Клайв Къслър
Преследването (37)

36

— Той какво? — изрева Бел в телефонната слушалка.

— Какво има? — попита Бронсън, влязъл в кабинета тъкмо когато колегата му оставяше слушалката.

Бел го погледна с изкривено от гняв лице.

— Твоят приятел, праведният и неподкупен главен надзирател на Сан Куентин, е освободил Кромуел.

— Не го вярвам — изломоти с неверие Бронсън.

— Спокойно можеш да повярваш! — сряза го Бел. — Говорих с Марион Морган, личната секретарка на Кромуел. Каза, че влязъл в кабинета си преди пет минути.

— Трябва да греши.

— Точна е до последния цент — обяви от вратата Къртис. Обърна се към Бронсън. — Един от агентите ти, който следеше сестра му, Маргарет, го видял да слиза по стъпалата от Съдебната палата и да влиза в автомобила й.

— Главен надзирател Уебър взима подкуп — измърмори Бронсън. — Никога не бих си го помислил.

— Кромуел вероятно му е предложил кралски откуп — предположи Бел.

— Агентите ми пред затвора докладваха, че Уебър е излязъл с жена си да пазаруват в града.

— Кромуел не за първи път се дегизира като жена — измърмори ядосано Бел. — Несъмнено е сменил облеклото, след като са се отдалечили от Сан Куентин и преди да стигнат до ферибота.

— Какво правим сега? — попита Къртис.

— Телеграфирах на полковник Дензлър, шефа на Департамента за криминални разследвания на Съединените щати. Урежда един федерален съдия да издаде заповед за арестуването на Кромуел, която не може да бъде отменена от градската или щатската съдебна система. Щом я получим, можем да извадим Кромуел от обращение окончателно.

— Това ще отнеме поне четири дни по железница — каза Бронсън. — А ако се опита да избяга от страната? Нямаме законно основание да го спрем.

— Нямахме законно основание и да го спипаме в Сан Диего отвърна Бел. — Ще го хванем пак и ще го държим в ръцете си някъде на скрито, докато пристигне документът.

Бронсън не изглеждаше убеден.

— Преди да можем отново да сложим ръка на Кромуел, приятелчетата му — кмета, шефа на полицията и окръжния шериф — ще го защитят с армия от полицаи и помощник-шерифи, въоръжени до зъби. Моите седем агенти ще отстъпват числено двайсет към едно, ако се опитат да го задържат.

— Толкова ли влияние има Кромуел? — изуми се Къртис.

— Пред степента на корупция в Сан Франциско, Тамъни хол^[1], политическата машина на Ню Йорк Сити, е като женски манастир — отвърна Бронсън. — Кромуел е направил повече от достатъчно да поддържа градоначалниците оядени и фрашкани с пари.

Бел се усмихна сдържано.

— Ще имаме своя армия. Полковник Дензлър ще призове армейския полк, разположен в Пресидио, ако го помоля.

— Може да ни потрябват по-рано, отколкото мислиш — каза Бронсън. — Ако Кромуел свие парите в брой в банката си и чартира друг влак, ще е оттатък границата на Мексико, свободен като птица, преди да сме успели да вдигнем пръст.

— Той е прав — съгласи се Къртис. — В момента сме безпомощни. Не можем да го пипнем. Докато Дензлър успее да се свърже с командира на Пресидио и нареди да се изкара войската и да влязат в града, ще е твърде късно. Рушветите на Кромуел ще му улеснят гладкия изход от града.

Бел се отпусна в стола си и зарея поглед в тавана.

— Не е задължително — отрони той.

— Какво се върти пак в лукавия ти ум? — попита Къртис.

— Да речем, че президентът на Съединените щати помоли президента на железопътни линии „Южен Пасифик“ да не наема влак на Кромуел?

Бронсън го погледна.

— Това възможно ли е?

Бел кимна.

— Полковник Дензлър има голямо влияние във Вашингтон. Ван Дорн ме увери, че двамата с президента Рузвелт са много близки. Сражавали са се рамо до рамо през войната на хълма Сан Хуан. Според мен спокойно би могъл да убеди президента.

— А ако Кромуел наеме кораб? — настоя Бронсън.

— Тогава ще се прати военен кораб на САЩ, който да го спре в морето, да свали Кромуел и да го върне в Сан Франциско. Междувременно ще разполагаме с необходимите пълномощия да го арестуваме и изправим пред съда.

— Обмислил си всички варианти — възхити се Бронсън.

— Кромуел е хлъзгав клиент — призна Бел. — Ако има начин да се измъкне от мрежата ни, ще го направи. — Замълча и погледна часовника на стената. — Четири и трийсет и пет. — Имам среща за вечеря в шест.

