Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (60)

60.

Лоте Мюлер паркира пред участъка и Джейми измъкна от багажника на беемвето нещо, което приличаше на разложен труп на отдавна умряло животно.

— Мисля, че трябва да го задържите — рече той.

— Това е полицейски участък, а не фабрика за рециклиране. — Дългият й нос се набърчи от отвращение при миризмата на гнило. — Макар че ми се струва, че това и за рециклиране не става.

Джейми се ухили.

— Надявам се. Защото може да се окаже много ценен ориенталски килим. Мъж, който си окачва Рафаело на стената, няма да държи стар килим на пода. Поне накарайте някой експерт да го погледне.

Полицейската началничка неохотно протегна ръце към прогнилия килим. Но Джейми вече се беше запътил към полицейския участък.

— Няма нужда и двамата да си цапаме ръцете.

Лоте Мюлер го последва вътре, а Сара остана при колата.

— Оставете го тук — посочи ъгъла до кофата за боклук, където всъщност й се искаше да го хвърли.

Остави килима, където му казаха, вдигайки облак прах.

— Искам да помоля за една услуга.

Тя го изгледа, търпението й започваше да се изчерпва.

— Мъжката тоалетна е по коридора вляво.

— Нямах това предвид.

 

 

Караха на юг, докато хванаха аутобана близо до Нордхаузен, и Джейми пое на изток, следвайки табелите за Хале и Лайпциг. Атмосферата в колата издигаше физическа бариера между тях. Нарочно не сваляше очи от пътя, но усещаше как гневът й се надига като топлината от открит огън. Не можеха да продължават така. Имаше неща, които трябваше да бъдат казани и можеше да няма друг шанс да ги каже. Той сви на следващата отбивка и подкара към един парк, който гледаше към редица изкуствени езера. Слезе от колата и изчака тя да го последва. Загледаха се към най-близкото езеро, като избягваха да се погледнат в очите. Когато Сара най-сетне проговори, думите й бяха взривоопасна смесица от болка и потиснат гняв.

— По дяволите, Джейми, какво става?! Кога ще ми кажеш какво намери в бункера?

— Още не съм сигурен.

— Тогава къде отиваме?

— На юг.

— Имам очи. Виждам.

— Трябва да ми се довериш.

— Какво?

— Трябва да ми се довериш… и трябва да знам точно какво става.

Тя се извърна да го погледне и сега гневът отстъпи на нещо друго, но не можа да разбере какво.

— За кого се мислиш, Джейми Синклер? Не ти ли се доверявам всеки ден, откакто се срещнахме, дявол да го вземе? Мислех, че сме партньори; Мислех, че сме нещо повече от партньори.

— Така е.

— Партньорите не крият нищо един от друг. Хората, които се обичат, не крият нищо един от друг.

Почваше се. За пръв път някой от тях бе дръзнал да спомене за любов, въпреки че присъствието й беше нараснало до такава степен, че заплашваше да ги задуши. Нуждаеше се от цялата си твърдост, за да не се предаде.

— Така е, Сара — затова трябва да ми кажеш истината. Времето за игрички отмина. За да спася живота ни, трябва да знам всичко. — Разбра, че е спечелил, когато първата сълза се отрони от кадифената й буза.

Щом проговори, все едно всяка дума се откъсваше насила от нея.

— Първо трябваше да те следя. После поискаха да се сближа с теб. Когато падна под влака, реших, че е свършило, преди да е започнало, но това беше шансът ми.

— Кои са те?

Тя се поколеба и неохотно направи следващата неизбежна стъпка.

— Израелското разузнаване. Не знам как, но някак си са научили за Слънчевия камък и връзката с Валтер Бром. Родителите ми са евреи, прекарах една година в Тел Авив, за да защитя магистратурата си. Търсеха хора с произход като моя. Тогава ме вербуваха.

Знаеше, или поне се беше досетил. Всичките дребни престъпни умения. Начинът, по който вещо си служеше с пистолета. Спомни си срещата в кръчмата в Кенсингтън. Толкова услужливият приятел на Саймън.

— Дейвид ли е шефът?

Тя подсмърчаше.

— Това е едно от имената, които използва.

— Значи всичко е било част от заданието, да се сближиш с мен, и така нататък? Направила си ме на глупак, а аз се подлъгах по големите ти кафяви очи. Глупавият стар Джейми Синклер се търкулва по гръб и дава да го почешат по корема, щом Сара Грант се усмихне. Боже, добре си се посмяла!

— Не. — Така силно тръсна глава, че усети сълзите й по лицето си. — Не и останалото. То беше по мой избор. Трябва да ми повярваш, Джейми. Случилото се помежду ни имаше значение. Не го опорочавай, като си мислиш, че има нещо общо с тях. Опитах се да спра всичко това. Опитах се да те накарам да се върнеш, но ти беше прекалено упорит.

Искаше му се да я прегърне, но още не беше дошъл моментът.

— И тогава?

— Екип ни следеше през цялото време. Осигуряваха ни защита, а щом откриехме Слънчевия камък, трябваше да им се обадя.

Смехът му беше къс и горчив.

