Клайв Къслър
Преследването (18)

17

Бел дойде в офиса направо от влака. Ървайн и Къртис вече го чакаха в конферентната зала. Разбра, че имат добри новини, след като лицата им не бяха намръщени и не гледаха мрачно. Веселото настроение беше подсилено и с това, че Ървайн пушеше пура, а Къртис извади сребърна табакера от джоба на палтото си.

— Двамата изглеждате с бодър дух — отбеляза Бел и остави куфара си.

— Намерихме някои следи — обясни Къртис, докато палеше цигара. — Нищо разтърсващо, но малки парченца от пъзела.

— А ти, Айзък, натъкна ли се на нещо? — попита Ървайн.

Преди Бел да отговори, Агнес Мърфи влезе в конферентната зала с поднос с три чаши и кафеник.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя мило, — но помислих, че може би ще желаете кафе, господа.

Бел взе подноса от нея и го постави на дългата маса.

— Много мило от твоя страна, Агнес.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Ей сега ще се върна. — След по-малко от минута се върна с купичка захар и каничка със сметана. — Не ги забравих. Просто не можех да донеса всичко.

— Ти си спасителка — каза Къртис с широка усмивка и я целуна леко по бузата.

Бел и Ървайн се спогледаха усмихнати. Знаеха, че Къртис и Агнес са просто приятели и винаги се дразнеха. Агнес събра полите си, обърна се, напусна стаята и затвори вратата.

— Освен кафето, беше много съобразително, че затвори вратата — каза Бел.

Къртис пусна кръгче дим към тавана.

— Знае си стоката. Агнес не храни повече уважение към Аликзандър от нас.

— Канеше се да кажеш… — обърна се Ървайн към Бел.

— Открих, че освен липсващ пръст вероятно има рижа коса. И кара мотоциклет, който е използвал в повече от един обир. — Бел бръкна в джоба си и извади копринена торбичка, отвори я и изсипа на масата гилзата. — Вече знаем, че Бандита касапин използва колт трийсет и осми калибър. Тази гилза е намерена под един килим. Убиецът някак я е изтървал, след като не е оставил никакви гилзи в другите си банкови удари. Шериф Мърфи в Бисби се оказа умен мъж и накарал окръжния съдебен лекар да извади куршумите от жертвите на убиеца. Всички са от колт трийсет и осем.

— Можем да проверим продажбите на автоматичните колт трийсет и осми калибър — предложи Къртис.

— Не биха могли да са повече от десет хиляди — подхвърли Ървайн саркастично. — Ще отнеме десет агентски години, за да се провери всеки оръжеен дилър, продавач и собственик на магазин за метални изделия, който продава автоматици колт трийсет и осем.

— Арт е прав — отбеляза Бел, загледан в месинговата гилза. — Ще бъде загуба на време.

Къртис се ухили като лисица.

— Не и ако имаме следа към мястото, където се крие бандитът. Тогава можем да проверим търговците на оръжие в района.

— Добро съображение — съгласи се Бел, без да знае какво се кани да разкрие Къртис. Междувременно ще я пратя в Чикаго, да видим дали експертите на агенцията ни могат да извадят някакви пръстови отпечатъци. — Отпусна се на един от столовете, килна го на двата задни крака и вдигна стъпалото си на масата. — Сега да чуем какво изровихте вие двамата.

Ървайн отвори подвързана счетоводна книга и я постави на масата пред Бел и Къртис.

— Ударих добра жила в Елкхорн, Монтана. Записали са серийните номера на петдесетдоларовите банкноти в хранилището им в деня преди обира.

— Мога да разбера защо — каза Бел. — Петдесетачките се фалшифицират повече от всяка друга банкнота. След като счетоводителят им е описал банкнотите, трябва да е оглеждал всяка една, за да е сигурен, че не е фалшификат.

Ървайн потупа с пръст данните в книгата и погледна Бел.

— Може да помолим офиса в Чикаго да пусне бюлетин до банките в Запада да следят за тях. Петдесетачки ще се проследят по-лесно от петачки, десетачки или двайсетачки.

— И много по-лесно от еднодоларовите добави Къртис.

— Ще се погрижа за това — увери ги Бел.

— Поразпитах сам и всъщност стигнах до две банки в Сан Франциско, където са се появили три от банкнотите.

