Клайв Къслър
Преследването (48)

47

„Аделин“ беше като идващ отзад породист бик, изскочил от последния завой и връхлитащ устремен към челото на бягащото стадо. Буталните й пръти се сливаха като в мъгла и пердашеха масивните задвижващи колела на релсите. Никой локомотив не беше работил някога по-мощно. От депото на Оукланд до дивата пустош на Монтана беше покрила повече разстояние и по-бързо, от който и да е локомотив в историята. Никой не засече скоростите й, но никой в кабината или тези, които я бяха видели да профучава, не се усъмни, че е надвишила 145 км/ч по правите и равни отсечки на трасето.

Йонгевард беше издърпат лоста на дросела до края, тласкайки „Аделин“ по релси, които изобщо не бяха предназначени за такива скорости. Двамата машинисти седяха в кабинните седалки, приковали погледите си в композицията напред. Бел и Лонг гребяха с лопатите, докато Ший методично подравняваше огъня, за да гори равномерно за максимално количество топлина.

Пухтенето на отработената пара се сля в непрекъснат съсък, а димът изригваше от комина на все по-нарастващ черен облак. Бел спираше от време на време работата си, за да погледне към влака напред, който с всяка изтекла минута ставаше все по-голям. Този път нямаше опит да се промъкне тайно до Кромуел. Дръпна въжето и дългият писък на свирката се вряза в шума на вятъра, задухал над езерото. Устните му се стегнаха в усмивка. Надяваше се Кромуел да се е досетил, че точно той връхлита след него, за да го спипа за гърлото.

Бел се обърна, погледна към небето и видя, че се е променило от синьо море в сива пелена от вятъра чинук, заревал от Скалистите планини на изток. Големи вихрушки от прах, листа и клони изригваха като житна слама от вършачка. За по-малко от двайсет минути мъртвешки спокойната вода на езерото Флетхед се беше превърнала в кипяща маса.

След това изведнъж Йонгевард и Лофгрен извикаха:

— Кола на линията!

Всички зяпнаха в коловоза напред.

Фермер с талига, натоварена със сено и теглена от два коня, бе излязъл на път, който пресичаше релсите. Трябваше да е чул локомотивната свирка, помисли Бел, но зле беше преценил скоростта на влака и бе повярвал, че има достатъчно време да прекоси линията. Йонгевард издърпа спирачния лост „Джонсън“ да забави задвижващите колела докато спрат и завъртя назад, за да убие скоростта на локомотива.

Когато фермерът разбра, че желязното чудовище е само на сто метра разстояние, шибна конете в панически опит да ги изкара от пътя на връхлитащата смърт. Но вече беше много късно.

„Аделин“ се вряза в колата сред взрив от сено, дървени талпи, парчетии и натрошени колела. Мъжете в кабината инстинктивно се снишиха зад укритието на котела, докато парчетиите изтрещяха по страните на машината и изхвърчаха над покрива към тендера.

Като по чудо конете бяха скочили напред и се отърваха, без да пострадат. Бел и другите не успяха да видят каква е съдбата на фермера. Щом Йонгевард успя да спре „Аделин“ на стотина метра напред по коловоза, Бел и екипът скочиха от кабината и затичаха назад към прелеза.

Всички въздъхнаха с огромно облекчение, щом намериха фермера паднал няма и на метър и половина от релсите с невредими ръце и крака. Беше се вдигнал до седнало положение и оглеждаше наоколо слисан, отломките от разбитата си кола.

— Ранен ли сте? — попита с тревога Бел.

Фермерът огледа ръцете и краката си, и опипа надигащата се цицина на главата си.

— Няколко синини и отока — измърмори той. — Но чудо на чудесата, все още съм си цял, слава тебе господи.

— Конете ти също оцеляха.

Ший и Лонг му помогнаха да се изправи. Отведоха го при конете, които сякаш бяха забравили близкия си допир със смъртта и кротко пасяха трева край пътя. Зарадва се, като видя животните си здрави и читави, но се ядоса, че колата му е пръсната на сто парчета наоколо.

Бел го разбра и му подаде визитка на Ван Дорн.

— Свържете се с детективската ми агенция — обясни му. — Ще ви компенсират за загубата на колата.

— Няма ли да е железницата? — попита объркан фермерът.

— Не беше по вина на железницата. Дълга история, ще прочетете във вестниците.

Бел се обърна и се загледа обезсърчен по линията със смаляващия се дим от локомотива на Кромуел. Отказваше да повярва, че се е провалил толкова близо до целта си. Но не всичко бе загубено. Йонгевард вече връщаше „Аделин“, за да вземе него и екипа.

Видял, че фермерът може сам да се погрижи за себе си, Йонгевард изрева на Бел:

— Скачайте горе. Имаме време да ги догоним.

Бел, Лофгрен и огнярите едва се бяха качили в кабината, когато Йонгевард отново подкара „Аделин“ в бясна гонитба след влака на бандита. Вятърът чинук вече бе връхлетял над тях. Вдигаше прах и листа като пяна на гребена на връхлитаща към плажа вълна. Видимостта се смали на по-малко от двеста метра.

Йонгевард вече не можеше да наднича отстрани на кабината, присвитите му очи щяха да се напълнят с прах. Вместо това се загледа през предното стъкло и нямаше друг избор, освен да свали скоростта на „Аделин“ от 120 на 70 километра в час.

Видя семафор край коловоза с флага в хоризонтално положение, сигнал за локомотива да спре, но го пренебрегна. След това се появи знак, че наближава външната граница на градчето Уудс Бей. След като не знаеше колко точно е разстоянието до фериботния кей, забави още, докато „Аделин“ запълзя на 40 км/ч.

Йонгевард се обърна към Бел.

— Съжалявам за забавянето, но не мога да видя дали градските кейове са на 500 метра или на 9 километра напред. Трябваше да намаля скоростта, за да не се натресем във вагона на бандита или в платформи с дървени трупи, оставени на главния коловоз.

— Колко време смяташ, че изгубихме? — попита Бел.

— Дванайсет минути според часовника ми.

— Ще ги хванем — каза Бел със сдържана увереност. — Едва ли фериботният екипаж ще рискува да прекоси езерото в такова време.

Беше прав, че фериботът обикновено не плаваше в бурна вода. Но беше подценил Кромуел. Бандитът касапин и сестра му не бяха стигнали толкова далече, за да се предадат смирено.

Кромуел и Маргарет нямаше да бъдат спрени. Влакът им вече пълзеше по кея към ферибота.