Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (29)

29.

Сексът, когато още не се познавате, често пъти е доста непохватен.

Работата се разгорещява и нагнетява прекалено бързо и, освен ако не си същински Казанова, никой не знае кога точно какво да прави. В крайна сметка прекарваш толкова много време в чудене дали на отсрещната страна й е хубаво, че на теб самия престава да ти е хубаво. В случая изобщо не стана така.

Джейми се удиви от чувствата, които Сара събуждаше у него; груба похот, каквато никога досега не бе изпитвал, примесена с огромна нежност, която се доближаваше до това, което той смяташе за любов. Устните й имаха вкус на канела и мед от пирен, а кожата й беше толкова мека и нежна, колкото въображението му беше подсказвало. Целуваха се няколко минути, после тя си пое дълбоко въздух, отвори широко очи и по цялото й тяло премина силна тръпка.

— Не — каза тя и разхлаби прегръдката си.

Джейми изстена вътрешно. Боже, къде сбърках?!

— Не така. А така. — Пръстите й се спуснаха към копчетата на черната й памучна риза, разкопчаха ги със забележителна бързина и ризата беше захвърлена. Докато я наблюдаваше, а сърцето му пулсираше в гърлото, ръцете й се протегнаха зад гърба и с едно движение сутиенът изчезна. Изправи се пред него за секунда, за да могат очите му да се полюбуват на тялото й. Имаше чувството, че устата му е пълна с пясък. Дрехите й бяха прикривали чудните й гърди — пищни, големи за такава стройна фигура, с малки тъмни зърна, набъбнали като узрели къпини. Очите й бяха страстни, развеселени и подканящи едновременно. Той се приближи към нея.

— Чакай!

Сега ръцете й бяха върху колана й и копчето на черните джинси. Тя се наведе и ги плъзна надолу по бедрата си, измъкна единия крак, после другия и ги изрита встрани. Бельото й беше от черна коприна; почуди се дали се е подготвила за случващото се и изруга наум, за това че не се беше случило по-рано. Дразнеше го, като плъзгаше гащичките надолу по дългите си крака обърната настрани, успя да я види гола, чак когато се обърна отново. Срамните й устни бяха набъбнали и зачервени, отчасти скрити от тънка тъмна окосмена линия. Тя застана пред него с отпуснати ръце и разтворени бедра, сякаш му се предлагаше. Усети, че не му достига дъх. Отново се раздвижи, издърпа ризата си, но тя поклати глава и плъзна крак върху копринената карта и копирната хартия, която изшумоляваше при всяка стъпка. Усука се около него като красив питон, който се увива около жертвата си, и го повали на земята върху себе си.

— Всяко нещо с времето си — прошепна тя с дрезгав глас.

Така и не разбра кога се съблече, но стана след продължителен период от време, когато еротиката между напълно облеченото му тяло и нейната голота го доведе почти до ръба на насилието. Ръцете му можеха да шарят, където си пожелаят, докато нейните се заиграваха с ризата и джинсите му, откопчаваха по някое копче, придърпваха ципа с половин сантиметър надолу. В един момент се отдръпна от него, и той видя червения отпечатък от токата на колана си върху корема й. Мина цяла вечност, преди да му позволи да я погали отдолу, но когато го направи, все едно докосна разтопен огън.

Отмъсти си, когато най-сетне проникна в нея. Сега той определяше ритъма, довеждаше я до ръба и се отдръпваше; после го правеше отново — първо бавно, после бързо, после още по-бързо, предизвиквайки поток от вулгарности, каквито никога не би повярвал, че могат да излязат от тази сладка уста. Изглеждаше съвсем естествено, че свършиха заедно в момент на пълна самозабрава. Тя впи устни в неговите и започна да се гърчи и извива под него. Той бе обладан от същата необуздана лудост, а виковете им на екстаз се сляха.

Телата им останаха преплетени в продължение на няколко минути, двамата продължиха да се докосват и да се галят, шепнеха си мили думи, естественият завършек на любене в следобедните часове, преди да видят, че лежат голи върху твърдите дъски при наличието на друга възможност, и да се преместят на леглото.

Вторият път беше дори още по-добре.

Когато Джейми отвори очи, разбра от угасващата светлина навън, че се свечерява. Извърна се и видя, че тя го гледа, облегната на лакът. Щръкналата й гърда надничаше под завивката като любопитен зрител. Тя се усмихна сдържано.

— Трябва да си събираме багажа.

7 май 1945 г. Току-що съобщиха по радиото. Войната СВЪРШИ. Германците се съгласили да капитулират безусловно. Ще влезе в сила от утре вечер, но всички знаят, че боят е приключил. Странното е, че хората са в мрачно настроение. След краткото ликуване всеки млъкна, едва ли не съкрушен от нереалността на ситуацията. Това беше нашият живот, този постоянен страх, дни и седмици наред без нужната почивка и напрежението, което те яде отвътре като рак. Да си се сражавал толкова дълго и да си видял толкова приятели да загиват, а ти да си оцелял? Изглеждаше почти невероятно. Въпреки че знаехме, че така ще стане, умовете ни не можеха да приемат, че няма да водим повече сражения и да убиваме хора. Живеехме на хапчета „Бензедрин“ и горещ чай от две седмици, спяхме средно по два часа на нощ. През последните няколко дни усетих процепите, които се образуваха в мозъка ми. Малки пукнатини се разпростираха през тънките мембрани, сякаш някой беше стъпил върху тънък лед. Но не мога да се предам сега. Войната може и да е свършила, но аз още имам мисия, която да изпълнявам. Вечерта гледах как планините в далечината стават сивкавосини в здрача, после избледняват до сребристо, преди да се превърнат в невзрачни струйки дим и накрая да изчезнат напълно като войници, маршируващи сред пушека на оръдията. Обзе ме странно, зашеметяващо, неестествено усещане за лекота; чак по-късно разбрах какво беше.

За пръв път от пет години можех да затворя очи, без да се чудя дали ще съм жив, за да ги отворя отново на сутринта. Слънцето ще изгрее, планините ще се върнат, оръдията ще мълчат.