— Добра работа — похвали го Бел. След това се обърна към Къртис. — Е, как е при теб, Артър? Извади ли някакъв късмет?

— Намери ли пътнически вагони, на които може да се е измъкнал убиецът? — попита Ървайн.

— Не. Но виж, товарните вагони са друга история.

— Не бяха ли претърсени от хайките?

Къртис поклати глава.

— Не и натоварените и заключените.

— И това на какво те наведе? — попита Бел.

Лицето на Къртис се разцепи в широка усмивка и засия.

— Много часове ми отне в ровене в мухлясали стари регистри на железопътни компании, но направих интересно откритие. Установих, че три вагона са били на страничните коловози в обраните градове. Товарен вагон номер 15758 е присъствал в град Вирджиния и Бисби по време на грабежите. Във Вирджиния товарният му манифест е записан като петдесет бали бодлива тел за транспорт до едно ранчо в Южна Калифорния. Вагон 15758 е бил празен на страничния в очакване да го прикачат на друг влак в Бисби.

— Празен — повтори Ървайн и се размърда неспокойно в стола си.

— Да, празен. Карал е товар фаянс от Лас Крусес, Ню Мексико, до Тусон, преди да го върнат празен до Ел Пасо.

— Значи можем да го задраскаме — измърмори Бел. — А другите?

Къртис погледна бележките си.

— Номер 18122 е присъствал в Елкхорн, Монтана и Гранд Джънкшън, Колорадо, когато банките им бяха обрани. Бил е на страничния коловоз в Гранд Джънкшън в очакване да го прикачат на влак до Лос Анджелис. Товарът му е бил шейсет каси вино. В Елкхорн с носил товар дюшеци от фабрика в Сакраменто, Калифорния.

— Толкова с 18122 — каза Ървайн. Едва ли бандитът е избягал в различни места.

Къртис още повече засия.

— Запазих най-доброто за накрая. Стана и отиде до черната дъска. Написа на черната повърхност: Мебелна компания „О’Браян, Денвър“. След това се обърна с доволно изражение на лицето. Вече стигаме до товарен вагон, който е присъствал на пет обира.

Бел и Ървайн изведнъж се надигнаха в столовете си, приковали вниманието си в Къртис. Агентът беше хванал бика за рогата и разровил в поле, където никой от тях не бе помислил да влезе.

Изненадан от неочакваното разкритие на Къртис, Бел повтори:

— Вагонът е бил в пет града в деня, в който банките им бяха ограбени?

— Съставих списък на градовете, времето и крайната му дестинация.

Ървайн едва не разля кафето си и го върна на подноса.

— Нямаш ли предвид дестинации, в множествено число?

— Не. Дестинация. Единствено. — Къртис се изсмя тихо. — Във всеки от случаите, мебелният вагон от Денвър е отивал до Сан Франциско. Не можах да намеря никакъв запис да е бил каран обратно до Денвър или някъде другаде. Мога само да заключа, че е бил фасада, използвана от бандита да се измъкне от преследвачите.

Бел се вторачи в написаното на черната дъска.

— Ще заложа месечната си заплата, че една проверка за мебелни предприятия в Денвър ще докаже, че Мебели „О’Браян“ не съществува.

— Мисля, че това се разбира от само себе си — довърши Ървайн.

Бел се обърна към Къртис.

— Кога е последният опис на „Южен Пасифик“ за вагона?

— Бил е оставен на резервен коловоз в железници „Сан Франциско“ преди две седмици. При последното ми запитване все още беше там.

— Значи трябва да отидем и да го потърсим.

— И да го наблюдаваме — додаде Ървайн.

— Това също — отвърна Бел. — Но трябва много да внимаваме, да не предупредим бандита, че стягаме обръча около него.

Къртис запали нова цигара.

— Ще тръгна с първия влак сутринта за Сан Франциско.

— Двамата с Ървайн тръгваме с теб. — Бел се обърна към Ървайн. — Спомена, че три банкноти са се появили в Сан Франциско.

Ървайн кимна.

— Точно така. Една в Национална банка „Кромуел“ на Сан Франциско и две в Национална банка „Крокър“.

Бел се усмихна за първи път.

— Изглежда, че всички пътища водят към Сан Франциско, господа.

— Така започва да изглежда — съгласи си Къртис, още по-въодушевен.

