Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (20)

20.

— Жертвите са двама мъже от китайски произход, за които се смята, че по-рано са направили опит да елиминират мишената ни. Полицията разследва връзка с триадите; явно са открили в колата голямо количество хероин.

Фредерик чакаше неминуемото избухване и беше възнаграден с една-единствена дума.

— Смешници!

Не беше сигурен дали шефът му има предвид мъртъвците, или полицията.

Последва продължително мълчание, докато той обмисляше въпроса, който Фредерик вече си беше задал.

— Смятаме ли, че Синклер е замесен?

— Малко вероятно. И двамата са надупчени с по двайсетина куршума с кух връх. Който е извършил удара, е знаел какво прави. Хората ни казват, че Синклер имал опит с оръжия, но само на кадетско ниво — отвърна той пренебрежително. — Играел си на войници в Кеймбридж. Съмнявам се, че би различил дулото на автоматичен пистолет от дръжката.

— Значи опозицията, но коя част от нея?

— Има ли значение, че са китайци? — Човекът от другата страна на телефонната линия се намръщи. Имаше голямо значение, но Фредерик никога нямаше да го разбере. Фредерик беше командир на военното крило на обществото, беше наследил поста от баща си. Но идеалите, които го водеха, бяха старомодни и според мнението му на ръководител неактуални за двайсет и първи век. Той самият имаше съвсем друг план. Фредерик и хората като него бяха средство за постигане на целта. Нищо повече. Тибетският сандък не беше проблем на Фредерик. Явно мъжете в Пекин, които смятаха, че те са законните собственици на сандъка, бяха на много по-добри позиции, отколкото предполагаше. Някой му беше направил услуга, но същият този някой можеше да окаже обратното въздействие в бъдеще.

— Ще разпоредя разследване от тази страна. Междувременно, следим ли още Синклер?

— Трябва да се качи на полет на „Еър Берлин“ за Падерборн с приятелката си точно след пет минути.

— Приятелка? В досието му пишеше, че няма други близки.

— Явно е новопоявила се на сцената. Проверяваме я.

— Като я провериш, ми докладвай. Не обичам да оставям нищо на случайността.

 

 

— Хей, възможно ли е това?

Джейми се наведе, за да погледне през прозореца на Сара, докато се спускаха към летище Падерборн — Липстад. През проблясващия прозрачен диск на въртящата се перка различи симетрично разположените улици на малко германско градче, пръснато около залесен хълм. На хълма се издигаше огромен чудноват замък от сив камък. Беше построен под формата на продълговат триъгълник, с огромна сграда, с две кули близнаци на върха и две крила, които се събираха в нещо, наподобяващо огромен барабан. На пръв поглед напомни на Джейми на космически кораб. Остана наведен малко по-дълго, отколкото трябваше, наслаждавайки се на близостта на стройното тяло и мириса на парфюма й.

— Това е. Замъкът Вевелсбург. Центърът на империята на Химлер.

Той й се усмихна окуражително и се облегна на седалката си, готов за кацане. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане на облегалката между тях. Повечето американци, които познаваше, се отнасяха към летенето както лондончани към метрото, като необходимо неудобство, което ги сближаваше повече от желаното с хора, които никога не бяха срещали и вероятно нямаха и желание да срещнат. Сара Грант беше различна. Щом зърна реактивния самолет с два двигателя, за малко да откаже да се качи на борда.

— Дойдох със 747 и никак не ми хареса. Няма да ме качиш на хвърчило, с което са летели братя Райт. Ще изчакам да се появи нещо по-голямо.

Най-накрая Джейми успя да я убеди, че всичко това е част от голямото приключение. Щом излетяха, тя отвори очи и дори се поотпусна. Сега, когато наближаваха пистата, ги затвори отново и нареди:

— Събуди ме, щом се приземим.

Вевелсбург се намираше на по-малко от три километра от летището, но Джейми устоя на предложението й да разгледат замъка незабавно. Подкара взетата под наем кола към Падерборн и се настаниха в един евтин хотел в покрайнините.

