Клайв Къслър
Преследването (52)

От дълбините

16 април, 1950 г.

езерото Флетхед, Монтана

След като въглищният тендер беше вдигнат и поставен на баржата зад локомотива „Пасифик“, водолазите съсредоточиха усилията си над прокарването на стоманените въжета на крана под дъното на товарния вагон и закачането им на рама, за да може и той да бъде вдигнат. Въпреки калта и тинята, името „ЮЖЕН ПАСИФИК“ все още се четеше на страните на тендера.

Късно следобеда Боб Кауфман, който ръководеше спасителната операция, крачеше нетърпеливо по палубата, докато вдигаха водолазите от дъното на платформа, която се люшна на баржата. Погледна нагоре към облаците, потъмнели, но не застрашително, и запали пура, докато чакаше да вдигнат месинговия шлем от главата на старшия водолаз.

Щом главата на водолаза се показа от вдигнатия шлем, Кауфман попита:

— Как е?

Водолазът, оплешивяващ мъж малко над четиридесетте, кимна.

— Въжетата са укрепени. Може да кажете на краниста да започне да вдига.

Кауфман махна на мъжа в кабината на големия кран, извисил се нагоре от палубата на спасителната баржа.

— Всички въжета са укрепени! — извика му. — Вдигай! — След това се обърна и заговори на високия по-стар мъж с посребряла коса, който стоеше до него на палубата на баржата. — Готови сме да вдигнем товарния вагон, господин Бел.

Айзък Бел кимна. Лицето му беше спокойно, но стегнато в очакване.

— Добре, господин Кауфман. Да видим как изглежда след всички тези години на дъното на езерото.

Кранистът задвижи повдигащите лостове, въжетата се изпънаха, докато дизеловият двигател на крана набираше обороти, преди да се надвеси над борда и да се напрегне, за да издърпа товарния вагон. Операцията изобщо не беше толкова сложна, колкото с вдигането на сто трийсет и четиритонния локомотив. Щом вагонът се отлепи от дъното, вдигането продължи гладко.

Бел наблюдаваше с мрачно страхопочитание как товарният вагон изригна над водната повърхност и продължи нагоре, преди кранът бавно да го люшне над баржата. С ловко превключване на лостовете, кранистът внимателно сниши вагона, докато се отпусна на палубата зад локомотива и тендера.

Загледан във влака Бел усети, че му е трудно да си представи как бе изглеждал преди толкова много години. Приближи се до вагона и изтри лепкавата езерна тиня и растителност от серийния номер, едва видим под капещата кал. Цифрите 16455 се откроиха ясно.

След това погледна към товарната врата. Все още беше отворена, както при падането му през нея преди толкова време. Вътре беше тъмно, тъй като слънчевата светлина бе затулена от облаците. В ума му нахлуха спомени за онзи съдбовен ден, когато влакът се затъркаля по ферибота и се гмурна към дъното на езерото. Това, което предстоеше да види вътре, го плашеше.

Кауфман се приближи със стълбата, с която бяха влезли в локомотивната кабина и я опря на ръба на отворената врата на вагона.

— След вас, господин Бел.

Бел кимна мълчаливо и бавно се качи по стълбата, докато застана на прага на багажния вагон. Загледа се в тъмното и се заслуша в капещата през процепите на дъсчения под вода. Едва потисна трепета си. Влагата и тинята воняха сякаш на смърт, стара, зла и безкрайно ужасна.

Пищните някога мебели и украса на луксозния вагон сега приличаха на нещо извадено от кошмар. Плюшеният килим на пода беше покрит с утайка, разкрасена с дълги и тънки стръкове езерна трева. Изящно резбованият бар, кожените кресла и канапе, лампите „Тифани“ на тавана, дори картините на стените изглеждаха гротескно под покрилата ги кафява слуз и водорасли. Малки риби, неуспели да се измъкнат, докато вагонът излизаше от водата, пляскаха по пода.

