Джеймс Дъглас
Жестокият пръстен (12)

12.

Имаше чувство, че главата му ще избухне. За няколко отчайващи секунди беше на милиметри от едно от най-великите изчезнали произведения на изкуството и удар, който можеше да го направи богат и да възстанови съсипаната му репутация. И също толкова бързо му го бяха отнели.

След шока идваха въпросите; бяха толкова много, като лавина. Кой — толкова внимателно, със скалпел или бръснарско ножче — беше махнал най-важните страници? Не е бил Матю, който някак си беше опазил дневника през шестте години война и го беше водил тайно през цялото време. Майка му? Дали го беше намерила и прочела? Дали е открила някаква ужасна семейна тайна? Ако е искала да скрие нещо, защо не е унищожила целия дневник? Ако е бил някой друг, защо е оставил всичките тези следи? Колкото повече го мислеше, толкова по-голяма ставаше увереността му, че последните страници съдържат някакво важно разкритие.

Изведнъж го обзе невероятна яснота; почувства присъствието на стареца до себе си и разбра. Дневникът открай време беше предназначен за него.

Сега откри, че може да погледне на томчето със синя кожена подвързия по друг начин. Щом Матю е искал да го намери, не е ли искал да разбере за съкровището, което се крие в него: Рафаело? Вероятно имаше други следи, които бе пропуснал. Щеше да го прочете пак с нов поглед, да го прегледа внимателно, ред по ред. Животът на Матю Синклер се беше променил безвъзвратно след срещата му с Валтер Бром и именно там се криеше ключът на загадката. Бедният Станислаус Козловски можеше да му даде отговорите, които търсеше. Сега имаше само един път. За да разбере Матю, трябваше да разбере Валтер Бром.

Едва ли не почтително взе дневника и отвори там, където страниците бяха отстранени с хирургическа прецизност. Така побесня от това откритие, че пропусна да разгледа щетите отблизо. Сякаш подсъзнанието му изпращаше послание в неразгадаем код. Имаше същото усещане, когато гледаше картини, които впоследствие се оказваха фалшификати; но не му достигаше ум или прозорливост да го разгадае. Този път беше малко по-различно. Алармата се беше включила…

Взе лупата от бюрото си и се съсредоточи върху краищата на липсващите страници. Потвърди първоначалното си подозрение, че отстраняването е извършено много прецизно, така че да не навреди на дневника. Онзи, който беше отговорен за деянието, беше преценил какво да махне и откъде. Тази мисъл го върна обратно към Матю. Но защо? Щом като е искал Джейми да намери дневника, защо не му го е дал целия?

Докато претегляше отворения дневник върху ръката си, разбра нещо, което първоначално му беше убягнало и усети лека възбуда. Бележникът прилягаше почти идеално в дланите му, а не биваше. Липсващите страници трябваше да го правят малко по-лек отзад, отколкото отпред: съвсем малко, но достатъчно, за да се забелязва. Затвори го и погледна отстрани. Липсващите страници не бяха единствената разлика между предната и задната корица; задната беше едва забележимо по-дебела от предната. Нормално ли беше? Нямаше как да разбере. Избра наслуки едно заглавие от най-близката полица и се удиви на случайното стечение на обстоятелствата, което постави в ръката му подвързания с кожа екземпляр на „Рафаело“ от Поуп-Хенеси. Погледна го под същия ъгъл, под който беше погледнал и дневника. Не, предната и задната корици бяха еднакво дебели. Стана и отиде до прозореца. Сега беше моментът да запази пълно спокойствие, но заради прилива на адреналин цялата стая наоколо се завъртя. Пое си дълбоко дъх и се върна към дневника. Стисна синята кожа на задната корица. Определено беше по-плътна от предната, макар и едва забележимо. Но докато оглеждаше с лупа картона отвътре, не видя следи да е пипан.

Занесе дневника пак в предната стая с натъпканите с книги полици и безразборно закачени малко известни художествени творби, сложи го на масичката за кафе до прозореца и си наля голямата чаша „Макалън“, която си беше обещал по-рано. Облегна се и дълго изучава дневника от разстояние, докато отпиваше от мекото малцово уиски и усещаше как топлината се надига и обгръща сърцето му. Щом взе решение, се оказа изненадващо лесно. Разрови близкото чекмедже, извади оттам скалпел и прокара внимателно острието му покрай тясната ивица опъната кожа, която придържаше твърдия картон от вътрешната страна на задната корица. Усети, че се изпотява. Част от него се тревожеше, че извършва светотатство, но друга настояваше, че има разрешение, дори насърчение от дядо си. Щом обели разкъсаната кожа, много внимателно пъхна острието под картона, за да го отдели.

Джейми затаи дъх, докато махаше подвързията. Първата му реакция беше на разочарование. Липсващите страници ги нямаше. Естествено, че никога нямаше да влязат в пространството, което беше открил. После го завладя очакване, от което устата му пресъхна. Каквото и да беше това, явно е било важно за Матю Синклер. Добре сгънато парче хубава материя. Внимателно го издърпа и го разгъна върху масичката за кафе.

Идеален квадрат от коприна, боядисана в убити нюанси на зелено и кафяво. Евтин шал, или часовникарски парцал? След миг на внимателно съсредоточаване откри, че вижда избледняла карта на територията на Германия. Наведе се и я огледа за маркировка или символи. Не можеше да е толкова просто — с Х се отбелязваше мястото само в пиратските истории — и не беше. Освен няколко скъсани бода, коприната беше непокътната. Какво беше предназначението й? Подозрението много бързо се превърна в увереност. Това беше карта за бягство. Беше гледал достатъчно военни филми и знаеше, че всеки десантчик, който рискувал да бъде застрелян над окупирана Европа, получавал подобна карта, компас и достатъчно местна валута, за да има шанс да стигне до най-близкото убежище. Би било съвсем естествено отрядите „Джедбърг“, които са скачали с парашут в сърцето на вражеската територия, да са били екипирани по същия начин. Прокара ръка по коприната. Тя беше на Матю. Дори вероятно я е носил на врата си. Никога не беше чувствал дядо си толкова близък. Но защо беше скрита в корицата, след като явно не съдържаше никаква информация? Получи отговора, когато обърна парчето плат.

На гърба му имаше грубо изрисуван символ, какъвто не беше виждал досега.