Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (10)

10.

Джейми спря. Валтер Бром? Контекстът и начинът, по който се споменаваше името, предполагаха, че е важна клечка — някой висшестоящ в нацистката йерархия — но на него не му говореше нищо. Разследванията около плячкосаните произведения на изкуството му бяха дали работни познания за котерията високопоставени нацисти около Хитлер — можеше да изброи поименно всеки висш офицер в полуофициалната грабителска организация на Херман Гьоринг, но познанията му стигаха дотук.

Имаше нужда от повече информация.

 

 

Изписаха го от болницата след кратък медицински преглед, но не се чувстваше готов да се върне на работа. Вместо това се прибра в апартамента си на Кенсингтън Хай Стрийт. Когато отвори вратата, усети, че нещата не са такива, каквито трябва да бъдат — някакво чуждо присъствие витаеше над купищата книги и картини, струпани безредно във всяка стая, освен в кухнята. Бърза проверка не показа нещо да липсва или да е видимо разместено и той пропъди безпокойството си като симптом на параноя в резултат от нападението.

Понечи да вземе лаптопа си, но после му хрумна по-добра идея. Вдигна телефона и се обади на своя приятел от университета, който го беше свързал с Емил Манделбаум.

— Саймън?

— Джейми! Чух, че си в болница. Ужасно неприятна случка, и то в дома на дядо ти. Щях да дойда на свиждане, но ти си излязъл, значи се чувстваш добре. Надявам се поне?

Джейми се погледна в огледалото на всекидневната. Лицето му беше комично изкривено на една страна заради подутината на дясното око, а болката в ребрата го караше да се движи леко приведен.

— Приличам на още по-грозната леля на Квазимодо, но иначе съм добре. Нищо, което не може да се излекува с няколко патрончета „Макалан“.

Приятелят му се разсмя.

— Ако ти се пие, можем да идем на някое тихо местенце довечера.

Джейми се намръщи.

— Май още не съм готов за подобно нещо. Виж, съжалявам, че те притеснявам в работата, но се нуждая от услуга.

— Нищо ново, синко. Аз съм твоят човек.

— Опитвам се да открия човек в Лондон, който да е запознат с висшестоящите германци от втората световна война, може дори да е ловец на нацисти.

— И мислиш, че понеже съм от избраните потомци на Аврам, сигурно познавам някого? — Джейми усети в гласа на Саймън непозната предпазливост.

— Просто предположих — призна той. — Ако съм сгрешил, извинявай. Няма значение. Мога да потърся в интернет. Друг път ще ти се обадя да пийнем…

— Не, чакай. Има един човек, но той често е извън страната. Старите нацисти и тяхното местонахождение са му нещо като хоби. Да те свържа ли, ако е тук?

— Да, разбира се.

— Ще го питам дали иска да говори с теб.

— Готов съм да се видим, когато каже.

— Чудесно! Ще говоря с него и ще ти се обадя.

Джейми му благодари и след като затвори, се върна отново към дневника. С края на войната, намаляването на опасността и повечето свободно време Матю явно имаше отчаяна нужда да описва последните дни с всички подробности, които са му били забранени в течение на пет години. Четеше вече половин час, когато телефонът звънна.

Вдигна; беше Саймън.

— Бързо действаш.

— Много иска да те види, след като му обясних за чичо Емил и Рембранд; с радост ще ти помогне с всичко възможно, макар че, естествено, не може да ти обещае нищо.

— Прекрасно, Саймън! Задължен съм ти.

— Знаеш ли къде е „Билдърс Армс“, на ъгъла на Текъри Стрийт и Кенсингтън Корт Плейс?

— Да.

— Можеш ли да се срещнеш с него там след половин час? Заминава по работа утре рано сутринта, но може да ти отдели един час довечера.

Джейми се поколеба. Представяше си, че ще отнеме дни, дори седмици.

— Малко по-рано е, отколкото очаквах. Ще си взема набързо един душ. Как да го позная?

Саймън се замисли за миг, а после Джейми чу смеха му.

— Всички момичета ще гледат него. Отговаря на името Дейвид.

 

 

Въпреки името си „Билдърс Армс“^[1] отдавна се беше отърсил от работническия си произход. Сега беше удобен и модерен, стегнати кожени дивани се гушеха около маси от стъкло или алуминий, наблягаше се на храната и марковата бира, която Джейми мразеше, но се оказваше, че непрекъснато пие. Заведението беше почти празно; когато пристигна, малобройният персонал признателно се възползваше от затишието между обедното и следработното стълпотворение.

Спортно облечен мъж с бронзов загар седеше на една маса до стената в дъното с идеален изглед към вратата. Щом Джейми влезе, той го погледна и му се усмихна свойски, въпреки че никога не се бяха виждали. Веднага разбра какво е имал предвид Саймън. Дейвид беше среден на ръст, но имаше силни черти, от онзи тип, който се харесваше на дамите, гъста тъмна коса и брада, която се нуждаеше от бръснене по два пъти на ден. Той стана от мястото си и му стисна ръката с желязната хватка на щангист.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим толкова бързо — поздрави го Джейми. — С какво да ви почерпя?

Спряха се на „Стела Артоа“ и се запътиха обратно към масата, където Дейвид пак седна на мястото с изглед към вратата. Докато си пиеха бирите, младежът старателно избягваше да спомене насиненото лице на Джейми и говореше на английски без всякакъв акцент, с вещината на дипломат, за времето, Лондон и света по принцип. Стана ясно, че е евреин, но това не беше изненадващо, като се има предвид приятелството му със Саймън.

