е имал пистолет и е знаел как да го използва.

Продължиха да се изкачват в обедната знойна жега; само веднъж зърнаха ясно слънцето, когато стигнаха голямо празно място в гората, засадено с някаква зърнена култура, която тъкмо започваше да зрее. Спряха, за да хапнат, и през една пролука между дърветата видяха хълмовете на север и запад и различните на цвят кръпки от ниви помежду им.

— Чуй! — прошепна Сара.

Джейми се напрегна и му се прииска, не за първи път, да имаше някакво оръжие. Поне кухненски нож.

— Какво е това?

Тя седя, без да помръдне, няколко секунди, когато тракане на картечница в далечината наруши тишината.

— Кълвач.

Прииска му се да я удуши. Вместо това я целуна.

Лежаха един до друг на тревата и гледаха нагоре към съвършения светлосин купол. Ръката на Сара потърси неговата и пръстите й го стиснаха силно.

— Сериозно, Джейми, чудил ли си се някога какво става след това? — В гласа й имаше съжаление, което прободе сърцето му с леден нож.

— След това?

— Когато всичко свърши. Когато разбереш историята на Матю. Когато открием Слънчевия камък или не го открием. Когато няма да има гърне с жълтици в края на дъгата, което да търсим.

Той вдигна рамене; получи се малко странно, защото лежеше по гръб.

— Ако се замисля, си представям как двамата заедно се забавляваме — отвърна той, наясно, че думите му звучат неубедително. — Имаме толкова неща да правим и да видим. Заедно.

Тя стисна ръката му.

— Разбира се, Джейми, но не те ли притеснява, че тогава ще бъдем други хора?

— Ами теб?

Тя се претърколи, за да го погледне в лицето.

— Виж, първия ден, когато се срещнахме, точно те бяха бутнали под влака; това едва ли са нормални обстоятелства. Оттогава е като влакче на ужасите със загадки от Втората световна война и лудешки търсения, побеснели нацисти, изгубени произведения на изкуството и отдавна убити евреи, и тайнственото откритие, което може да съществува само в главите ни. През последния месец живеем на адреналин, кафе и секс. Не ме разбирай погрешно — не бих го пропуснала за нищо на света, но докато гоним вятъра, сме съвсем различни от хората, които си изкарват хляба в Лондон. Познавам ли истинския Джейми Синклер? Още не съм сигурна. И ти със сигурност не познаваш истинската Сара Грант.

Той се изправи на крака и се отупа, опитвайки се да скрие разочарованието си. Със сигурност имаше неща, които не знаеше за Сара Грант и неща, които подозираше, но още не искаше да узнае; беше се приготвил да ги разкрие, когато му дойдеше времето.

— Може и да е вярно, а може и да не е. Но в едно съм сигурен, и то е, че бих искал да имам шанса да го разбера.

Той тръгна нагоре по хълма, като очакваше тя да го последва, но когато се обърна назад след няколко минути, я нямаше. Върна се по пътеката и я видя да се появява през дърветата с наведена глава, дълбоко замислена. Вдигна очи и той видя, че е плакала.

— Хей! Нещата не са толкова лоши. Ще се справим. Ще те заведа на шикозна вечеря в Уест Енд, когато се приберем у дома и ще поговорим. Освен ако не предпочетеш да си останем кротко вкъщи.

Тя се ухили през сълзи и кимна.

— Виж, Джейми, просто съм объркана. Всичко се случи толкова бързо, станаха толкова много неща. Не знам кое е долу и кое е горе. Дай ми малко време.

Наведе се и я целуна по челото.

— Разбира се. Ела, едва ли е далече.

Стигнаха до просека с поток след още десетина минути изкачване. Сара го позна първа. Закова на място.

— Поток през просека до стръмна урва, така го описва Матю.

— Това е мястото. — Джейми се опита да не издаде напрежението в гласа си. Запъти се към ръба на дерето, което разсичаше гората. Беше чакал този момент, откакто за пръв път отвори дневника. Въображението му беше нарисувало тъмен готически пейзаж със стръмни зъбери и надвиснала страшна гора, но изобщо не беше така. Наоколо слънчевите лъчи превръщаха летните листа в стотици хиляди проблясващи смарагди и песента на птиците ехтеше между дърветата. Но нямаше никакво съмнение. — Това е.

Той бръкна в раницата си. Ръцете му трепереха, когато извади пожълтелия плик с последните страници от дневника.