Клайв Къслър
Преследването (44)

43

„Аделин“ беше гордостта и любовта на Лофгрен. Говореше за нея, все едно че локомотивната машина беше красива жена, а не стоманено, дишащо пламъци чудовище, връхлитащо на бясна скорост по серпантините на планините Сиера и през прохода Донър. Без стотиците тонове вагони, пълни с пътници и багаж, се справяше с лекота и без никакво усилие.

Пролетният въздух беше прохладен и свеж, сняг все още загръщаше земята. Проходът Донър беше прочутият участък от планините, където се бе разиграло най-ужасното събитие в историята на Запада. Керван от фургони, съставен от дузина семейства, станали легендарни като „Групата Донър“, бе заседнал сред зимните вихрушки през 1846 г. и хората бяха пострадали жестоко, докато бъдат спасени. Мнозина от оцелелите бяха яли труповете на умрелите. От първоначалните осемдесет и седем мъже, жени и деца, само четирийсет и пет доживяха, за да стигнат до Калифорния.

След преминаването им през Сакраменто, Бел се беше събудил напълно и гледката му се стори възхитителна: извисените скалисти върхове, гората от борове, някои с все още натежали от сняг клони, тунелите на билото, издълбани в гранита от китайски работници през 1867 г. „Аделин“ се гмурна в черната паст на един дълъг тунел и ревът на отработената пара заотеква като сто месингови барабана. Скоро напред в тъмното се появи малко кръгче светлина и бързо започна да се разширява. След това „Аделин“ изригна с гръмотевичен тътен навън под ярката слънчева светлина. Няколко мили по-късно се появи панорамната гледка с езерото Донър и влакът започна дългото си лъкатушещо спускане към пустинята.

Бел се загледа с известно притеснение в тристаметровата пропаст, едва на стъпка-две от ръба, докато локомотивът се люшкаше по един остър завой. Нямаше нужда да подканя Лофгрен да кара по-бързо. Машинистът тласкаше машината на близо 56 км/ч, с цели 16 км по-бързо от смятаното за безопасна скорост.

— Прехвърляме билото — обяви Лофгрен, — и имаме спускане в следващите 120 км.

Бел стана и отстъпи на Лонг огнярската му седалка от лявата страна на кабината. Мъжът с благодарност седна, за да отдъхне, след като Лофгрен спря парата и остави „Аделин“ да продължи по инерция през планинския проход. Лонг беше наривал въглища почти без прекъсване, откакто минаха на главната линия в Сакраменто и нагоре по стръмния път към Сиера.

— Мога ли да помогна? — попита го Бел.

— Заповядай — отвърна Лонг, докато палеше лула. — Ще ти кажа как да хвърляш въглищата в пещта. Въпреки че ще безделничим през следващия час, не можем да оставим огънят да загасне.

— Не ги ли хвърляш просто с лопатата?

Лонг се усмихна широко.

— Не е толкова просто. И не се казва лопата. Това е огнярско гребло, размер номер четири.

В следващите два часа Бел се бореше с лопатата пред лабиринта от тръби и клапи, докато учеше тънкостите в захранването на локомотивната пещ. Тендерът се люшкаше наляво-надясно по завоите и затрудняваше хвърлянето на въглищата в пещта. Работата обаче беше лесна, докато „Аделин“ се търкаляше по нанадолнището. Хвърляше въглища само колкото да се поддържа парата. Бързо се научи да отваря широко вратата на пещта, след като удари в нея греблото и разсипа въглища по пода. И вместо да трупа въглищата на горещ куп, усвои тънкостта да поддържа равномерен огън, който гореше ярък и оранжев.

Острите завои останаха зад тях, след като дъгата отпред се увеличи на слизане от склоновете. Час по-късно Бел върна греблото на Лонг и огнярят извика на Лофгрен:

— Имаме достатъчно вода и въглища само за още петдесет мили.

Лофгрен кимна, без да откъсва очи от линията напред.

— Достатъчно да стигнем до Рино. Там можем да заредим и да вземем сменен екипаж.

Бел осъзна, че бързият преход през планините е взел своята дан от Лофгрен и Лонг; Виждаше, че телесното и умствено напрежение е изтощило коравия машинист, а физическото усилие с поддържането на парата по стръмните склонове е изцедило силите на неуморимия огняр. Изглеждаше очевидно, че влаковият екипаж на Кромуел също трябва да се с изтощил. Погледна часовника си. Можеше само да гадае дали са съкратили разстоянието.

— Колко ще отнеме да съберем друг екипаж? — попита Бел.

— Колкото да заредим тендера с въглища и вода — отвърна Лофгрен. Усмихна се уморено, оголвайки два реда разкривени зъби и добави: — Стига да имаме късмет и някой да стои на повикване.

