Клайв Къслър
Преследването (32)

31

Рано на следващата сутрин Кромуел се сбогува с Маргарет и влезе в ролс-ройса си. Абнър плавно подкара колата през градския трафик до пътническата станция на „Южен Пасифик“ за влакове, минаващи право на север или юг, без да се налага да прекосяват залива. Щом спря на входа на станцията, отвори вратата на колата и подаде на Кромуел пътна чанта.

След като ролсът отлепи от бордюра, Кромуел влезе с безгрижна походка в станцията, показа билета си на портиера и се присъедини към другите пътници, които бяха на перона. Качи се на третия вагон и се настани във влака.

Един от хората на Ван Дорн го видя как се качи и се задържа, докато влакът тръгне, докато се увери, че Кромуел не е излязъл на задната платформа. Едва тогава агентът се метна на последния вагон и тръгна през пътническите вагони докато стигна този, на който се беше качил крадецът. За негово изумление, от Кромуел нямаше и помен. Разтревожен, агентът се втурна през останалите вагони и затърси, докато стигна до заключената врата на багажния вагон. Отново никаква следа от Кромуел. После забърза обратно през влака, допускайки възможността да е пропуснал банкера, но от Кромуел все така нямаше и помен.

Без никой да го забележи, Кромуел беше напуснал пътническия вагон през другата врата, откъдето слезе и прекоси коловозите до друг перон, където чакаше специалният нает от него влак. Качи се в частния си вагон и се отпусна блажено сред лукса и блясъка на една истинска яхта на колела. Свали палтото си, небрежно се настани в дебело тапицираното кресло и отвори сутрешния вестник. Един стюард му сервира закуска, приготвена специално от началника на частния вагон. Преглеждаше страниците на „Сан Франциско Кроникъл“, когато влакът потегли от гарата и излезе на главната линия за Лос Анджелис само петнайсет минути зад пътническия влак по редовното разписание, за който Марион му беше запазила място.

* * *

— Никаква вест от агента ми, тъй че спокойно мога да приема, че Кромуел пътува за Лос Анджелис — заяви Бронсън.

Бел вдигна очи от картата със Сан Франциско и съседния му град на юг.

— Влакът пристига по разписание в Лос Анджелис в четири и трийсет тази вечер. Казаха ми, че нашият човек ще отседне в хотел „Фримънт“.

— Имах късмет. Успях да се свържа с Боб Харингтън, който оглавява офиса на Ван Дорн за Южна Калифорния, преди пороят някъде на юг да прекъсне линията. Ще има човек, маскиран като файтонджия, който да вземе Кромуел и да го откара до хотела му. Агентът ми във влака ще му го покаже. Оттам агентите на Харингтън могат да го стегнат здраво в юздите си.

— Пътуването му изглежда съвсем невинно — каза замислено Бел. — Но не му вярвам. Крои нещо. Усещам го в костите си.

— Няма да стигне далече, ако опита нещо — заяви Бронсън уверено. — Само да направи и най-малкия лъжлив ход, дузина агенти ще се срутят върху него като тон тухли.

Бел влезе в един празен кабинет и позвъни на Марион в банката.

— Оцеля ли след снощи? — попита я нежно.

— Прекарах чудесно, благодаря ти. Храната беше чудесна, а представлението — забавно.

— След като котката я няма, какво ще кажеш мишката да намине и да поиграем… да речем, на обяд?

— В играта съм.

— Ще те взема пред банката.

— Ще те срещна, където се видяхме преди — каза тя без колебание. — Не искам връзката ни да се набива на очи. Ако някой от служителите ме види, че се качвам в лъскавата ти червена кола, ще започнат приказки и ще стигне до господин Кромуел.

— Същия час, същото място — каза той, преди да затвори.

По-късно същия предобед един пратеник на „Уестърн Юнион“ нахлу на бегом в офиса.

— Имам спешно съобщение за господин Хорас Бронсън — каза на администратора, задъхан от тичане.

Бронсън, който се връщаше от тоалетната по коридора, каза:

— Аз съм Бронсън, ще го взема. — Хвърли монета на пратеника и разкъса плика. Щом го прочете, присви устни и челото му се намръщи. Втурна се през офиса и спря при Бел.

— Имаме неприятност — обяви Бронсън.

Бил го погледна питащо.

— Неприятност?

— Моят човек е изтървал Кромуел.

Бел се втрещи, напълно объркан.

— Как е могъл да го изтърве на влак?

— Кромуел трябва да се е качил на влака и веднага да е скочил от другата страна, без да го видят.

— Агентът ти трябваше да ни предупреди по-рано — сопна се Бел, кипнал от гняв.

— Влакът е тръгнал от гарата и не е могъл да слезе, преди да спре в Сан Хосе — обясни Бронсън. — Пратил е телеграма оттам.

— Могъл е да спести трийсет минути, като се обади по телефона.

Бронсън сви безпомощно рамене.

— Телефонните линии са неблагонадеждни и в непрекъснат ремонт.

