Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (27)

27.

Явно се бяха движили на юг, защото с приближаването до покрайнините на малкото германско градче слънцето изникна иззад хълмовете от лявата им страна. Знак ги уведоми, че влизат във Фулда, но това не му говореше нищо. Избягваше табелите към центъра на града; търсеше индустриалната зона, където знаеше, че ще намери някой от онези евтини мотели, които използват шофьорите на камиони, когато не искат да спят в кабините си; където обслужват по всяко време на деня и нощта и човекът на рецепцията е прекалено отегчен или прекалено уморен, за да задава въпроси. Когато откриха такъв, той паркира малката японска кола възможно най-далеч от сградата и я скри от пътя зад два зелени контейнера за рециклиране на боклук. Лицето на Сара беше мъртвешки бледо; по здраво стиснатите й устни разбра, че мисли за Магда.

Загаси двигателя. Двамата седяха в смълчаното чистилище на изтощение и неверие, оставяйки минутите да се нижат.

— Искаш ли да идем в хотела? — попита той най-накрая. — Едва ли подбират кой знае колко, но се съмнявам, че ще ме приемат в този вид.

Тя го погледна и потръпна, като видя петната от кръв по ризата и якето му. Тъмната й коса висеше свободно край лицето; умората и мъката така бяха изострили чертите й, че приличаше на някое хлапе от роман на Дикенс. Бръкна в джоба си, извади малка бяла кърпичка, плю върху нея и избърса лицето му. Жестът беше почти майчински и той щеше да се усмихне, ако платът не беше порозовял. Спомни си мокрите пръски, когато застреляха Магда. Догади му се. Сара се намръщи още повече, когато забеляза още нещо. Внимателно разроши косата му. Внезапно той усети остра болка. Тя издърпа нещо сребристобяло, което беше забито в скалпа му.

— По дяволите!

— Горен ляв резец, според мен. — Бяха се вторачили в него. Изведнъж и двамата прихнаха да се смеят, отначало почти истерично, но постепенно напрежението спадна, сякаш някой беше отворил клапан.

— Запази стая за една седмица. Ако заподозрат нещо, ще искат да приберат парите за няколко дни, преди да ни предадат.

— На полицията ли?

— На когото и да било.

Стаята беше модерна и чиста. Имаше едно двойно легло с едно единично отгоре и достатъчно място, колкото да се провреш покрай леглото; останалото обзавеждане се състоеше от малък скрин с чекмеджета и мивка. Надпис ги уведомяваше, че общата баня се намира в дъното на коридора. Джейми би предпочел стая на горните етажи, но това беше единствената свободна. Имаше малък квадратен прозорец, вдигнат достатъчно високо, за да не се вижда вътре, който гледаше към дърветата зад паркинга. Щом Сара нае стаята и го преведе набързо през рецепцията, вече бяха прекалено уморени и почувстваха единствено облекчение. Докато Джейми дърпаше пердето, Сара изрита обувките си, легна на леглото и затвори очи. Той стоя няколко секунди над нея, чудейки се на издръжливостта, която се криеше в дребното, почти детинско тяло. Погледна към леглото на втория етаж. Да върви по дяволите! Свали изцапаната с кръв риза, облече не толкова изцапаното яке и легна до нея. Преди съзнанието му да изключи, едно малко гласче непрестанно го питаше: „Какво, по дяволите, ще правим сега?“

Събуди се от леко духване в ухото, което беше много приятно, за разлика от съня, в който тъкмо го бяха сложили в инструмент за изтезания, изваден направо от „Кладенецът и махалото“^[1]. Едва отворил очи, се озова под внимателния поглед на две искрящи очи с цвят на орех.

— Надявам се, че не си си позволил разни волности, докато спях, Джейми Синклер — Сара лежеше настрани, подпряла глава на ръката си, но той знаеше, че не се е събудила в тази поза, защото беше ясно, че си е измила косата и е направила всичко, което правят жените, за да станат лицата им не просто привлекателни, а красиви. Тя говореше шеговито, но той усещаше във въздуха електрически искри, които нямаха нищо общо с факта, че бягаха. Хрумна му, че сега е моментът да се подчини на импулса, който беше усетил буквално от мига, когато я зърна за пръв път. После се сети нещо още по-важно.

— Какво има за закуска?

Тя се изтърколи от леглото и извади от една хартиена кесия два огромни сладкиша и две картонени чаши, пълни, ако не го лъжеше носът му, с близо литър шварц кафе.

— Потрудих се. Намираме се в град на име Фулда.

Той кимна, спомняйки си табелата от вчера… или от снощи, или пък от сутринта?

Тя отхапа внимателно от сладкиша си.

— Хубаво място с чудесна архитектура, според момичето от кафенето.

Джейми я изгледа. Беше решил, че храната е от хотела. Стана и дръпна леко пердето, за да надникне към циментовия паркинг. Тя го погледна.

— Не съм глупава, Джейми. Не съм поемала никакви рискове и никой не ме проследи.

Без да й обърне внимание, той продължи с огледа. Не забеляза нищо необичайно. Нямаше хора, които да стоят в коли и да четат вчерашния вестник.

