Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (32)

32.

Тихото шумолене на дъжда, който се процеждаше през дърветата, беше единственият звук освен дращенето на обувките по камъните, докато Джейми и Сара вървяха по неасфалтирания горски път. Джейми бързо откри, че качулката снижава периферното му зрение до нула, а слуховите му възприятия — до 75 процента. Преследвачът можеше да носи подковани обувки и да си свирка мелодията от „Бомбардировачи на язовири“, и пак нямаше да разбере, преди да е станало прекалено късно. Свали качулката. Сега ситните капчици влизаха в яката на ризата му и се стичаха надолу по гърба му, като превръщаха ластика на боксерките му в студено подгизнало изпитание. Сара последва примера му; дъждът бързо залепи косата по лицето й и я превърна в героиня от нискобюджетен филм за зомбита.

Улови погледа му.

— Нито дума!

Пътеката беше гъсто обрасла със смърчове отстрани, но стройните им редици и липсата на гъсталак отдолу засилваха надеждите на Джейми, че условията може и да не са толкова тежки, когато бъдат принудени да навлязат в гората. Бяха вървели двайсетина минути, когато пътеката рязко изви на юг.

Той спря.

— Трябва да продължим на запад. — Той посочи дърветата.

— Дай да видя пак картата — каза Сара. Той й я подаде, а тя я разгледа намръщено. Изсумтя: — Прав си, но ще видим доста зор.

Той вдигна рамене.

— Нямаме друг избор. Ще продължим още стотина метра по пътя; при късмет ще има пътека в правилната посока. Ако ли пък не, ще караме през гората. Може и да не е толкова лошо, колкото си мислиш.

Оказа се много по-лошо. Откриха, че насадените на еднакво разстояние дървета отстрани на пътя бързо отстъпваха място на дивата горска растителност, където падналите клони и изгнилата зеленина създаваха естествени капани, заплашващи със счупване на крак или изкълчване на глезен. Още по-лошото беше, че бяха покрити с гъсталаци от орлова папрат, коприва и високи до кръста калини, които образуваха непроходими гнезда от навити ластари, дебели по два сантиметра, които все едно бяха направени от бодлива тел. Всяка стъпка беше лотария, всяко погрешно движение — петминутно забавяне, докато забитите тръни се махнат от дрехите и кожата и се намери нов път. Минути след като бяха кривнали от пътя, Джейми съвсем беше забравил за дъжда, защото се потеше като в сауна.

С всеки изминати сто метра уважението му към Сара Грант растеше. Тя приемаше несгодите, без да се оплаква, с присвити очи и изопнато от решителност лице. Челото й беше одрано от тръните и тънка червена струйка кръв обагряше в розово дъжда, който се стичаше по носа й; и да го беше забелязала, не му обърна никакво внимание. Най-сетне спряха да си отдъхнат и тя отметна от очите си мокър кичур коса.

— Със сигурност знаеш как да забавляваш момичетата, Синклер.

Той се разсмя и й предложи шише вода.

— Малко шампанско, мадам? Ще видиш, че животът винаги е приключение, когато си с мен.

Тя взе водата, отпи голяма глътка и му я върна.

— А сега какво?

Той вдигна раницата си.

— Още от същото.

Тя кимна.

— Едно нещо не ми дава мира, откакто прочетох дневника…

Той рязко вдигна глава.

— Чу ли нещо?

Тя се ослуша в продължение на няколко секунди.

— Не. Какво мислиш, че е било?

Той се загледа по обратния път.

— Не знам. Шум. Откъм пътя.

Изчакаха няколко минути. Нищо. Щом тръгнаха отново, Сара продължи тезата си.

— От прочетеното дотук Валтер Бром прави само бегли намеци, че притежава Рафаело, а ти изглеждаш съвсем сигурен, че наистина е така. Или поне достатъчно сигурен, за да сме тук. А дори и дядо ти е смятал, че Бром може да си измисля.

Джейми се замисли, докато се откопчваше от поредния трънак.

— Вярно е, но е имал основания да мисли така. Бром се е опитвал да го изкуши, дори да го подкупи, но ми се иска да мисля, че Матю Синклер е решил — поне тогава — че няма да се остави да го купят. Матю е знаел какво прави. Разбрал е, че картината е от съвременника, от който Леонардо се боял най-много. Е, това е бил Рафаело. Двама папи, Юлий и Лъв, са били сред меценатите на Рафаело. Леонардо бил трийсет години по-стар и силите му се топели; Рафаело бил в апогея си. Страхувал се, че младежът ще засенчи гения му, и ако е живял по-дълго, като нищо е щял и да го направи.

— Млад ли е умрял?

Джейми се усмихна стеснително.

— Бил е на трийсет и седем. Според една от теориите прекалил в спалнята със своя приятелка.

— Умрял е от свръхдоза секс!

— Възможно е.

Смехът й се разнесе между дърветата.

