Клайв Къслър
Преследването (41)

40

Марион спа три часа. Когато се събуди, намери се в палатката с други пет самотни жени. Една седеше на походното си легло и плачеше. Други две изглеждаха замаяни и объркани, а останалите проявиха силата си, като отидоха да помагат доброволно в изхранването на пострадалите в походните кухни, организирани в парка. Марион се надигна от леглото си, приглади дрехите си и тръгна с новите си приятелки към няколкото големи палатки, вдигнати от армията за спешни лазарети.

Веднага получи указания от един лекар да почиства и превързва рани, които не се нуждаеха от спешна лекарска помощ — лекарите бяха твърде заети с хирургически операции, за да спасят живота на тежко ранените. Марион скоро изгуби представа за времето. Отърси съня и умората от себе си, докато работеше в заслона за деца. Много от тях се държаха толкова храбро, че късаха сърцето й. След като почисти раните и отоците на тригодишно момиченце, изгубило семейството си, извърна насълзеното си лице, когато детето й благодари с тънкото си гласче.

Премести се до следващото легло и коленичи до едно момче, донесено от хирургията, след като бяха наместили счупения му крак. Докато го завиваше с одеяло, усети нечие присъствие зад себе си. Последва познат глас.

— Извинете, сестра, но ръката ми се откъсна. Може ли да я закърпите?

Марион се завъртя и се хвърли в обятията на Айзък Бел.

— О, Айзък, слава богу, че си добре. Притеснявах се за теб.

Зацапаното със сажди лице на Бел се разполови от усмивка.

— Малко съм поопърпан, но още стоя на крака.

— Как изобщо ме намери?

— Аз съм детектив, забрави ли? Бърза помощ беше първото място, където погледнах. Знаех, че ще тръгнеш по стъпките на Флорънс Найтингейл. Сърцето ти е твърде голямо, за да не помогнеш на изпадналите в нужда, особено ако са деца. — Притисна я до себе си й прошепна в ухото й: — Гордея се с теб, мисис Бел.

Тя се отдръпна и се взря в очите му объркана.

— Мисис Бел?

Усмивката остана на лицето му.

— Не е най-романтичният момент или място за предложение, но ще се омъжиш ли за мен?

— Айзък Бел — извика тя, — как смееш да ми причиняваш тона? — После омекна, отметна назад глава и го целуна. Когато го пусна, каза лукаво: — Разбира се, че ще се омъжа за теб. Това е най-доброто предложение, което съм получавала през целия ден.

Усмивката му увехна, присви устни и гласът му стана хриплив.

— Не мога да остана тук и минута повече. Кромуел и Маргарет бягат от Сан Франциско. Докато все още ми е останал дъх, не мога да позволя на боклук като Кромуел да ходи на свобода.

Разпалеността му я уплаши, но тя го прегърна силно.

— Не всеки ден момиче получава предложение от любимия си, който след това побягва. — Целуна го отново. — Върни се, чуваш ли?

— Веднага щом мога.

— Ще те чакам тук. Не очаквам някой от нас да напусне скоро този лагер.

Бел задържа дланите й и ги целуна. Обърна се и излезе от болничната палатка.

* * *

Нямаше намерение да се връща до имението на Кромуел на Ноб Хил, за да види дали Маргарет е тръгнала. Беше сигурен, че е побягнала с брат си.

Къщите дворци на богатите и влиятелни граждани на Сан Франциско горяха като клади. От всяка част на града ехтеше грохотът на пламъците, тътенът от срутващите се стени и взривовете динамит.

Форд модел „К“ беше лек и бърз. И беше издръжлив. Катереше се по купищата отломки по улиците като планинска коза. Без да знае. Бел подкара почти по същия маршрут като Кромуел и Абнър, заобикаляйки по северния бряг далече от огъня. Едва половин час беше изтекъл, откакто остави Марион, когато спря колата на рампата до склада на Кромуел, за да се увери, че товарният вагон наистина липсваше.

Машини местеха и събираха вагони към пътническите композиции, за да евакуират бежанците до южната част на щата, а товарните вагони се прикачваха за превоз на хранителни и медицински продукти от Лос Анджелис. Подкара форда през разпределителната гара покрай коловозите, докато стигна до дървена сграда с надпис над покрива „Диспечерска служба“. Спря колата, скочи долу и влезе.

Няколко чиновници енергично попълваха документи, за да пуснат в движение влакове и никой не вдигна глава при влизането на детектива.

— Къде мога да намеря главния диспечер? — попита той един затънал до гуша в работа чиновник.

Човекът кимна към една врата.

— Там вътре.

Бел завари диспечера да изписва номера на огромна черна дъска, с разчертани на нея коловози, влизащи и излизащи от разпределителната. На табелата на бюрото пишеше „Мортън Гулд“. Беше нисък мъж с раздвоена брадичка и закривен като ястребов клюн нос. На дъската се виждаха над трийсет влака, композирани на линиите, изпъващи се от разпределителната като паяжина. Бел неволно се зачуди кой ли от тях включваше вагона на Кромуел.

— Господин Гулд?

Гулд се обърна и видя пред себе си мъж, който сякаш беше вървял от единия край на ада до другия.

— Не виждате ли, че съм зает? Ако искате да хванете влак от града, идете в депото на „Южен Пасифик“… или каквото е останало от него.

— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн“. Търся багажен вагон със серийния номер 16455.

Гулд махна с ръка към черната дъска.

— „Южен Пасифик“ се къса по шевовете да превози хиляди бездомни от града на флотата ни от фериботи и влекачи до Оукланд, където сме сглобили пътнически композиции, за да ги евакуират от района. Над хиляда и четиристотин вагона с помощи пристигат от цялата страна. Вагони — пътнически и товарни — отсам залива, всичко триста на брой, се извозват към долната част на щата. Как очаквате да мога да следя движението на един-единствен вагон?

Бел го погледна в очите.

— Точно този вагон беше собственост на Джейкъб Кромуел.

Видя го. Едва доловимия знак, че се досеща за какво иде реч.

— Не познавам никакъв Джейкъб Кромуел. — Гулд замълча и погледна Бел с опасение. — За какво е всичко това?

— Пуснал сте локомотив да тегли личния му товарен вагон.

— Вие сте луд. Не бих пуснал частни композиции при такива спешни обстоятелства.

— Колко ви плати той?

Диспечерът вдигна ръце.

— Не би могъл да ми плати нещо човек, когото изобщо не познавам. Това е нелепо.

Бел пренебрегна лъжата.

— Закъде пътува влакът на Кромуел?

— Вижте какво — заговори Гулд, докато страхът в очите му се усилваше. — Искам да се махнете оттук, ченге на Ван Дорн или не.

Бел свали бомбето си и направи едно движение, все едно че почиства лентата вътре. В следващия момент диспечерът зяпна в работещия край на миниатюрен пистолет „Деринджър“. Агентът притисна двойната цев в слепоочието до лявото око на Гулд.

— Ако не кажете истината в следващите шейсет секунди, ще ви застрелям и куршумът ужасно ще обезобрази лицето ви и ще ви пръсне очите. Желаете ли да прекарате остатъка от живота си обезобразен и сляп?

Ужасът стисна Гулд за гърлото и лицето му се изкриви в гримаса.

— Вие сте луд.

— Останаха ви петдесет секунди преди да престанете да виждате нещо.

— Не можете!

— Мога и ще го направя, освен ако не ми кажете каквото искам да знам.

Хладното изражение и леденият глас се оказаха достатъчни Гулд да повярва, че детективът на Ван Дорн не блъфира. Озърна се диво наоколо, сякаш търсеше изход, но Бел продължи неумолимо:

— Трийсет секунди.

Дръпна ударника на деринджъра.

Раменете на Гулд се смъкнаха, очите му се изпълниха с ужас.

— Не, моля ви…

— Кажете ми!

— Добре — промълви Гулд тихо. — Кромуел беше тук. Плати ми десет хиляди долара в брой, за да прикача вагона му към един бърз локомотив и да изкарам влака на коловоз на юг.

Очите на Бел се присвиха неразбиращо.

— На юг?

— Това е единственият изход от града — обясни Гулд. — Всички влакови фериботи се използват за транспортиране на хора до Оукланд и влаковете с помощи обратно. Няма друг път, по който да тръгне.

— Какъв маршрут му се даде?

— До Сан Хосе, а после покрай залива на север, докато влакът му обърне на изток по главната линия през планините и към Невада и Солт Лейк сити.

— Преди колко време напусна разпределителната гара? — попита Бел настоятелно.

— Преди около четири часа.

Бел продължи натиска.

— Кога по график трябва да стигне в Солт Лейк сити?

Гулд поклати глава в паника.

— Не мога да знам. Машинистът му ще изгуби много време на страничните отбивки, за да минат спешно влаковете с помощи. Ако има късмет, влакът му би трябвало да стигне до Солт Лейк до утре късно следобеда.

— За какъв тип машина прикачихте частния товарен вагон на Кромуел?

Гулд се наведе над едно бюро и погледна отметките в голяма счетоводна книга.

— Дадох му номер 3025, 4-6-2 Пасифик, построена от Болдуин.

— Бърза ли е машината?

Гулд кимна.

— Имаме малко, които да са по-бързи.

— Кога ще е на разположение някоя от тях?

— Защо питате?

— Искам най-бързата машина, която имате — отвърна Бел и го заплаши отново с малкия пистолет. — Това е от съдбоносна важност. Трябва да догоня влака на Кромуел.

Гулд погледна на голямата си дъска.

— Имам номер 3455, 4-4-2. Болдуин Атлантик. По-бърза е от Пасифик. Но е в халето в Оукланд на ремонт.

— След колко време ще е готова за движение?

— Ремонтът трябва да е готов в следващите три часа.

— Ще я взема — заяви Бел без колебание. — Обадете се на Ван Дорн да покрие разноските.

Гулд като че ли се канеше да възрази и да спори с Бел, но след като погледна в дулото на пистолета, размисли.

— Ако донесете за мен, мога да загубя работата си и да ида в затвора.

— Просто ми дайте машината и ми отворете маршрут покрай Сан Хосе и към Солт Лейк сити, и няма да кажа нищо.

Диспечерът въздъхна благодарно и започна да подготвя документацията за наем и пускане в движение на локомотива за детективска агенция „Ван Дорн“. Когато приключи, Бел взе листовете и ги огледа за миг. Удовлетворен, напусна службата без повече приказки, качи се във форда и подкара към Фери Билдинг.