— Защита? Твоите гении от Мосад не си свършиха много работата. Къде бяха, докато бягахме от куршумите в Харц?

— Телефонът ми… трябваше да им се обадя. — Тя преглътна и си пое дълбоко въздух. — Сега вече знаеш… всичко.

Неизреченият въпрос висеше помежду им. Той му отговори, като я прегърна и я целуна по очите, вкусвайки солените й сълзи.

— Слушай — рече той внимателно, — има много неща, за които трябва да поговорим, но не е сега моментът. Трябва да ти сритам шпионския задник, но няма да го направя, защото съм влюбен в истинската Сара Грант.

— Все още можем да загърбим всичко това и да се махнем. Ще им кажа, че повече няма да работя за тях и можем да се върнем в Лондон и да видим дали ще ни бъде като двама обикновени хора.

— Не. Вече стигнахме прекалено далеч. Дължим го на Матю, Тензин, Саймън и Магда, всички, които загинаха, за да стигнем до истината. — Той погледна към набраздената повърхност на езерото. — Да предположа ли, че Дейвид, или както там се нарича днес, е наблизо?

Тя кимна.

— В новия ми телефон има сателитно проследяващо устройство.

— Добре. Когато наближим мястото, на което отиваме, ще му кажем къде точно да ни намери.

Тя остана отвън, докато той се качваше в колата.

— Няма ли да ми кажеш какво откри там?

— Имай ми доверие.

 

 

Три километра зад тях шофьорът и пътникът в сивия мерцедес чуха последната размяна на реплики.

— Разправия между влюбени?

— Готов съм да се обзаложа 1 към 3, че до един час ще й каже.

— А после?

Мъжът не отвърна нищо. И двамата знаеха отговора.

След още трийсетина минути шофьорът огледа проследяващото устройство върху екрана отпред.

— Изглежда, са спрели за гориво. Не е лоша идея. Мога да се изпикая.

Спътникът се намръщи. Не му харесваше, но нямаха друг избор, не искаше да се показва пред плячката.

— И ние ще спрем там, но ще останем в колата, докато потеглят. После можеш да се изпикаеш.

 

 

Минаха Лайпциг и видяха първите табели за Прага.

— Какво ще правиш, ако го намериш? — Гласът на Сара беше лишен от емоция, сякаш въпросът беше изцедил всичките й сили.

Джейми поклати глава.

— Не знам. Мислех да го унищожим, но колкото повече се приближаваме, толкова по-малко вероятно изглежда. Може да наемем лодка и да го хвърлим в океана. Да го хвърлим в някой вулкан.

— За бога, Джейми, това да не ти е „Властелинът на пръстените“! — възмути се тя. — Това е истинският живот. Опасно е. Моля те, заради мен, обърни колата!

Той не я погледна. Не искаше да види сълзите й. Вместо това погледна през прозореца, за да види дали хеликоптерът, който летеше успоредно с тях през последните петнайсет километра, още ги следва. На следващата табела пишеше, че има 10 километра до Дрезден.

— Казах ти, че вече е късно.

След пет минути сви по един страничен път към града. Сара го изгледа и той кимна.

— Валтер Бром е скрил Слънчевия камък на най-безопасното място в Германия, което по една случайност е и родното му място. Когато затворил бункера в началото на 1945 година, Дрезден бил единственият голям град в нацистка Германия, който не бил бомбардиран масирано от Съюзниците. Наричали го Флоренция на Елба. Бил център с голямо културно значение, с изключителна архитектура, една от най-красивите в Европа, място с великолепни дворци и театри, опери и музеи. Най-важното — нямало тежка индустрия, нямало поточни линии за танкове, нито фабрики за патрони. И не се намирал на нито един от пътищата за доставки на Вермахта. Все неща, които привличат офицерите, набелязващи целите. Дрезден бил затънтено място във военно отношение.

Тя гледаше към града, който се разкриваше пред тях.

— Къде, Джейми? Къде го е скрил?

— Открих последното Черно слънце на пода на кабинета на Бром в бункера. Никой не го е забелязал в цялата шумотевица около Рафаело. Пътната и речната мрежа отговарят на това, което знам за града. Но дори и да не знаех как да разчета Черното слънце, надписът отдолу щеше да ми подскаже: Die kreuzung wo die frau betet.

Тя го погледна озадачено.

— Кръстопътищата, където се молят жените. Когато открих, че Валтер Бром е роден в Дрезден, прочетох малко за града. Помниш ли мястото в дневника, където Бром говори за центъра на земята? Което пропуснах и то ни насочи към Вевелсбург? На следващия ред дядо ми казва, че центърът на земята е различен за всеки, а за Бром това винаги е бил духовният дом на майка му. Това е бил Дрезден, но не само Дрезден. Най-прочутата сграда в града не е палат или музей. А църква. Фрауенкирхе. Катедралата на кръстопътищата, където баща му е бил пастор, а майка му се е молела. Знаел е всеки камък и всяко скришно място. Сигурно му се е видяла идеална. Валтер Бром скрил Слънчевия камък и всичката си документация в криптата на Фрауенкирхе.