— Добре. — Тя се върна на темата, а земята започна да се изплъзва под краката им. — Да приемем, че си прав и Бром говори за Рафаело. Кой може да каже, че не го е видял да виси някъде на стената? Имаш недоказана връзка между Ханс Франк и Райнхард Хайдрих, но доколкото виждам, абсолютно никаква между Хайдрих и Бром.

— Така е, но ще се позова на косвени доказателства, милейди.

— Продължавай — смили се Сара.

— Знаем, че Ханс Франк е притежавал картината, това е факт. — Тя кимна и той продължи: — През 1939 година Франк става губернатор на частта от Полша, която не е присъединена нито към Германия, нито към Русия. Разполага с власт върху живота и смъртта на милиони хора и не се страхува да я използва. При една-единствена акция заповядва да бъдат арестувани 30 000 полски интелектуалци. Седем хиляди са разстреляни.

— Гад!

— Бил е гад, но явно не достатъчно. Някои хора, повечето от СС, смятали, че е прекалено мек с поляците. Месеци след назначението му подривали властта му и оспорвали всяко негово решение. До декември 1941 година за малко да го изритат. За да оцелее, се нуждаел от могъщ съюзник.

— Хайдрих?

— Възможно е. По това време Хайдрих е началник на Главно управление за имперска сигурност и е един от най-страшните хора в Германия след Хитлер и Химлер. Да кажем например че Франк е искал да изпрати на Хайдрих подкуп. Няма да увиеш шедьовър за милиони в амбалажна хартия и да го пуснеш по пощата. В идеалния случай го е занесъл лично, но Хайдрих е бил извънредно зает в началото на 1942 година. Вторият вариант бил да го изпрати по доверено лице.

— И?

— На 20 януари 1942 година Райнхард Хайдрих и Йозеф Бюлер, заместникът на Франк, са били в една и съща сграда в Берлин, даже в една и съща зала.

Видя, че е привлякъл вниманието й.

— Откъде знаеш?

— Защото на 20 януари 1942 година петнайсет мъже, сред които Хайдрих, Бюлер, Хайнрих Химлер и Адолф Айхман, се събрали в едно берлинско предградие и провели Ванзейската конференция за Окончателното решение на еврейския въпрос. На срещата се решила съдбата на шест милиона души.

Сара се задави.

— Започвам да си мисля, че картината е прокълната.

— Няма нужда да я пипаш. Аз ще се погрижа.

— Значи Хайдрих е получил картината. Сега ми кажи как се озовала в Бром.

— Тук доказателствата стават още по-косвени, така да се каже… „несолидни“.

— Убеди ме.

Джейми си пробиваше път през изпречилия се отпред гъсталак.

— От всичко прочетено за Хайдрих съм сигурен, че вероятно се е подсмивал на опита на Франк да го подкупи с някаква си там картина, пък била тя и от Рафаело. Още щом я е видял, сигурно е решил да намери начин да натрие носа на Франк. Вероятно освен това се е питал дали подаръкът не е част от заговор срещу него. Затова е гледал да се отърве от нея колкото се може по-бързо. Но на кого? Хитлер и Гьоринг са били явните кандидати — и двамата искали картината, още щом била плячкосана. Да я даде на Хитлер, щяло да означава да признае ценността й, така че и дума не можело да става. Хайдрих презирал Гьоринг почти толкова, колкото и шефа си Химлер. Защо тогава да не я подари на стар приятел?

— Какво те кара да мислиш, че Хайдрих и Бром са били приятели?

— Това е неубедителната част. Те са връстници в нацистката партия. Била е сравнително малка организация, когато се присъединили към нея през 1931 година. Хайдрих е в СС от самото начало, но и Бром се е включил почти незабавно. Бром сигурно се е нуждаел от финансиране и подкрепа за изследванията си в началото; на кого да се обади, освен на Хайдрих?

— Прав си. Съвсем неубедително.

— И аз така си мислех, докато не си спомних, че на 25 януари, пет дни след като Хайдрих е получил Рафаело, Валтер Бром е празнувал двайсет и деветия си…