Отлагайки сякаш неизбежното, Бел зашляпа през калта и намери петте кожени сандъка покрай едната стена, където помнеше, че ги бе видял през 1906 г. Извади сгъваем нож от джоба си и разпра ръждясалите, почти замръзнали ключалки на първия сандък. Вдигна капака и видя, че вътре почти не беше проникнала тиня. Вдигна внимателно един от вързопите. Хартиените банкноти бяха прогизнали, но пазеха формата и плътността си. Печатът на златните сертификати все още изглеждаше ясен и добре оформен.

Кауфман бе застанал до него и гледаше със страхопочитание пачките банкноти, натъпкани в сандъка.

— Колко предполагате, че има вътре?

Бел затвори капака и посочи към другите четири сандъка.

— Наслуки? Може би четири или пет милиона.

— Какво ще стане с тях? — попита Кауфман с блясък в очите.

— Връщат се в банката, чиито вложители бяха ограбени.

— По-добре екипажът ми да не разбере за това — каза Кауфман сериозно. — Току-виж им хрумнало, че щом са го извадили, е тяхно.

Бел се усмихна.

— Сигурен съм, че банковите комисионери в Сан Франциско ще бъдат изключително щедри с възнаграждението за вас и екипажа ви.

Кауфман остана доволен. Погледът му се плъзна из вагона.

— Трябва да е било луксозен палат на колела, преди да потъне. Не бях виждал досега товарен вагон, устроен като частен вагон „Пулман“.

— Никакви разходи не бяха спестени — отвърна Бел, мярнал с очи няколко бутилки отбрано шампанско и скъпо бренди, пръснати в тинята на пода.

Лицето на Кауфман помръкна и той кимна към две безформени купчини, изпъкнали над пода.

— Тези ли са двамата, които търсехте?

Бел кимна сдържано.

— Джейкъб Кромуел, скандалният Бандит касапин и сестра му Маргарет.

— Бандита касапин. — Кауфман повтори името със страхопочитание. — Винаги съм мислил, че е изчезнал.

— Легенда, поддържана през годините, защото парите така и не бяха възстановени.

Адипозната тъкан, съхранявала някога тлъстината на Кромуел, се беше разкъсала и тялото му, като труповете в кабината на локомотива, беше станало като восък от осапуняването. Прословутият убиец изобщо не приличаше на онова, което бе като живо човешко същество. Все едно че се беше стопил в неразличима буца от кафяв желатин. Тялото му беше извито, сякаш бе умрял гърчейки се от ужас, когато тоновете вода бяха нахлули във вагона, последвал локомотива към дъното на езерото. Бел не се заблуди. Кромуел можеше да се е борил да оживее, но никога нямаше да се поддаде на ужаса. Не изглеждаше вече застрашителна фигура. Господството му с грабежите и убийствата беше приключило преди четирийсет и четири години под студените води на Флетхед.

Нагази през тинята и спря до тялото на Маргарет. Лъскавата й коса се бе разпиляла в калта, оплетена със стръкове подводна тръстика. Красивото някога лице приличаше на скулптура, останала недовършена от ваятеля. Бел неволно си спомни за красотата и жизнеността й в нощта, когато се срещнаха в асансьора на хотел „Браун Палас“.

Кауфман прекъсна мислите му.

— Сестра му ли е?

Бел кимна. Изпитваше непреодолима тъга и разкаяние. Последните й думи, преди той да падне от вагона се върнаха, за да го терзаят. Така и не можеше да обясни чувствата си към нея. Не беше увличаща любов от негова страна, по-скоро нежност, примесена с омраза. Нямаше прошка за престъпните й действия в съюз с брат й. Заслужила бе смъртта си също като него.

— Не мога да преценя по вида й сега промълви Кауфман. — Вероятно е била красива жена.

— О, да — отвърна тихо Бел. — Красива жена, изпълнена с живот, но забулена в зло. — Обърна се натъжен, но очите му останаха сухи.

* * *

Малко преди полунощ спасителната баржа пристана до стария железопътен кей в Ролинс. Бел се разбра с Кауфман труповете да бъдат откарани в близкото погребално бюро и близките на Хънт и Кар да бъдат уведомени. Разпозна Джоузеф Ван Дорн, застанал на кея в обкръжението на четирима свои агенти и не се изненада, че го вижда.