— Благодарен съм и на двама ви — каза искрено Бел. — Направихте истински героизъм с прехвърлянето на Сиера. Трябва да сте поставили рекорд.

Лофгрен извади големия си железничарски часовник „Уолтъм“ и погледна часа.

— Наистина — засмя се той. Отрязахме осем минути от стария рекорд, поставен от Марвин, мен и „Аделин“ преди шест месеца.

— Влюбен си в тази машина, нали? — попита Бел.

Лофгрен се засмя.

— Вземи всички локомотиви „Атлантик“, изкарвани някога на релсите: те са най-добрите на света, всички построени по едно и също време, с идентични размери и конструкция. И все пак всяка машина е различна — като хората, всички си имат личностни особености. Някои могат да тичат по-бързо от другите при едно и също парно налягане. Някои са придирчиви, докато други са неудачници, винаги вадят лош късмет с ремонтни проблеми. Но „Аделин“, тя ми е любима. Никакви капризи. Никога не е свадлива, ексцентрична или в лошо настроение. Отнасяй се с нея като с дама и е като породиста кобила, която печели състезания.

— Говориш за нея почти като за човек.

— „Аделин“ може да е седем тона желязо и стомана, но има сърце.

Наближаваха Рино и Лофгрен дръпна въжето на свирката, за да извести намерението си да се отклони за въглища и вода. Отпусна лоста на дросела, за да забави локомотива. Стрелочникът избута лоста на стрелката, за да свърже релсите, както бе направил с влака на Кромуел преди това. После размаха зелен флаг да уведоми Лофгрен, че страничният коловоз е отворен.

Още докато, „Аделин“ спираше, Бел вече бе скочил от кабината и прекоси на бегом разпределителната станция към гаровото депо, което приличаше на хиляда други гари в малки градове из страната. Беше типично със стените от дървени летви, сводести прозорци и остър връх. Товарната платформа беше празна, което го остави с впечатлението, че не се очаква скоро до пероните да спират пътнически влакове.

Влезе, подмина бързо билетното гише и спря до стаичката на телеграфа. Двама мъже бяха увлечени в разговор, когато пристъпи вътре. Лицата им бяха сериозни и мрачни.

— Моля за извинение — каза Бел. — Търся началникът на гарата.

По-високият от двамата го изгледа за миг и кимна.

— Аз съм началникът, Бърк Пълвър. С какво мога да ви услужа?

— Минавал ли е влак само с един товарен вагон в последните десет часа, на изток?

Пълвър кимна.

— Бяха спрели на отбивка за два часа, докато минат два експресни влака с хранителни помощи за жертвите на земетресението в Сан Франциско.

— Забавили са се два часа? — възкликна Бел, изведнъж обзет от оптимизъм. Преди колко време напуснаха?

Пълвър погледна към часовника „Сет Томас“ на стената.

— Преди около четири и половина часа. Защо питате?

Бел се идентифицира и обясни накратко гонитбата на Кромуел.

Пълвър се вторачи в лицето му.

— Казвате, че товарният вагон е возил прословутия Бандит касапин?

— На него беше, да.

— Само ако бях знаел, щях да кажа на шерифа.

Разликата във времето бе по-малка, отколкото Бел се беше надявал.

— Имате ли на разположение екип за смяна? Моят се изтощи след рекорда им през Сиера.

— Кой ви е екипът?

— Лофгрен и Лонг.

Пълвър се засмя.

— Знаех си, че тия двамата ще се опитат да бият собствения си рекорд. — Огледа дъската на стената. — Имам екип под ръка. — Помълча за миг: — Помислих си, че има нещо странно около този влак. Рино е сменна гара за почти всеки влак, отиващ на запад или на изток. Крайно необичайно беше да не вземат смяна. Вашият бандит няма да стигне далече с изтощени машинист и огняр.

Бел погледна телеграфиста, плешив мъж със зелен визьор на челото и ръкавели на ръцете.

— Бих искал да предупредя властите в градовете напред да спрат влака и да задържат бандита. Името му е Джейкъб Кромуел.

Телеграфистът поклати глава.

— Не става. Линиите са прекъснати. Не мога да пратя съобщение на изток.

— Обзалагам се, че Кромуел реже линиите каза Бел.

Пълвър огледа черната дъска на друга стена, показваща графика на влаковете през Рино.

— Ще ви доведа екипа до петнайсет минути. Би трябвало да имате чиста линия докато стигнете Илко. След това дано намерите работещ телеграф, иначе рискувате да се сблъскате с някой влак, който пътува на запад.

— В такъв случай ще бъда удовлетворен, че Кромуел се е сблъскал с него първи — отвърна Бел цинично.