— Марион Морган ли? — попита с лукава усмивка Къртис. — Имам чувството, че освен да следи графика на Кромуел, между двама ви става нещо.

Бел кимна.

— Тя е великолепна дама. — Стана и облече палтото си. — Приготвя вечеря у дома си.

Бронсън смигна на Къртис.

— Приятелят ни е късметлия.

— Загубих представа за времето — каза Бел. — Кой ден сме?

— Вторник, седемнайсети април — отвърна Къртис и добави с хумор: — Годината е 1906.

— Знам коя е годината — отвърна Бел на излизане. — Ще се видим всички утре сутринта.

За жалост, един от тримата мъже в стаята нямаше да доживее до сутринта.

* * *

Маргарет спря мерцедеса под навеса за паркиране пред главния вход на имението, преди да влязат в двора. След като взе брат си от Съдебната палата го закара в банката, където Джейкъб прекара два часа заключен в кабинета си. Щом излезе, подкараха към Ноб Хил в пълно мълчание. Шофьорът се появи от гаражната постройка и прибра колата. В мига, в който влязоха във фоайето, Маргарет смъкна шапката си, запокити я над пода и изгледа брат си с гняв.

— Предполагам, че вече си удовлетворен. Всичко се срути около нас.

Кромуел закрета като старец в дневната и се смъкна уморено в едно кресло.

— Сгреших, че подцених Бел. Спипа ме, преди да успея да ударя банката в Сан Диего.

Подът се разклати под краката на Маргарет и настроението й изцяло се промени.

— Айзък е жив? И ти го видя?

Той я погледна напрегнато.

— Май проявяваш необичаен интерес към него — каза със суха насмешка. — Радваш ли се, че смъртният ни враг ходи жив по земята?

— Каза, че си го убил в Телърайд.

Кромуел заговори, все едно че описва нещо банално.

— Мислех, че съм го убил, но явно е оцелял. Единствената грешка, която съм правил от двайсет години.

— Значи той те върна от Сан Диего и те напъха в Сан Куентин.

Кромуел кимна.

— Нямаше право. Прекрачи закона. Сега Бел ще обърне небето и земята, за да ме обяви за Бандита касапин и да ме прати на бесилото.

— Няма да е лесна работа измъкването от града. Агентите на Ван Дорн следят всяко наше движение.

— Нямам намерение да бягам като крадец посред нощ. Време е тези, които се домогваха до услугите и парите ни, да изплатят дълга си, като ни опазят от ръцете на Ван Дорн, докато сме готови кротко да се оттеглим от сцената.

Тя го погледна твърдо, решена на действия.

— Ще наемем най-добрите адвокати в Ню Йорк. Ще бъде невъзможно да те осъдят. Ще направим Айзък Бел и детективската агенция на „Ван Дорн“ за посмешище пред цялата нация.

— Не се съмнявам, че ще спечелим в съда — промълви той и погледна мрачно сестра си. — Но като уважавана институция в Сан Франциско, с нас ще е свършено. Банката ще претърпи финансов разгром, щом вложителите ни, уплашени от скандал, избягат при конкурентните банки. Банка „Кромуел“ ще затвори врати. — Помълча за повече ефект. — Освен ако…

— Освен ако какво? — попита тя, срещайки неумолимия му поглед.

— Освен ако тихо и кротко прехвърлим капиталите си в друг град, в друга страна, където ще положим началото на нова финансова империя под ново име.

Маргарет видимо изпита облекчение, започнала да разбира, че не всичко е изгубено, че стилът на живота й може би все пак нямаше да рухне през ръба на пропастта.

— Кой град и коя страна имаш предвид? Мексико? Бразилия може би?

Кромуел се усмихна лукаво.

— Скъпа ми сестричке. Мога само да се надявам господин Бел да разсъждава като теб.

Беше изпълнен със самодоволство. Вярваше, че ще му трябват не повече от три часа сутринта, докато уреди превоза на ликвидните резерви от трезорите си. Активите му в ценни книжа вече бяха изпратени извън страната по телеграфа, когато отиде в банката. Сега двамата с Маргарет трябваше само да дооформят някои дела и да заключат къщата, като я оставят на агента по недвижими имущества за продажба. След това им предстоеше попътен вятър, щом веднъж прекосяха границата и оставеха Съединените щати зад себе си.

