Клайв Къслър
Преследването (51)

50

В първия момент никой в багажния вагон на Кромуел не осъзна, че влакът се откъсва от ферибота заради бясното движение, предизвикано от вълните и вятъра. Бел бързо различи разликата в движението и усети, че колелата под вагона започнаха да се въртят. Отвори рязко товарната врата, поривът на вятъра го блъсна и го накара да се олюлее за миг. Но после сниши глава и се надвеси навън. Погледът му обхвана две кошмарни гледки наведнъж. Първо, палубата сякаш се отдръпваше към кърмата заради движението на влака напред. И второ, челната четириколесна платформа на локомотива се отделяше от носа и се гмуркаше надолу в кипналия въртоп.

Бел се обърна рязко.

— Влакът пада от кораба! — изрева той, за да надвика бурята. — Бързо, скачай докато още може!

Кромуел си помисли, че вижда удобна възможност и не прецени веднага бедствието, разиграващо се в момента. Хвърли се от дивана и извади автоматика си, докато скачаше. Глупава грешка. Вместо мигновено да натисне спусъка и да убие Бел, поколеба се за миг, за да каже:

— Сбогом, Айзък.

Изведнъж ръката, стиснала пистолета, беше избита настрани и куршумът се заби в рамката на вратата до главата на Бел.

Маргарет се озова пред Кромуел. Тъмните й очи бяха пламнали и тя заговори през стиснатите си зъби. Нямаше никакъв страх, никакво колебание. Стоеше, забила крака в дървения под на вагона.

— Стига, Джейкъб.

Не й остана време да каже повече. Бел я сграбчи под мишницата.

— Скачай! — подкани я. — Бързо!

Само той осъзнаваше неизбежното. Озърна се отново навън през отворената врата и видя, че машината почти се е скрила под вълните, докато тендерът и вагонът бързо се движеха напред, повлечени към водата от огромната си тежест. Палубата се бе наклонила под остър ъгъл и пред „Калиспел“ тегнеше ужасната опасност да се понесе надолу заедно с влака. Оставаха едва няколко секунди, преди товарният вагон да пропадне през корабния нос.

Със сгърчено от омраза лице, Кромуел отново извърна дулото на пистолета си към Бел, но Маргарет пристъпи между двамата мъже. Кромуел едва сега осъзна опасността и очите му се изпълниха с отчаяние пред неизбежното поражение и смърт. Опита се да избута сестра си настрани, за да може да скочи през вратата, но тя стегна ръцете си около китката на брат си и го издърпа обратно във вагона. Той замахна с пистолета и я удари по бузата с цевта. Потече кръв, но Маргарет се вкопчи в него в мъртва хватка, от която не можеше да се отскубне.

Предните колела на товарния вагон неумолимо последваха тендера от предния край на ферибота. Бел се опита да издърпа Маргарет и да я блъсне навън през вратата, но тя се беше вкопчила много здраво в брат си. Ръкавът на халата й се отпра и той изтърва ръката й.

Погледна го с омекнали от тъга очи.

— Съжалявам, Айзък.

Посегна отново към нея, но вече бе твърде късно. Бел вече падаше през вратата.

Изви се силно във въздуха и се строполи върху дървената палуба, като омекоти с рамо сблъсъка пред счупените си ребра. Ударът все пак го накара да изохка от ужасната болка. Остана да лежи по очи, загледан с ужас как вагонът на Кромуел потъна под повърхността. В ума му просветна надежда, че Маргарет все още може да скочи през вратата във водата и да се спаси. Но не стана. Кипнала бяла стена от вода се стовари върху багажния вагон и изпълни вътрешността през отворената врата с напор, пред който бе невъзможно, за който и да е вътре да се измъкне. Все още обзет от надежда, лежеше на палубата и водата кипеше около него, докато гледаше вдигащите се от дълбините мехури и свистящата над тях пара на ферибота. Все още се взираше вторачен натам, където бе потънал влакът при падането си, но нито Маргарет, нито брат й се появиха на повърхността.

Носът на ферибота се люшна нагоре и корпусът се надигна почти на стъпка от водата, без стотиците тонове мъртво тегло на влака. Почти мигновено, за огромно облекчение на капитан Бос в кабината на щурвала, стабилността на „Калиспел“ нарасна драматично и корабът заора през вълните, тласкан от лопатните колела към езерния бряг.

Близо десет минути отне на Бел, докато изпълзи с усилие до вратата, водеща към стълбището нагоре до кабината на щурвала. Когато се озова там, заприличал на мокър плъх, Бос го зяпна в пълно изумление.

— Добре, де, а ти пък откъде се взе?

— Скочих на палубата, докато се отделяхте от кея в Уудс Бей. Името ми е Бел. Агент съм на Ван Дорн.

— Имате късмет, че не заминахте долу с другите.

— Да — промълви той. — Имах късмет.

— Кои бяха онези хора?

— Двама бяха невинни членове на влаковия екип, задържани като заложници. Другите трима бяха издирвани за убийства и грабежи. Щях да ги арестувам като стигнем пристанището.

— Горките дяволи. Удавянето не е най-добрият начин да си идеш.

Бел беше обзет от дълбоко чувство за вина и от скръб. Лицето му беше безизразно, когато извърна погледа си към водите на езерото. Вълните вече не изглеждаха така опасни и улягаха. Чинукът се отнасяше на югоизток и ужасните ветрове бяха затихнали до хладен бриз.

— Не — промълви той. — Не е най-добрият.