— Все пак е било рисковано.

— Предпочиташ да не ядеш ли?

Той се разсмя и захапа кухена. Беше сладък, на пластове. Щом добави и глътка кафе, мигновено усети прилив на сили.

— Не възнамерявам да стоя тук и да разглеждам забележителностите.

— Така и предположих. Затова ти изпрах ризата — но не очаквай подобно обслужване всеки ден. Може би първо трябва да се поизмиеш и да опиташ да си почистиш якето, преди да го облечеш.

Намекът внезапно му припомни, че не си е сменял бельото от вчера. Долови мирис на застояло и още нещо, което веднага позна, нещо средно между развалена риба и мокър метал: страх и кръв. Неговият страх. Кръвта на Магда.

— Трябват ни нови дрехи.

Тя кимна.

— И още много други неща. Щом се нахраним и се освежиш, може да го обсъдим.

Час по-късно седяха в двата края на леглото, а двете раници бяха между тях. Сара извади лаптопа си и се свърза към безжичната мрежа на хотела.

— Проучих малко това чудо — Врил, за което спомена приятелят ни Фредерик. Още един от любимите култове на Химлер; всичко е свързано с манията му за създаването на арийската раса. Култът е основан от няколко души, които прочели една книга от деветнайсети век, наречена „Идната раса“, от някакъв побъркан английски барон на име Едуард Булуър-Литън. Роман за отдавна изчезнала свръхнадарена раса, която се появява, за да управлява света. Ясно ти е накъде вървят нещата, нали? Обществото „Врил“ отговаряло на всички очаквания на Химлер, но най-важното за нас е, че енергията, която давала на врилите мистичните им сили според преданието, идвала от Черното слънце и целта на обществото „Врил“ била да открие ключа към тази сила.

Джейми усети как стаята изстива.

— Какво точно е представлявало Черното слънце? Явно не е било просто символ?

— Никой не знае, но със сигурност е родило много конспиративни теории. Виж — показа му друг интернет сайт. — Помниш ли как Магда спомена, че Вевелсбург бил площадка за кацане на НЛО? Лудост, нали? Ето ти една история, според която нацистите наистина били осъществили контакт с врилите и се съюзили, за да създадат флотилия от летящи чинии в тайна база в Антарктика. Звучи налудничаво, но правителството на Съединените щати било достатъчно убедено през 1947 година и организирало операция „Хайджъмп“ под ръководството на един уважаван адмирал и бивш полярен изследовател на име Ричард Бърд. Адмирал Бърд командвал специални сили, състоящи се от самолетоносач и четири хиляди мъже. Претърсили ледените шелфове от единия до другия край, и според твърденията Бърд действително открил базата. След завръщането си в Щатите бил приет в болница и когато умрял през 1957 г., имало предположения, че е убит.

— Искам да знам накъде ще вървим от тук нататък. — Говореше бавно, подбираше думите си много внимателно. Каза, че се намират на кръстопът, и то не само в издирването. Джейми я гледаше, докато тя го изучаваше. — Моето мнение е, че нещата излязоха много извън контрол. След това, което се случи, вече и дума не може да става за приятно пътуване в търсене на картина, която може и да не съществува, с щипка сексуално напрежение, та да стане по-пикантно. — Тя видя погледа му. — Хайде, Джейми, не ми казвай, че и ти не го усещаш. Както и да е — умряха хора, и ние сме в списъка за убиване на някакви нацисти и бягаме. Това не е игра, нещата са сериозни. Тези хора са хладнокръвни убийци. Разумният вариант е и двамата да се махнем оттук, да намерим начин да се върнем в Лондон и да изчезнем за известно време.

Джейми кимна, признавайки, че има право във всичко.

— Права си. Трябва да тръгваш. Трябва да има влак от Фулда към северното крайбрежие. Можеш да се качиш на ферибота и до петък си у дома. Но аз трябва да остана тук. Имам си лична причина да продължа нататък.

— И тези причини са?

Той си пое дълбоко въздух.

— Първо, Магда. Аз съм виновен за това, което стана с нея; никой друг. Беше мило дете, искаше да направи света по-добър. Не заслужаваше да умре, но тя беше обречена в мига, в който влязохме в музея. Не става дума за нещо мелодраматично като отмъщение, макар че ще се радвам да видя Фредерик зад решетките, или още по-добре в ковчег, но най-малкото искам да разбера защо умря тя. И това е втората причина. Не мога да оставя на Фредерик да му се размине това, което прави. Вече не.

Тя кимна.

— Предположих, че това ще са аргументите ти; те дават и отговор на въпросите, които си задавах. Защо си заслужава да продължим? Прав си, заради Магда. Можем да спорим кой е виновен, когато всичко свърши, но тя със сигурност заслужава отговори. Вторият ми въпрос е, ако ситуацията е извън контрол, как ще си върнем контрола? — Остави въпроса да виси във въздуха и да набира сили. Той усети, че отговорите, които тя търсеше, не се побират в значението на думите, които беше използвала. Той трябваше да вземе решение.

Протегна ръка към раницата.

— Може би отговорът е в дневника.