Клайв Къслър
Преследването (9)

8

Русокосият мъж с дебели жълто-кафяви и намазани с брилянтин мустаци, дълги и извити нагоре, създаваше впечатление за просперираща личност. След като прекоси фоайето на гарата се настани на задната седалка на таксито „Форд“ модел „N“ и започна да се наслаждава на красивия безоблачен ден, докато оглеждаше забележителностите на Солт Лейк сити, сгушен в подножията на площад Уосач. Беше облечен по последната контешка мода, но в изискан бизнес стил. Носеше филцова шапка с копринен връх, черен фрак с три копчета, с елече и елегантна вратовръзка. Ръцете му бяха прибрани в перленосиви ръкавици и гети в същия цвят покриваха прасците му малко над глезените над обувките.

Леко се наведе напред, докато се взираше от прозорец на прозорец, стиснал в ръцете си дръжката на скъп сребърен бастун с орлова глава с голям клюн в края й. Макар и невинен на вид, този бастун представляваше пушка с дълга цев и спусък, който се разгъваше при натискането на един бутон. Беше заредена с куршум 44-ти калибър, чиято гилза можеше да се изхвърли и в цевта да се вкара нов патрон от малък пълнител в опашката на орела.

Таксито подмина църквата на Светците на Страшния съд — Храма, Табернакула и Съборната. Построени между 1853 и 1893 г., дебелите два метра сиви гранитни стени бяха увенчани с шест шпила, най-високият, от които крепеше бронзова статуя на ангела Мормони.

След като напусна Темпъл скуеър, таксито зави по 300 Саут стрийт и спря пред хотел „Пиъри“. Проектиран под влияние на европейската архитектура, хотелът беше най-луксозното място за отсядане в Солт Лейк сити. Докато портиерът поемаше багажа от задницата на колата, мъжът нареди на водача да изчака. После влезе през стъклената двукрила врата във внушителното фоайе.

Администраторът на рецепцията се усмихна и кимна. След това погледна големия часовник във фоайето и каза:

— Г-н Илая Ръскин, предполагам.

— Предположението ви е вярно — отговори мъжът.

— Два и петнайсет. Пристигате точно навреме, сър.

— Веднъж влакът ми да пристигне по разписание.

— Ако обичате да подпишете регистъра.

— Налага ми се да напусна за една среща. Ще се погрижите ли да отнесат багажа ми в стаята и да приберат дрехите ми в дрешника и чекмеджетата?

— Да, господин Ръскин. Лично ще се погрижа. — Служителят се надвеси над бюрото и кимна към големия кожен куфар между краката на Ръскин. — Желаете ли да пратя да отнесат куфара ви в стаята?

— Не, благодаря. Ще го взема със себе си.

Ръскин се обърна и излезе на тротоара, с бастуна в едната ръка, а другата стискаше дръжката на куфара. Тежестта издърпваше дясното му рамо надолу. Влезе в таксито и се настани отново на задната седалка.

На хотелиера му се стори странно, че Ръскин не беше оставил багажа в таксито. Зачуди се защо трябваше да внася толкова тежък куфар във фоайето и след това да го изнася отново. Допусна, че вътре трябваше да има нещо особено ценно. Мисълта скоро се разсея с появата на нов клиент за регистриране.

Осем минути по-късно Ръскин излезе от таксито, плати на шофьора и влезе във фоайето на „Солт Лейк Банк & Тръст“. Приближи се до служителя на охраната, седнал на стол до вратата.

— Имам уговорена среща с господин Кардоса.

Охранителят стана и посочи към една врата с матирано стъкло.

— Ще намерите господин Кардоса ето там.

Нямаше никаква причина Ръскин да пита пазача накъде да тръгне. Можеше много лесно да види сам вратата на кабинета на банковия управител. Пазачът не забеляза, че Ръскин го бе огледал внимателно — движенията му, възрастта и как беше поставил на бедрото си кобура на новия автоматичен пистолет колт браунинг, модел 1905 г., 45-ти калибър. Краткият оглед издаде също така, че охранителят не беше особено бдителен и наблюдателен. Ежедневното гледане на влизащи и излизащи клиенти без ни най-малки инциденти го бе направило апатичен и равнодушен. Като че ли не намери нищо необичайно и в големия куфар на Ръскин.

Банката имаше двама касиери, които стояха в гишетата си зад тезгяха. Единствените други служители, освен пазача бяха Кардоса и секретарката му. Ръскин огледа внимателно голямата стоманена врата към хранилището, която се отваряше към фоайето, за да впечатли клиентите и да им внуши, че спестяванията им са в стабилни, грижливи ръце.

Приближи се до секретарката.

— Здравейте. Казвам се Илая Ръскин. Имам уговорена среща за два и половина с господин Кардоса.

Възрастната, петдесет и няколко годишна жена с прошарена коса, се усмихна и мълчаливо се изправи. Отиде до една врата с изписано в горната част на матовото стъкло АЛБЪРТ КАРДОСА, УПРАВИТЕЛ, почука и надникна вътре.