Джейми с радост остави общите приказки на Дейвид и изчака няколко минути, докато той внимателно се насочи към деловия разговор.

— Саймън каза, че се интересувате от нацисти. Мога ли да попитам защо?

Джейми се изненада от отговора си:

— Специализирал съм издирването на произведения на изкуството, откраднати по време на войната. Вероятно Саймън ви е споменал за Рембранд на Манделбаум? — Дейвид кимна. — Става дума за друга открадната картина, но се боя, че уговорката с клиента не ми позволява да кажа от кого.

Дейвид се усмихна — беше човек, който цени поверителността.

— Нацистите по принцип, или конкретен нацист?

— Не нацистите по принцип — това мога да го прочета и в някоя книга. Конкретен нацист, но не е сред известните имена.

— А името е?

— Валтер Бром.

Двете думи увиснаха във въздуха помежду им като висяща примка.

— Валтер Бром?

Джейми кимна.

— Името познато ли ви е?

Другият мъж го изгледа изпитателно, преди да реши дали да продължи.

— Не е от известните нацисти, но въпреки това е интересен. Да, познавам бригадефюрер Валтер Бром.

— Бригадефюрер?

— В СС това е отговаряло на поста бригаден генерал в британската армия. Син на пастор, роден в Дрезден през 1913 г. Университетско образование. Присъединява се към нацистката партия през 1931 г. на осемнайсетгодишна възраст и е приет в СС през септември 1934 г. Между другото, СС номерът му е 39520. Впечатлен ли сте дотук?

— Много. — Джейми беше поразен от мисълта, че независимо от останалите си умения, Дейвид беше един от онези невероятни хора, благословени с фотографска памет.

— Можеш да намериш подобна информация, ако знаеш къде да търсиш — отвърна скромно той. — Нещо като хоби ми е.

Джейми прие това малко вероятно твърдение без коментар.

— Моля ви, продължете.

— Бром учи приложна физика под ръководството на Ерик Шуман в Берлинския университет — Шуман е един от най-добрите нацистки физици; дипломира се през 1934 г. и защитава докторат две години по-късно. Също през 1934 г. заедно с други нацистки учени започва да работи върху проекта „Уранверейн“ в института „Кайзер Вилхелм“. Саймън каза, че знаете немски; разбирате ли какво значи „Уранверейн“?

— Ураниев клуб?

— Точно така; и си правите съответните изводи от това, нали?

— Нацисткият ядрен проект.

Дейвид отпи глътка бира.

— Десет от десет, г-н Синклер. Бром продължава да работи върху проекта до 1941 г., когато проектът се проваля, след като става ясно, че „Уранверейн“ няма да даде резултати навреме, за да помогне на нацистите да спечелят войната. — Забеляза, че Джейми се намръщи. — Изненадан ли сте?

— Да — мислех, че ядрената надпревара е продължила до последните дни на войната.

— Разпространена, но невярна представа. Нацистите фатално накърняват ядрените си усилия през 1941 година. Тогава изпращат много от най-добрите си учени в Аушвиц. — Усмивката му изгуби сърдечността си. — Виждате как желанието им да убиват евреи вероятно е довело до загубата им във войната.

— Знаете ли какво е станало с Бром след 1941 г.?

Дейвид се поколеба и тъмните му очи се присвиха.

— Още не мога да разбера големия ви интерес към този човек. Няма данни да е бил замесен в кражби на произведения на изкуството или плячкосване, за разлика от много висшестоящи германски офицери. Не е свързан с нито една конкретна картина.

Джейми се усмихна обезоръжаващо.

— Стига, Дейвид — и двамата знаем, че това, че няма никакви данни, не означава, че не може да се е случило. Има хиляди произведения на изкуството, които още не са открити. Може и нищо да не излезе от това, но щом клиентът ми казва, че е вероятно, съм длъжен да го проследя.

Видя, че Дейвид не е убеден; той се поколеба за малко, а после кимна.

— Много добре. Разполагаме с много малко информация за работата му. Има откъслечни данни, сред които и предположение, че може да е бил в Полша през 1944-та, но те са прекалено ограничени за целите ни.

— Тогава защо знаете толкова много за него?

— Добър въпрос. Питате защо, а не как? Поздравявам ви. Защо? Защото част от тези откъслечни данни, макар и не достатъчно, са много важни. В края на 1942 г., малко преди лагерът да бъда прочистен от евреи, бригадефюрер Валтер Бром доставил радиоактивен материал и започнал да провежда експерименти върху затворнички в концентрационния лагер „Равенсбрук“. Жените, които участвали в опитите, носели жълт триъгълник — свидетелство за еврейския им произход. Опитите завършили със стерилизацията на всички участнички и смъртта на много от тях. Знаем толкова много за Валтер Бром, защото е военнопрестъпник, г-н Синклер, и продължава да бъде издирван от Израел, Русия и Съединените щати. — Бръкна в джоба си и извади визитна картичка с името и телефонния си номер. — Ако откриете още нещо за Валтер Бром, или имате нужда от допълнителна помощ, моля, обадете ми се.

— Казахте, че още се издирва. Значи ли това, че според вас е още жив?

Дейвид се намръщи.

— Никой не знае дали Валтер Бром е жив или мъртъв. Избягал е от затворнически лагер през април 1945 г. и оттогава никой нищо не е чувал за него.