Двамата агенти зачакаха нетърпеливо, докато Бел оглеждаше картата на стената с флагчетата, маркиращи ужасните престъпления на Бандита касапин. Уликата беше почти нищожна и лесно можеше да ги отведе в задънена улица. И все пак това, до което се бяха докопали тримата агенти на Ван Дорн, носеше удовлетворение. Колкото и слабо да беше, нямаха накъде другаде да продължат. Но бе достатъчно, за да се заформя план в ума на Бел.

— Може да се окаже като залагане на товарна кранта в надбягване, но мисля, че може би имаме шанс да хванем бандита в капан.

— Имаш ли план? — попита Ървайн.

— Да предположим, че подхвърлим версия в местните вестници в Сан Франциско, според която на специален влак се товари сума за заплати от един милион до банка в град, населен от няколко хиляди миньори. Голямото количество ще е защото собствениците на мини са обещали специален бонус за работниците, за да предотвратят стачка, обявена от миньорския профсъюз с искане за значително повишаване на заплатите.

Къртис помисли над предложението на Бел и отвърна:

— Бандитът би могъл лесно да провери версията и да разбере, че е фалшива.

— Не и ако някой от нас седи в телеграфната служба, когато дойде запитването и даде подходящия отговор.

— Можем дори да извадим късмет и да открием кой е пратил телеграмата — каза Ървайн.

Бел кимна.

— И това го има, да.

Ървайн се загледа в чашата си с кафе като баячка, гадаеща по чаени листенца.

— Шансът е едно на хиляда. Всички го знаем.

— Несъмнено си струва да опитаме — каза Бел. — А и да се провали замисълът, все пак може да се натъкнем на друга следа към бандита.

— Имаш ли предвид някой град? — попита Къртис.

— Телърайд, Колорадо — отвърна Бел. — Защото градчето е разположено в затворен каньон. Телърайд също така е районът, където миньорите му са се вдигали на стачка срещу собствениците на мини през 1901 и 1903 г., тъй че нова стачка би изглеждало доста правдоподобно.

— Ако товарният вагон „Мебели О’Браян“ се появи, ще знаем, че нашият човек се е хванал на въдицата — каза Къртис.

— Щом влакът го изведе на страничния коловоз в Телърайд, единственият изход ще бъде, откъдето е дошъл. — Ървайн въздъхна и се усмихна доволно. — Бандитът ще е в капан и няма да може да се измъкне.

Атмосферата в конферентната зала беше нажежена от очакване и надежда. Онова, което доскоро изглеждаше изгубена кауза, започваше да се прояснява. Три чифта очи зашариха по гигантската стенна карта на запад към Тихия океан и се фокусираха в пристанищния град Сан Франциско.

В асансьора, който го свали на улицата, за да тръгне към „Браун Палас“, Бел се почувства окрилен. Загуба, печалба или равенство, краят на играта сякаш се очертаваше пред очите му. Вярно, все още беше мъгливо и едва доловимо, но картите най-сетне падаха за него. Мислите му се насочиха към Роуз и той за стотен път се зачуди каква връзка можеше да има красавицата с Бандита касапин.

Що за жена можеше да е близо до мъж, който убива жени и деца? Започваше да се убеждава, че може би в нея има нещо гнило почти колкото у бандита, ако не и повече.

Бел излезе от асансьора на „Браун Палас“ и тръгна към апартамента си. Извади ключа от джоба на панталона си и го пъхна в ключалката. Преди да го завърти, вратата се открехна. Резето не беше задвижено докрай при заключването.

Спря се и се напрегна. Първата му мисъл бе, че камериерката е забравила да затвори вратата и да завърти ключа. Беше логично допускане, но някакво вътрешно благоразумие събуди подозрителността му. Усещането, че нещо не е съвсем наред, го беше спасявало неведнъж.

Бел си беше създал много врагове през годините като агент на Ван Дорн. Няколко мъже, които беше заловил, изправил на съд и пратил в затвора, се бяха заклели да му отмъстят. Трима се бяха опитали и двама бяха загинали.

Ако някой го очакваше вътре, нямаше да е с оръжие, прецени той. Изстрелите щяха да отекнат из хотела и да доведат на бегом десетина души от персонала. За да се измъкне престъпник от деветия етаж, трябваше или да изчака асансьора, или да побегне по стълбището надолу, а нито едно от двете не беше добър избор за успешно бягство.

