Клайв Къслър
Преследването (43)

42

Едрата гръд и бичите рамене на Абнър бяха плувнали в пот, докато нариваше въглища в локомотивната пещ. Поддържането на ефикасен огън беше истинско изкуство, но той нямаше идея как да го прави. Просто гребеше с лопатата въглища и ги хвърляше през отворената врата на пещта, без да слуша виканията на машиниста зад гърба му, че многото въглища ще смъкнат температурата.

Беше поел работата само за да смени огняря Ралф Уилбанкс, едър и плещест мъж, който се бе изтощил след няколкото часа поддържане на нужната температура на парата, която тласкаше големия локомотив „Пасифик“ нагоре по стръмните склонове на планините Сиера Невада. Редуваха се — един час гребане на въглища, един час почивка.

Абнър оставаше нащрек докато работеше, с револвера „Смит & Уесън“, затъкнат в колана му. Държеше под око машиниста, зает непрекъснато с поддържането на бърза, но безопасна скорост по многобройните планински завои, като в същото време наблюдаваше коловоза напред за някое непредвидено препятствие, например извънредна композиция, идваща насреща. Най-сетне прехвърлиха билото и оттам пътят продължи надолу до равнините на пустинята.

— Влизаме в Рино — изрева Уес Хол, машинистът, за да надвика ръмженето на пламъците в пещта. Стегнат мъж със загрубяло лице на каубой, щеше да спре влака възмутен, когато разбра, че пътниците му настояват да вдигне скоростни рекорди през планините, но се примири, след като Абнър опря своя „Смит & Уесън“ в главата му и заплаши да убие и него и огняря, ако не се подчинят. Хилядата долара в брой от Кромуел го доубедиха и сега Хол и Уилбанкс караха локомотива „Пасифик“ толкова бързо, колкото смееха да си позволят.

— Сигналът напред е червен каза Уилбанкс.

Хол махна с ръка, че също го е видял.

— Ще трябва да спрем и да изчакаме на отбивка.

Абнър насочи оръжието в главата на машиниста.

— Включи свирката. Ще преминем.

— Не можем. — Хол го погледна в очите. — Трябва да е експрес с помощи за Сан Франциско, който идва по същата линия. По-добре ме застреляй, защото ако причиня сблъсък с друг влак, ще измрем всички и движението в двете посоки ще спре поне за седмица.

Абнър бавно прибра револвера под колана си.

— Добре. Но ни върни на главната линия веднага щом премине експресът.

Хол започна да затваря лоста на дросела.

— Можем да използваме забавянето да вземем въглища и вода.

— Добре. Но внимавайте как се държите, да не пръсна черепите и на двама ви.

— Двамата с Ралф не можем да издържим много дълго. Изчерпани сме.

— Ще си заработите парите и ще останете живи… ако продължите — закани се Абнър.

Надвесен навън от лявата страна на кабината, Абнър успя да види приближаващото се в далечината гарово депо на градчето Рино, Невада. Малко по-натам зърна човешка фигура, махаща с червен флаг до железопътната стрелка. Хол наду свирката да извести за пристигането им и уведоми стрелочника, че е разбрал сигнала да забави и да се подготви за отклоняване от главната линия.

Хол спря тендера на „Пасифик“ точно под издигнатата дървена цистерна с вода от едната страна на коловоза и въглищния контейнер от другата. Уилбанкс скочи на тендера, награби едно въже и издърпа улея, монтиран на цистерната, докато водата потече в котела. Машинистът слезе с бидона с масло от кабината и започна да проверява всички лагери и окачвания на локомотива. След като Кромуел бе отказал да чакат за механика, трябваше да прегледа и лагерите на колелата на тендера, както и на товарния вагон.

Абнър мина покрай тендера към вратата на вагона, без да изпуска двамата от очи. Почука два пъти с дръжката на револвера си, изчака и почука отново. Вратата се отключи и се плъзна настрани. Джейкъб и Маргарет го погледнаха отвътре.

— За какво е забавянето? — попита Кромуел.

Абнър кимна към локомотива.

— Отклониха ни, за да мине експресен влак с помощи. Докато чакаме, екипажът зарежда въглища и вода.

— Къде сме? — попита на свой ред Маргарет. Беше облечена нетипично в мъжки панталони с крачолите, напъхани в чифт ботуши. Горната част на тялото й беше покрита със син пуловер и косата й бе прибрана с шарена кърпа.

— Градчето Рино — отвърна Абнър. — Минахме Сиерите. Оттук нататък теренът се изравнява в пустиня.

— Как е трасето напред? — запита Кромуел. — Други влакове с помощи ще ни задържат ли?

— Ще проверя при стрелочника за влакове по график от запад. Но ще трябва да отклоняваме, ако идват.

Кромуел скочи долу и разтвори карта на земята. Разчертаните по нея линии показваха железопътните трасета на Съединените щати западно от Мисисипи. Посочи петното, обозначаващо Рино.

— Добре, значи сме тук. Следващата свръзка с линии на север е Огдън, Юта.

— Не е ли Солт Лейк сити? — попита Маргарет.

Кромуел поклати глава.

— Главната линия на „Южен Пасифик“ се свързва с трасетата на „Юнион Пасифик“ северно от Солт Лейк. Отклоняваме на север при Огдън и продължаваме към Мисула, Мотана. Оттам хващаме линията на „Северен Пасифик“ и сме в Канада.

Абнър държеше екипажа под око. Видя, че огнярят се мъчи с гребането на въглищата, които се изсипваха по улея в тендера, докато машинистът обикаляше като замаян около композицията.

— Екипажът едва се държи на крака. Ще имаме късмет, ако могат да карат локомотива още четири часа.

Кромуел огледа картата.

— Има разпределителна гара в Уинемука, Невада, на около 270 км оттук. Там ще вземем друг екипаж.

— А тия двамата? — попита Абнър. Не можем да ги оставим да изтичат до най-близкия телеграф и да предупредят полицията нагоре по линията, че идваме.

Кромуел помисли малко.

— Ще ги задържим с нас и след това ще ги накараме да скочат от влака някъде из пустинята. Няма да рискуваме агентите на Ван Дорн да се досетят, че сме напуснали Сан Франциско и да телеграфират на властите по линията, тъй че ще срежем телеграфните линии по пътя.

Маргарет се загледа към планините Сиера и по трасето, което бяха изминали.

— Смяташ ли, че Айзък е надушил бягството?

— Само въпрос на време е скъпа сестричке отвърна Кромуел с обичайната си самоувереност. Но докато разбере, че сме избягали от Сан Франциско и намери локомотив да ни подгони, ще сме минали половината път до Канада и няма да има шанс да ни спре.