— Направил съм резервация за три нощи, така че ще имаме достатъчно време. Няма нужда да прибързваме — рече той жизнерадостно, без да обръща внимание на подозрителния поглед, който тя му отправи. Погледът му каза всичко, което имаше нужда да знае за предстоящите седемдесет и два часа. Пътуването щеше да бъде чисто професионално. Натъпка либидото си обратно в хладилника и се съсредоточи върху петнайсетте километра до града.

Но тя му беше приготвила още една изненада, когато се регистрираха; това го накара да се усъмни във всичко, което си мислеше, че знае за жените. Беше запазил съседни стаи, но тя нарочно попита дали са свързани и от погледа, който му хвърли, стомахът му се преобърна. В един момент в коридора си помисли, че чака да я покани вътре, но той отмина, преди да успее да се възползва от него.

— Ще си разделим сметката, ясно? — настоя тя. — Казах ти, че ще си платя пътя. Искам да се освежа; може да се срещнем долу след час и да идем да хапнем някъде в града.

— Разбира се, но мислех, че искаше да видиш замъка.

— Няма смисъл, понеделник е и замъкът няма да е отворен.

Той я погледна изненадано.

— Откъде знаеш това?

Тя се ухили и размаха туристическата брошура, която беше взела от рецепцията.

— Трябва да си подготвен, Джейми, нали така казват бойскаутите? Или не си ходил при тях?

Щом вратата се затвори зад нея, той се поколеба няколко секунди, мъчейки се да скъса невидимия ластик, който го привличаше към нея. Беше бойскаут четири години, но явно не беше научил нищо, което да си струва.

 

 

Храната в ресторанта в малката уличка зад Фридрихщрасе беше изненадващо добра, както и светлата германска бира, с която я поляха. Сара изглеждаше мрачна, а това беше необичайно за нея, но се съживи, когато отбеляза колко много английски гласове се чуват по масите около тях.

— Не знаеше ли? Това е армейски град, като Колчестър в Англия. Вашата Дванайсета бронирана бригада извършва ученията си в равнината малко по на север. Десет хиляди британци живеят в околностите, пет хиляди от тях са нагоре по пътя в Зенелагер. Непрекъснато идват на гости хора от Англия.

— Направила си проучване.

— Нали затова съм тук — усмихна се тя. — По-добре да се връщаме, закуската е в осем.

Казаха си лека нощ в коридора, и тя го целуна по бузата. Все още чувстваше топлината на устните й, докато лежеше буден три часа по-късно.

На другия ден паркираха в селото и се качиха пеш по тесните улички до замъка. Беше още само девет и половина, а музеят отваряше в десет, затова използваха времето да огледат сградата и околностите.

— Това е бил центърът на властта на Химлер. — Отблизо замъкът беше огромен и Джейми се чувстваше нищожен пред него. — Трябвало е да бъде светилище на арийската раса. Под прикритието на СС-Фюрершуле, офицерска школа, ръководството на СС вероятно се събирало тук да изучава мистицизъм и окултизъм и да извършва древни, отдавна забравени церемонии.

— Вече мразя това място — заяви Сара и той се изненада от яростта в гласа й.

— Замъкът бил построен от някакъв германски аристократ през седемнайсети век, но бил полуразрушен, докато Химлер не проявил интерес към него в началото на трийсетте години. Това, което виждаш, е само частица от комплекса, който искал да построи тук — продължи Джейми разпалено. — Щял да се простира с километри, с осемнайсет отделни кули и огромни казарми на СС, всичките свързани от пътища, прокарани в точна геометрична форма. Можеш да прочетеш теории на конспирацията, в които се предполага, че е трябвало да бъде площадка за кацане на НЛО или врата към Нифлхайм, един от деветте свята в скандинавската митология. Нито едно твърдение не е достатъчно налудничаво, що се отнася до замъка Вевелсбург. СС опитали да вдигнат цялото място във въздуха в края на войната, но дори с всички експлозиви, с които разполагали, успели да направят само една дупка в него. Накрая опитали да го изгорят до основи, но янките — извинявай, американците — пристигнали, преди огънят да засегне главните сгради, и…

— И никой не знае какво точно са открили, когато са пристигнали — прекъсна го тя, решена да не остане по-назад. — Химлер заповядал пръстените с черепи на всички убити есесовци да се съхраняват тук. Вярвал в налудничавата идея, че са попили силата и куража на воините, които са ги носили. Смята се, че 11 500 пръстена били събрани в криптата на замъка и изчезнали безследно след края на войната. Хей, и аз мога да чета! Виж, портите са отворени!