Сара се наведе напред към таблото и хвана главата си с ръце.

— Защо не ми го каза преди?

 

 

Шофьорът на мерцедеса се обърна към спътника си:

— Чу ли това?

— Да. Истинска златна мина.

— Знаеш какво да правиш. Аз ще се обадя на стареца.

Спътникът не се поколеба. Двайсет години в специалните сили и един месец, който му се беше видял като цяла вечност, в прашна дупка, наречена Фалуджа, отдавна бяха разрушили вярата му в неприкосновеността на човешкия живот. Пресегна се към мобилния телефон на таблото, избра бързо набиране и натисна един бутон. Изражението на лицето му беше много съсредоточено, докато чуваше как телефонът набира номера.

Бомбата беше съвсем просто устройство, по-малка и по-груба от тази, която беше поставил в двореца на Меншиков, но повече от достатъчна, за да свърши работа. Беше прекопирал почерка — характерните особености в направата, използвани от известен атентатор — от бомба, открита по време на нападения върху квартира на Ал Кайда в Хамбург преди три години. Един килограм високоенергиен експлозив С-4, детониран с мобилен телефон, закупен от мъртвия вече терорист през 2004. Обикновено се гордееше, че може да направи достатъчно точна бомба, за да отстрани набелязаната мишена в колата. Но използването на почерка на хамбургския атентатор означаваше използване и на методите му. Един килограм високоенергиен експлозив щеше да взриви колата на парчета и да унищожи всичко в радиус от 30 метра. Като професионалист излишните жертви го обиждаха, но си даваше сметка, че трябваше да са сигурни.

Няколко фактора диктуваха как следващата хилядна от секундата щеше да се отрази върху пътниците в набелязаната кола. Зарядът и качеството на изработка на отделението за двигателя, двете заедно трябваше да насочат 80 процента от силата на взрива към купето. Започваха да умират, когато ги удареше ударна вълна, разпространяваща се в закритото пространство със скорост от 300 метра в секунда и причиняваща катастрофална промяна в налягането, която пробиваше дробовете, тъпанчетата и червата и резултатът беше така нареченото от специалистите „пълно разкъсване на тялото“ — множество ампутации. Нервната система не е създадена да издържи на подобно натоварване и веднага изключва. Това е щастие за жертвите, които вече са погълнати от пламък с температура 3000 градуса по Целзий, който следва непосредствено ударната вълна и причинява изгаряния първа степен, изгаря косата и дрехите и предизвиква допълнителни вътрешни увреждания, когато свръхгорещият въздух навлезе в и без това съсипаните бели дробове. По време на третата вълна от взрива, точно една трета от хилядна от секундата след детонацията, материалите, които са разделяли пътниците от отделението за двигателя, вече са се превърнали в химически прах от различни изпарени пластмаси, стопен до бяло метал и хиляди остри стоманени парченца, които предизвикват ужасни прободни рани от корема до черепа. До този момент двете жертви вече са в клинична смърт, мозъкът им е със затихващи функции, а споменът за предишната половинка от хилядна от секундата — само бяла светкавица. По каприз на физиката, който атентаторът не можеше да изчисли, обединените сили от взрива катапултираха останките от шофьора през зиналата дупка на мястото на покрива заедно с огнената топка от избухващия резервоар с гориво. Тялото на спътника — или поне овъгленият торс от коленете нагоре — остава на седалката си, за да бъде погълнато от пламъците, докато овъглените останки от германския автомобил се търкалят и спират до мантинелата в центъра на аутобана. Разследването и операцията по почистването щяха да затворят магистралата за следващите двайсет и четири часа.

 

— Какво беше това? — Сара подскочи от приглушения взрив и се обърна навреме, за да види разширяващата се огнена топка няколко километра назад по магистралата. — Сигурно е станала катастрофа. Изглежда сериозно — може да е цистерна.

Джейми помисли дали да спре, после поклати глава.

— Нищо не можем да направим.

Тя потъна обратно на седалката, забила брада в гърдите си.

— Не, не можем.

Никога нямаше да узнаят, че Дейвид цяла нощ беше спорил с началниците си дали пипането на бомбата, която монтьорът на Мосад беше открил, щеше да провали операцията. Нито че накрая беше загубил спора и в крайна сметка самоволно беше наредил подмяната на последната спирка за зареждане на гориво.

Джейми влезе в центъра на града и зави точно преди широката ивица на река Елба по шосето, което ги поведе през железопътни прелези и затворени фабрики. Спря на половината път. Мълчаха в продължение на няколко минути и наблюдаваха начупения хоризонт на стария град на Дрезден.

— Сгреших. Трябваше да ти се доверя.

— Дяволски си прав.

— Ако не се получи, ще ми простиш ли?

Тя бързо се извърна и го целуна по устните, и под меката светлина на залязващото слънце му се стори, че никога не е изглеждала по-красива.

— Няма нищо за прощаване.

— Сигурна ли си?

— Сигурна. Да вървим да свършим работата.

Той кимна.

Включи на скорост и потеглиха. За да открият Слънчевия камък на Валтер Бром — откритието, което щеше да промени света.