— Господин Илая Ръскин, за среща с вас.

Кардоса стана бързо и заобиколи бюрото си. Стисна протегнатата ръка на Ръскин и я разтърси енергично.

— За мен е удоволствие, сър. Очаквах пристигането ви с нетърпение. Не всеки ден посрещаме представител на нюйоркска банка, който да прави толкова сериозен депозит при нас.

Ръскин вдигна куфара на бюрото на Кардоса, отключи закопчалките и отвори капака.

— Заповядайте. Половин милион долара в кеш за депозит до момента, в който решим да ги изтеглим.

Кардоса зяпна благоговейно в спретнато подредените пачки от петдесетдоларови банкноти, гарантиращи златно покритие на приносителя, все едно че бяха паспорт към обетованата земя на банкер. После вдигна очи с нарастващо изумление.

— Не разбирам. Защо не носите банков чек вместо петстотин хиляди долара във валута?

— Директорите на банка „Хъдсън ривър“ в Ню Йорк предпочитат да боравят в брой. Както знаете от кореспонденцията ни, ще открием клонове на банката из Запада в градове, които според нас имат потенциал за растеж. Смятаме за целесъобразно да разполагаме с валута, когато отворим врати.

Кардоса го погледна мрачно.

— Надявам се, че директорите ви не възнамеряват да отварят конкурентна банка в Солт Лейк сити.

Ръскин се усмихна широко и поклати глава.

— Финикс, Аризона и Рино, Невада, са първите, в които „Хъдсън ривър“ ще отвори банкови клонове в Запада.

Кардоса въздъхна облекчено.

— Финикс и Рино определено процъфтяват.

— Имали ли сте банков обир в Солт Лейк? — попита Ръскин небрежно, докато гледаше към хранилището.

Кардоса го погледна озадачено.

— Не и в този град. Гражданите не биха го допуснали. Солт Лейк е един от градовете в тази страна с най-малко престъпления. Последователите на „Светите на Страшния съд“ са почтени и религиозни хора. Повярвайте ми, господин Ръскин, никой бандит не би дръзнал да опита да ограби тази банка. Парите ви ще бъдат абсолютно и сто процента съхранени, след като бъдат заключени в хранилището ни.

— Четох за някакъв тип, наречен „Бандита касапин“, който извършва грабежи и убийства из западните щати.

— Не се притеснявайте. Удря само в малки миньорски градчета и краде заплати. Няма да е толкова глупав, че да опита банков грабеж в град с големината на Солт Лейк. Не би могъл да напусне границите на града преди полицията да го застреля.

Ръскин посочи с глава към хранилището.

— Много впечатляващ сейф.

— Най-доброто хранилище на запад от Мисисипи, построено специално за нас във Филаделфия — заяви с гордост Кардоса. — Цял военен полк, въоръжен с топове, не би могъл да проникне вътре.

— Виждам, че е отворено в работните часове?

— И защо не? На клиентите ни им е приятно да виждат колко добре се съхраняват депозитите им. И както споменах, никоя банка не е била ограбвана в Солт Лейк сити.

— Кои са най-мудните часове на деня?

Кардоса беше озадачен.

— Най-мудните часове на деня?

— Кога имате най-малко клиентски трансакции?

— Между един и половина и два часа е най-малко натоварено. Повечето ни клиенти са се върнали в офисите си след обедната почивка. А тъй като затваряме в три, много клиенти идват тогава за последни трансакции. Защо питате?

— Просто бях любопитен как е трафикът при вас в сравнение с банката ни в Ню Йорк. Май е почти същото. — Ръскин потупа куфара. — Ще оставя парите в него и ще го прибера утре.

— Скоро затваряме, но ще наредя на главния ни чиновник да ги преброи още сутринта.

Кардоса отвори чекмедже на бюрото си, извади подвързана в кожа книга и подписа депозитна разписка за половин милион долара. Връчи я на Ръскин, а той я прибра в голям портфейл, който носеше във вътрешния джоб на палтото си.

— Може ли да ви помоля за една услуга? — попита Ръскин.

— Разбира се. Всичко, което пожелаете.

— Бих желал да съм тук, когато чиновникът ви прави преброяването.

— Много мило от ваша страна, но съм сигурен, че банката ви е гарантирала всеки долар.

— Благодарен съм ви за доверието, но бих искал да присъствам просто за сигурност.

Кардоса сви рамене.

— Както желаете.

— И още една молба.

— Кажете.

— Утре сутринта имам да уреждам друга работа и не мога да се върна по-рано от един и половина. А тъй като по това време имате най-малко работа, би трябвало да е удобен момент за преброяването.

Кардоса кимна съгласен. Стана и подаде ръка.

— До утре следобед. Ще ви очаквам с нетърпение.

Ръскин вдигна бастуна си в жест за „довиждане“, кимна на Кардоса и напусна офиса. Мина покрай охранителя, който не го погледна и разлюля бастуна като жезъл, щом излезе на тротоара.

Усмихна се на себе си. Изобщо нямаше намерение да се връща в банката само за броене на съдържанието в куфара.