Купиха си билети за мемориала и ги упътиха към някогашната къща на охраната на замъка. Изваяно като скулптура русо момиче с бяла блуза и черна пола, дълга до коляното, ги чакаше на вратата.

— Английски?

— Откъде разбрахте? — попита Джейми. Двете жени се спогледаха, все едно се бяха натъкнали на ранен заек и се чудеха дали да го водят при ветеринаря, или да му спестят мъките.

— Май ще продължим нататък — отвърна Сара, като се усмихна на германката.

— Искате ли да ви разведа? Обикновено взимаме само групи от по десет и повече души, но както виждате, сутринта е спокойна. С удоволствие ще ви покажа замъка.

— Какво ще ни струва?

— Обикновено взимаме по четирийсет и пет евро, но понеже сте само двамата, мога да го направя за двайсет. — Видя как Джейми се намръщи. — Заедно с входната такса?

Той отвори уста, за да откаже, но Сара го изпревари.

— Би било чудесно — каза тя, свали раницата, извади портфейла си и й подаде две банкноти от по десет евро.

Докато екскурзоводката им отиде да се обади на касата, Сара му изсъска:

— Ако знаех, че си толкова стиснат, щях да си платя сама шницела снощи. Мислех, че сме дошли да научим повече за замъка, символа и връзката им с Химлер. Няма да можем да го направим, като се мотаем сами наоколо и гледаме по стените. Така ще открием повече, отколкото пише във всеки туристически наръчник.

Джейми преглътна укора.

— Мислех, че ако сме сами — обясни той с престорено търпение, — ще можем да прекараме малко време при символа и да го огледаме по-отблизо. Имах си причина да не искам.

Устните й оформиха идеален кръг:

— О!

 

 

— Това е някогашният физкултурен салон и залата, която офицерите използвали за тренировки по фехтовка. — Момичето — на картончето с името й пишеше „Магда“ — говореше отсечен, много литературен английски. — През 1982 година е преустроена в постоянен музей, посветен на идеологията и ужасите на СС. Както виждате, експозицията обхваща преживяното както от извършителите, така и от жертвите.

Експонатите и снимките бяха изложени върху чисто бели постаменти и осветени отгоре, което придаваше на музея атмосфера на операционна зала. Магда ги преведе през лабиринт от квадратни помещения и коридори, непрекъснато говореше и само от време на време спираше, за да ги попита имат ли въпроси. Мъртвешката глава и руните със светкавици ги атакуваха отвсякъде; Джейми забеляза, че Сара изглежда стресната от постоянно бомбардиращото ги зло. На една снимка Хайнрих Химлер, който приличаше на чиновник, взел назаем военна униформа, беседваше с архитекта Херман Бартелс за вижданията си относно Вевелсбург. Джейми забеляза сред групата елегантната фигура на Хайдрих, дошъл да обсъжда създаването на Айнзацгрупен — наказателните бригади, избили един милион и половина евреи, партизани и комунисти в Русия и Полша.

— Тук виждате плана, разработен от Бартелс за разширяването на Вевелсбург. — Магда посочи архитектурен план в рамка, който показваше замъка като малък елемент от много по-голям комплекс. Широки улици се простираха от полукръгъл двор, ограждащ северния и западния склон на хълма, и на всяко кръстовище или път за достъп имаше казарми и бункери. От изток се простираше един-единствен път, прав като стрела, и стигаше до основата на огромен триъгълен комплекс, в който замъкът, който беше гигантски сам по себе си, представляваше само върхът. Мащабите на проекта бяха удивителни, още повече щом човек разбереше, че е щял да бъде финансиран не от нацисткото правителство на Германия, а само от СС. — Обърнете внимание на формата на острието и стрелата, която е трябвало да бъде улица с три платна, дълга два километра. — Екскурзоводката посочи шосето. — Смятало се е, че това е символ на Копието на съдбата — легендарното оръжие, с което бил пронизан Исус Христос и което Химлер положил неимоверни усилия да намери. Копието е трябвало да бъде разположено идеално по посока юг — север. Възнамерявал Вевелсбург да бъде последното хранилище на копието. Строителните работи по разширяването започнали през 1940 година, но така и не били довършени. За щастие на селяните, чиито домове щели да бъдат разрушени, а земята им щяла да бъде залята от изкуствено езеро. Разбира се, подобен проект изисквал огромен брой работници. Затова Вевелсбург си имал собствен концентрационен лагер — Нидерхаген, който осигурявал робски труд.