Бел седна на стола си, замаян и разгневен, че са издърпали чергата под краката му.

— Ще ограби и ще убие отново — изсъска той, зачервен от безсилие. — Кучият син ни го натрива в лицата.

— Само да знаехме къде — изпъшка Бронсън, сломен от поражението.

Бел отиде до прозореца и се загледа над покривите на сградите. Гледаше, без да вижда, потънал в мисли. Накрая се обърна.

— Кромуел ни се подиграва. Очаква да се разхвърчим в кръг като пилци с отрязани глави и да се чудим къде е отишъл.

— Очевидно е тръгнал в обратната посока на тази, която каза на секретарката си. — Бронсън го изгледа намръщено. Освен ако тя лъже.

Бел избегна погледа му. Тази мисъл бе хрумнала и на него. Само че поклати глава.

— Не, сигурен съм, че Марион каза истината.

Бронсън се приближи до картата на Съединените щати, окачена на една от стените. Загледа я объркан.

— Съмнявам се да иде до Орегон или Вашингтон. Вероятно се е върнал до Фери Билдинг, прехвърлил е залива и е взел влак на изток.

На лицето на Бел бавно се плъзна усмивка.

— Ще си заложа локомобила, че Кромуел все още продължава на юг.

Колегата му го погледна.

— Защо ще продължава на юг, след като буквално ни изхвърли от следата?

— Знам как мисли този човек — заяви Бел категорично. — Макар и да не знае, че всяко негово движение е наблюдавано, никога не рискува и обмисля грижливо всяка възможност.

Бронсън погледна джобния си часовник.

— Следващият влак е чак по обед.

— Твърде късно — възрази Бел. — Той вече е много напред.

— Но откъде знаем това, след като е скочил от влака?

— Подаде на Марион нелепа версия, че ще се вози в общ вагон, за да си помислят вложителите му, че е земен човек. Две към едно, че е наел частен влак.

Страхът на Бронсън като че ли започна да се разсейва.

— Харингтън все още може да накара агентите си да го проследят, когато пристигне в Лос Анджелис.

Бел поклати глава.

— Агентите му няма да могат да го идентифицират. Твоят агент слезе в Сан Хосе, за да те уведоми, че Кромуел не е на влака. Вероятно изчаква следващия влак обратно до Сан Франциско.

— Това е проблем — съгласи се Бронсън. — Но все пак могат да го спипат, когато се регистрира в хотел „Фримънт“.

— Ако Кромуел се регистрира във „Фримънт“ — каза Бел хитро. — След като се измъкна от пътническия влак, едва ли останалото от версията му пред мис Марион е било истина.

— Щом не е Лос Анджелис, къде отива тогава?

— Кромуел би могъл да спре влака си навсякъде между двата града, но предположението ми е, че ще продължи през Лос Анджелис.

— През? — удиви се Бронсън. — През, но докъде?

— Ще иде на последното място, което човек би предположил, че ще си организира обир. Най-малко вероятната дестинация.

— И тя е?

— Сан Диего.

Бронсън помисли мълчаливо няколко мига. Накрая въздъхна:

— Много е наслуки това.

— Може би. Но с нищо повече не разполагаме — отвърна Бел. — Той вече е демонстрирал, че невинаги ограбва миньорски селища. Защо да не е голям град с банка, тъпкана с доходи от стоки, внесени от богати търговци и собствениците на големите скотовъдни ферми из Южна Калифорния?

— Наслуки или не, не можем да го пренебрегнем. Само да можех да предупредя Харингтън да прати агентите си до железопътния терминал на Сан Диего и да наблюдават за частен влак. Но телефонните и телеграфните линии от Сан Хосе до Лос Анджелис все още не работят заради наводнението.

Бел поклати глава.

— Кромуел е прекалено хитър, за да вкара влака си директно в града. Ще го спре на някой самотен страничен коловоз и ще използва друг транспорт, за да стигне до града, вероятно на мотоциклета, който използва и в други обири.

— Да имаше Харингтън поне описание.

— Все едно, не биха могли да го разпознаят. Вероятно ще е дегизиран.

Оптимизмът на Бронсън изведнъж се отвя през прозореца.

— Какво ни остава тогава?

Бел се усмихна.

— Ще трябва да ида до Сан Диего и лично да се изправя срещу него.

— Невъзможно — отвърна Бронсън. — Докато успеем да наемем специален експресен влак, да го изкараме на релсите и да напуснем града, ще е свършил мръсната си работа и ще пътува обратно насам.

— Съвсем вярно — съгласи се Бел. — Но с мъничко късмет мога да стигна до Лос Анджелис, преди да е пристигнал влака му и да го чакам.

— И как ще го изпревариш до Лос Анджелис? На някоя голяма птица ли ще летиш? — попита го Бронсън саркастично.

— Не ми трябва голяма птица. — Бел го погледна хитро. — Имам нещо също толкова бързо. — После се усмихна тъжно. — Но първо трябва да отменя една среща.