* * *

Бел седеше загледан умислено в малкия огън в камината на апартамента на Марион, докато тя все още бе заета в кухнята. Беше донесъл бутилка каберне совиньон, „Калифорния Беринджър“ реколта 1900 г. и бе преполовил чашата, когато Марион влезе в трапезарията и заподрежда масата. Вдигна очи и изпита силно желание да се приближи и притисне устни в нейните.

Изглеждаше зашеметяващо, с модния си силует „пясъчен часовник“ с пищни извивки и пълни гърди. Носеше елече от розов сатен с надиплена дантела, която стигаше под брадичката и обвиваше дългата й изящна шия. Полата също беше розова и се спускаше надолу като обърната разцъфнала лилия. Изглеждаше елегантна дори с голямата престилка, покрила половината й фигура.

Сламено русата й коса блестеше на светлината от свещите на масата. Беше прибрана назад в копринен кок като венчета около деликатните уши. Бел надмогна желанието да я целуне и просто се наслади на прелестната гледка.

— Нищо особено — каза тя, след като се приближи и приседна на облегалката на стола си. — Надявам се, че обичаш задушено месо.

— Обожавам задушено месо — отвърна той, изгубил всякакво самообладание. Придърпа я в скута си и я целуна дълго и пламенно. Тя се напрегна, а след това потрепери, очите й станаха огромни и заблестяха истинско тъмнозелено море. Щом се отделиха, състоянието й се промени. Погледът й стана дързък, лицето й се оживи. Дъхът й се бе учестил и тя се наслади на дълбокото чувствено усещане, каквото никога не беше изпитвала с друг мъж. Бавно се отскубна от прегръдката му, изправи се разтреперана и приглади назад кичура коса, паднал на слепоочието й.

— Престани с това, освен ако не искаш задушеното да загори.

— Колко още трябва да страда празният ми стомах?

Тя се засмя.

— Още десет минути. Чакам картофите да омекнат.

Загледа я как се връща в кухнята с плавна като на газела походка.

След като Марион постави купите на масата, отново напълни чашите и седна. Хранеха се мълчаливо няколко минути. След това Бел заговори:

— Всичко е толкова вкусно. Кой ли ще е щастливецът някой ден с такава чудесна жена?

Думите я лъхнаха като топъл бриз по тила и кръвта забушува в гърдите й, зрънцата им се втвърдиха. Дълбоко в себе си се надяваше чувствата му да са тръгнали в същата посока, но също тъй се боеше, че обичта му може да охладнее и да си тръгне някоя вечер в тъмното, без да се върне повече.

Бел усети смущението на Марион и се побоя да продължи. Побърза да промени посоката на разговора.

— Колко се задържа днес Кромуел в банката?

— Повечето време прекара в кабинета си. Изглеждаше много потаен. Също така слезе три пъти долу до хранилището.

Изведнъж я обзе яд. Бясна беше на себе си, че отвръща на въпросите му, вместо да сподели чувствата си към него.

— Имаш ли идея какво може да е правил?

Тя поклати глава.

— Изглеждаше много загадъчно. — После вдигна глава и устните й се раздвоиха в лека усмивка. — Но докато беше в хранилището се промъкнах в кабинета му и надникнах в документите, пръснати на бюрото му.

Той изчака търпеливо и в недоумение няколко мига, докато Марион продължи. Жената сякаш си отмъщаваше, затова че пренебрегва чувствата й.

— Попълваше банкови ордери и парични трансфери.

— Съвпада. Предположението ни е, че с Маргарет ще се опитат да се измъкнат от страната и да прехвърлят банковите фондове на новото място. Няма начин Кромуел да остане в града и да се бори с нас във федералния съд.

— Така изглежда — отвърна тихо Марион. Ужасно съжаляваше, че не могат да прекарат времето си само двамата насаме.

— Би ли могла да кажеш къде е изпращал банковите фондове?

Тя поклати глава.

— Само сумите бяха попълнени, не и банките, които трябва да ги получат.

— Какво е правил според теб в хранилището?

— Предполагам, че е опаковал наличните пари в банката, за да бъдат превозени до съответната банка в града, където се канят да отидат.

— Много проницателна дама си — каза той с усмивка. — Ако беше на мястото на Джейкъб и Маргарет, къде щеше да отидеш?

— Няма да са в безопасност, където и да е в Европа — отвърна Марион без колебание. — Банките на континента си съдействат с правителството на САЩ в замразяването на нелегални средства. Има твърде много други страни, където биха могли да скрият парите си и да започнат отново да градят империята си.

— Какво ще кажеш за Мексико? — попита Бел, впечатлен от интуицията на Марион.

Тя поклати решително глава.

— Маргарет никога не би могла да живее в Мексико. Страната е твърде примитивна за вкуса й. Буенос Айрес в Аржентина е възможност. Градът е много космополитен, но никой от двамата не говори и дума испански.