Безстрастно изреди низ от статистики, от които Джейми отдели един-единствен факт: от близо четирите хиляди концлагеристи една трета умрели от болести, глад или изтощение в името на осъществяването на мечтата на Химлер.

— Нидерхаген бил използван и като място за екзекуции от местното Гестапо — продължи Магда. — Според документите там са били застреляни петдесет и шест души, но подозираме, че истинската цифра може да е много по-голяма. Чували ли сте израза „Nacht und Nebel“?

— Нощ и мъгла. Код за безследно изчезнали хора. — Гласът на Сара звучеше напрегнато. — Какво мислят местните хора за това?

Магда изглеждаше озадачена.

— Знаели, разбира се. Как да не знаят? Но нищо не можело да се направи. Било Хитлерова Германия. Който се възпротиви, отивал при жертвите.

— Не, имах предвид за това — американката махна към снимките на мъже с хлътнали очи, облечени в раирани униформи, които се трудеха под стените на замъка. — Това е било техният срам. Едва ли им е приятно да им го завират в лицето петдесет години след края на войната.

Усмивката на Магда угасна, сякаш някой натисна копче и я изключи.

— Имаше брожения, да. — Английският й беше изгубил увереността си, заваляше думите. — Много хора протестираха срещу плановете за експозицията. Искаха да забравят. Да — как да го кажа? — го заметат под килима.

— А ти, Магда? — Джейми хвана Сара за ръката, за да я накара да замълчи, но тя се дръпна. — Ти как се чувстваш?

Германката изгледа Сара.

— Имам си причини да смятам, че е важно да се помни. Един от прадядовците ми е носел такъв нож — посочи камата на СС на една от витрините — и е носел мъртвешка глава на яката си. Служил е в танкова бригада в Съветския съюз и Франция. През първите петнайсет години от живота ми ме възпитаваха да го мисля за герой. Но после започнах да чета и да разбирам какво се е случило в страната ми и какви неща са били правени в нейно име.

— Съжалявам, не биваше… Разбирам.

— Не, не разбираш. Имам още един прадядо, пастор в града, един от малкото протестирали срещу отношението към затворниците в лагера. Не е бил храбрец, но е чувствал, че е негов дълг да помогне на тези хора. Той е един от петдесет и шестимата застреляни от Гестапо. Изгорили тялото му и оставили костите му в прахта. Сега разбираш ли?

Сара кимна безмълвно.

— Единият герой, а другият да бъде забравен. Но аз няма да им позволя да забравят. За хората от моето поколение това не е просто история. А урок, че никога не бива да допускаме подобно нещо да се случи отново. Сега ще отидем в замъка.

Тя ги поведе през подвижния мост към триъгълния двор. Джейми виждаше как германката се бори да овладее чувствата си.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — прошепна той.

— Просто исках да знам.

— Какво да знаеш? Няма нищо ново. Сигурно стотици пъти си чувала подобни истории.

— Да, но това не са истории. На това място се е случило. Избивали са хора, за да създадат подобно чудовищно нещо за един мегаломан. Това място е зло. Не го ли усещаш? Все едно духовете на СС са още тук в стените около нас. Трябвало е да вдигнат цялото проклето място във въздуха и да го пратят в отвъдното.

Джейми я изгледа.

— Извинявай. Може да има нещо във въздуха. Преодолях го. Прости ми.

— Добре — отвърна той и я хвана за ръката, докато влизаха през портата на северната кула в сърцето на Химлеровия Камелот.