Ван Дорн караше своите осемдесет, но стоеше все така изправен, с буйна сива коса и очи, които така и не губеха блясъка си. Въпреки че двамата му синове ръководеха агенцията от офиси във Вашингтон, окръг Колумбия, все още работеше от стария си офис в Чикаго и даваше консултации по случаи, останали нерешени.

Бел се приближи и стисна ръката му.

— Радвам се, че те виждам, Джоузеф. Толкова време мина.

Ван Дорн се усмихна широко.

— Работата ми не е толкова интересна, откакто ти се оттегли.

— Нищо не можеше да ме спре да се върна на този случай.

Ван Дорн се загледа към товарния вагон. Под смътната светлина на кея приличаше на зло чудовище от дълбините.

— Там ли бяха? — попита той.

— Парите ли?

Бел само кимна.

— А Кромуел?

— Той и сестра му, Маргарет.

Ван Дорн въздъхна тежко.

— Значи най-после приключи. Мога да напиша финал на легендата за Бандита касапин.

— Малко от вложителите на банка „Кромуел“ ще са живи да получат парите си — отрони замислено Бел.

— Да, но наследниците им ще бъдат уведомени за неочакваното наследство.

— Обещах на Кауфман и екипажа му тлъст хонорар за намирането.

— Ще се погрижа да го получат — обеща Ван Дорн. Сложи ръка на рамото на Бел. — Добра работа, Айзък. Жалко, че не можахме да намерим влака преди четирийсет и четири години.

— Езерото беше осемдесет и един метра дълбоко, където потъна влакът — обясни Бел. — Спасителната компания, наета от банковите комисионери в Сан Франциско, драгира дъното, но не можа да го намери през 1907-ма.

— Как са могли да го пропуснат?

— Беше пропаднал в падина на дъното и драгите са минали над него.

Ван Дорн се обърна и кимна към една кола, паркирана до кея.

— Предполагам, че се прибираш у дома.

Бел кимна.

— Жена ми ме чака. Ще караме до Калифорния.

— Сан Франциско?

— Влюбих се в града по време на разследването и реших да остана след земетресението и да го направя свой дом. Живеем в старото имение на Кромуел на Ноб Хил.

Бел го остави и закрачи към паркираната кола. Синята металическа боя на „Къстъм Супер 8“ модел 1950 г. със сгъваем покрив „Дакард“ блестеше под светлините на кея. Макар нощният въздух да бе студен, покривът беше смъкнат.

В шофьорската седалка седеше жена със стилна шапка върху коса, боядисана в оригиналния рус цвят. Гледаше го докато се приближаваше със същите коралови морскозелени очи, както при първата им среща. Веселите бръчици около очите й бяха на човек, който се смее с лекота, а чертите на лицето й излъчваха неподвластна на възрастта красота.

Бел отвори вратата и се пъхна на седалката до нея. Тя се наведе и го целуна силно по устните, отдръпна се и усмихна лукаво.

— Време е да те връщам.

— Беше тежък ден — отрони той с въздишка.

Марион включи запалването и стартира колата.

— Намери ли каквото търсеше?

— Джейкъб, Маргарет и парите, всичко е там.

Марион погледна над черната вода на езерото.

— Бих искала да кажа, че съжалявам, но не мога да се насиля да изпитам скръб, след като знам за отвратителните им престъпления.

Бел не желаеше да мисли повече за Кромуел и смени темата.

— Говори ли с децата?

Маргарет натисна педала за газта и отлепи колата от кея към главния път.

— И с четиримата днес следобед. Щом се върнем вкъщи, ни вдигат празненство за годишнината.

Той я потупа по коляното.

— В настроение ли си да караш цяла нощ?

Тя се усмихна и целуна ръката му.

— Колкото по-скоро се приберем у дома, толкова по-добре.

Помълчаха известно време, потънали в мисли за отдавна отминали събития. Завесата към миналото беше паднала. Никой от двамата не се обърна и не погледна назад към вагона.