— Сингапур, Хонконг, Шанхай — предложи Бел. — Някой от тези градове дали може да представлява интерес?

— Австралия или Нова Зеландия, може би — каза тя замислено. — Но през годините като негова служителка съм се уверила, че Джейкъб не разсъждава като повечето хора.

— Опитът ми с него ме навежда на същото заключение — съгласи се Бел.

Марион замълча, докато му сипваше още задушено месо, картофи и зеленчуци.

— Защо не оставиш мозъка си да отдъхне и не се насладиш на плодовете на моя труд? — попита го с усмивка.

— Извинявай — отвърна той искрено. — Голям досадник съм като компания на вечеря.

— Надявам се, че обичаш лимонов пай с глазура за десерт.

Той се засмя.

— Обожавам лимонов пай с глазура.

— Дано. Изпекох колкото за една рота.

Довършиха основното ястие и Айзък стана да помогне с разчистването на масата. Тя го бутна обратно в стола му.

— Къде си мислиш, че си тръгнал?

Погледна я като момченце, скастрено от майка си.

— Исках да помогна.

— Сядай долу и си довърши виното — отсече Марион. — Гости не шетат в къщата ми, особено пък мъже.

Той я погледна лукаво.

— А ако не бях гост?

Извърна се от него от страх да не издаде вътрешните си чувства.

— Тогава щях да те накарам да оправиш теча на мивката, скърцащата панта на вратата и счупения крак на масата.

— Мога да го направя — заяви той самоуверено. — Между другото съм много сръчен.

Погледна го невярващо.

— Сръчен син на банкер?

Престори се на оскърбен.

— Не съм работил все в банката на баща си. Избягах от къщи още на четиринайсет и се включих в цирка на Барнъм и Бейли. Помагах да се вдигат и свалят шатрите, хранех слоновете и поправях фургоните на цирка. — Замълча и по лицето му пробяга тъга. — След осем месеца баща ми ме намери, домъкна ме обратно у дома и ме върна на училище.

— Значи си колежанин.

— Харвард. Членувах в групата Фи Бета Капа и учех икономика.

— Умник! — добави тя, искрено впечатлена.

— А ти? — настоя той. — Ти къде си учила?

— Бях в първия курс на Станфордския университет. Дипломирах се право, но скоро разбрах, че адвокатските фирми нямат навика да наемат жени, тъй че влязох в банкирането.

— Ето че е мой ред да бъда впечатлен — каза Бел искрено. — Май намерих подходящата си партньорка.

Изведнъж Марион се смълча и на лицето й се появи странно изражение. Бел си помисли, че нещо не е наред. Приближи се бързо до нея и я прегърна.

— Зле ли ти е?

Погледна го с морскозелените си очи. Сякаш жената беше споходена от внезапна мисъл. След това ахна:

— Монреал!

Той се наведе към нея.

— Какво каза?

— Монреал… Джейкъб и Маргарет ще избягат през канадската граница до Монреал, където той може да отвори друга банка.

— Как разбра това? — попита Бел озадачен от странното й поведение.

— Току-що си спомних, че видях град Монреал надраскан в един бележник до телефона му — обясни тя. — Не мислех, че означава нещо важно и затова го разкарах от ума си. Сега всичко изглежда логично. Последното място, където властите биха потърсили двамата Кромуел е в Канада. Могат лесно да придобият нови самоличности и да подкупят подходящите хора, за да станат уважавани граждани, които учредяват платежоспособна финансова институция.

Объркването изчезна от лицето на Бел.

— Напълно съвпада — отрони той замислено. — Канада е може би последното място, където щяхме да се сетим да потърсим. Очевидният път за бягство, използван от углавните престъпници през годините, е южната граница с Мексико, като трамплин за продължаване още по на юг.

След това постепенно мислите му за двамата Кромуел се изпариха и той стана кротък, нежен и обичлив, когато я взе в ръцете си.

— Знаех си, че има причина да се влюбя в теб — измърмори той тихо и хрипливо. — Ти си по-умна от мен.

Цялото й тяло трепереше и тя обви ръце около шията му.

— О, Господи, Айзък. Аз също те обичам.

Нежно допря устните си в нейните, докато я носеше от дневната към спалнята. Тя леко се отдръпна и го погледна лукаво.

— А лимоновия пай с глазура?

Взря се в красивото й лице и се засмя.

— Винаги можем да го изядем на закуска.

Нямаше как да предвиди или пък да знае, че след няколко часа паят щеше да се превърне само в един смътен спомен.