Този път и двамата чуха пукането на клонка. За миг се спогледаха, в очите им се четеше един и същи въпрос. Да бягат, или да се скрият? Но шумът идваше от много близо, някъде от храсталака, който току-що бяха прекосили. Да се скрият. Джейми се сниши и махна на Сара да се свие зад една туфа папрат — зелените стъбла образуваха скривалище, достатъчно голямо за един човек. Докато тя пълзеше назад, той се навря в най-близкия трънак, без да обръща внимание на бодлите, които се забиха в краката му като живи. За малко да се паникьоса, когато нещо закачи раницата му, но в същия миг заплашителното шумолене в храсталака на няколко крачки го накара да замръзне на място. Един човек? Едва ли. Той наостри уши и чу как някой се прокрадва зад гърба му. Значи повече. Но сега трябваше да се тревожи само за един. Стъпки в храсталака, бавни и премислени. Всяка крачка беше премерена и опипваше тревата под обувките, за да не повтори грешката, която беше издала позицията му. Джейми чу гласа на инструктора от курса по бягство и оцеляване в главата си и се насили да стане част от пейзажа: камък, дърво, храст. Беше свел очи и разчиташе на ушите си, да не би преследвачът да мерне бялата кожа сред гъсталака. Овладя дишането си. В копривата пред очите му се появи туристическа обувка и той потисна желанието си да извика. Всяка фибра от тялото му крещеше да бяга. Обувката съвсем внимателно се вдигна и изчезна. Изчака, броеше секундите, преди да рискува да погледне с едното око: бе възнаграден с гледката на отдалечаващ се гръб в зелен анорак, светлокестенява, късо подстригана коса и слушалка в ухото, която сигурно беше свързана към айпод. И още нещо, което смрази кръвта му. Червено цвете сред трънака, където не трябваше да има никакви червени цветя. Значи не беше цвете. А червена коса. Косата на Сара.

— Излез, за да те виждам. — Груб глас, който обичаше да дава заповеди. Северогерманец, от задните улички или доковете. — Излизай, или ще стрелям.

Сара се измъкна от трънака. Мъжът между тях отчасти я скриваше, но Джейми видя, че макар очите й да са разтревожени, не е уплашена.

— Сложи си ръцете зад тила и направи две крачки напред. А сега — на колене. Обичам момичетата да коленичат пред мен. — Последва пауза, докато Сара се подчини. — Добре. Къде е приятелят ти?

Джейми се измъкна от тръните, мръщейки се при всяко тихо цъкване, с което шипчетата се откъсваха от него, и мълчаливо се изправи на крака. Чу звук от удар.

— Попитах къде е шибаният ти приятел. Отвори си устата.

— Моля те, не ме наранявай — извика Сара, достатъчно високо, за да заглуши шума от трите крачки на Джейми през меката трева.

Реакцията на думите й беше толкова естествена, колкото дишането. Нямаше нужда от пресмятания. Знаеше само, че трябва да е бързо и безшумно. Лявата му ръка запуши устата и носа на мъжа, дясната го хвана за тила и двете се извиха в противоположни посоки, несъзнателна имитация на демонстрацията, направена от Стан в болницата. Нужна беше по-голяма сила, отколкото очакваше, но адреналинът му помогна и той усети момента, в който вратът на германеца изпука. Тялото се разтресе в ръцете му, чу се звук като от счупването на хрущяла, когато късаш бута на коледната пуйка. Задържа главата, докато конвулсиите спрат, и после остави германеца да се свлече на земята. Докато стоеше над мъртвеца, цялата му сила го напусна. Протегна ръка, за да помогне на Сара да се изправи, но тя сякаш беше мираж, защото не можа да я открие.

— За бога, Джейми, да вървим! — изсъска тя. Стоеше до него и го дърпаше за ръката. — Ако искаш, после му прати цветя. Трябва да се махаме оттук. Веднага! — Тя вдигна пистолета на германеца и му го подаде.

— Съжалявам, просто… — Мозъкът му сякаш събираше парчетата едно по едно. — Къде?

Чу се тихо пукане отстрани, до тялото, където беше паднала слушалката. Сара стрелна поглед надясно, но той поклати глава.

— Не натам.

Нямаше време за спорове. Втурнаха се през храсталака, като знаеха, че единственото им спасение е да надбягат преследвачите си. Джейми още усещаше товара от убития мъж; топлата глава беше между ръцете му, докато тялото се гърчеше. По-късно щеше да разсъждава върху моралността на деянието си; сега умът му възприемаше единствено околността. Сара намали леко темпото, очите й търсеха заплаха. Вик отзад извести, че някой бе открил трупа; отекна отляво и отдясно. Но не и отпред.

— Боже!

Ако не бяха светкавичните й реакции, със сигурност щеше да падне. Озова се на ръба на осемстотинметрова, почти отвесна пропаст към реката, Сара го дърпаше за едната ръка, забила здраво пети в земята. За частица от секундата си помисли, че тежестта му ще ги повлече и двамата надолу, но тя с мъка го издърпа.

— По дяволите! — Надникна надолу.

— Стой! — Викът беше придружен от слабо почукване, сякаш кълвач се трудеше някъде навътре в гората, и дървото над тях взе да се разпада. Парчета бяла кора се посипаха надолу като снежинки сред пелена от борови иглички. Странно беше, че изстрелът не беше придружен от почти никакъв звук. Картечница със заглушител, точна само на близко разстояние. „Сега вече ни видяха сметката“.

— Стой! — Викът дойде отново.

Двамата се спогледаха.

— Майната му! — Джейми взе решението вместо двамата. Хвана я за ръката и скочиха от ръба.