Бел си даваше сметка, че може би преувеличава заплахата, която най-вероятно не съществуваше. Но не беше доживял толкова дълго, без да проявява подозрителност. Ако го очакваха вътре, щяха да свършат мръсната си работа с нож.

Смъкна шапката си и я пусна. Преди да падне на килима, стисна в ръката си малкия деринджър, двуцевен 41-калибров пистолет, който можеше да нанесе изумително тежко поражение в близък обхват.

Бел размърда ключа в ключалката уж че завърта резето. Отвори вратата и се задържа, като огледа фоайето на апартамента и дневната зад него, преди да влезе. Миризмата на цигарен дим го удари в ноздрите, потвърждавайки подозренията му. Много рядко запалваше пура, и то само след обилна вечеря. С малкия пистолет в дланта пристъпи в апартамента. Смъртта бе третият, който чакаше вътре.

На едно от канапетата седеше мъж и четеше вестник. При появата на Бел остави вестника настрана и показа лице, грозно като грях. Черната коса беше мазна и зализана назад. Лицето, все едно че беше стъпкано от муле, а тялото му бе като на глиган, спечелил награда на щатска ловна експозиция. Погледът в очите му беше странно мек и дружелюбен — прикритие, заблудило много от жертвите му. Бел не се подлъга. Веднага разбра, че мъжът има силата да скочи като тигър.

— Как влязохте? — попита го чистосърдечно детективът.

Непознатият вдигна ключ. Гласът му прокънтя като каменотрошачка:

— Шперц. Никога не излизам от къщи без него.

— Името ви?

— Все едно е дали ще знаеш името ми. Няма да имаш шанс да го използваш. Но щом попита — Ред Кели.

Фотографската памет на Бел зацепи и споменът за един доклад, който бе прочел веднъж, се върна в ума му.

— О, да. Скандално известният Ред Кели, боксьор, съдържател на бар в Барбари Коуст и убиец. Би се добре срещу световния шампион Джеймс Дж. Корбът. Проучих веднъж един доклад за теб, в случай че прехвърлиш границата на Калифорния. Сбърка. Имаш покровителството на корумпирани политици, което те пази от екстрадиране за престъпления в други щати, но това няма да ти помогне в Колорадо. Тук си субект за арест.

— И кой ще ме арестува? — запита Кели, оголил два реда златни зъби. — Ти ли?

Бел стоеше отпуснат, в очакване Кели да се задвижи.

— Няма да си първият.

— Знам всичко за теб, миличък — изсумтя презрително боксьорът. — Ще кървиш като другите мърлячи, дето съм вкарал в гроба.

— Колко детективи и ченгета?

Кели се ухили гадно.

— Трима, доколкото помня. След време бройката почва да се губи.

— Дните ти за убийства свършиха, Кели — каза Бел спокойно.

— Това ще е денят, миличък. Ако мислиш, че ще ме уплашиш с това детско пушкало в ръката, забрави.

— Не мислиш ли, че мога да те убия с него?

— Няма да имаш шанса.

Това беше. Бел го засече моментално. Внезапното изместване на погледа. Изви се присвит, прицели се мигновено и стреля в челото на мъжа, промъкващ се към него иззад завесата, където се беше скрил. Изстрелът отекна през отворената врата и изкънтя в преддверието на хотела.

Кели погледна тялото на съдружника си с интереса на кон, настъпил прерийно псе. След това се усмихна на детектива.

— Репутацията ти е заслужена. Сигурно имаш очи на тила си.

— Дошъл си да ме убиеш — каза невъзмутимо Бел. — Защо?

— Работа, нищо повече.

— Кой ти плати?

— Няма нужда да го знаеш. — Кали остави вестника настрана и бавно се изправи.

— Не посягай за пистолета на колана зад гърба ти — предупреди Бел. Малкият деринджър не трепваше в ръката му.

Златните зъби на Кели лъснаха отново.

— Не ми трябва патлак.

Скочи напред и силните му крака го изстреляха като оръдеен снаряд.

Това, което спаси Бел в двете последващи секунди, беше разстоянието от два метра и половина, което го делеше от убиеца. Малко по-близо и Кели щеше да се срути върху него като лавина. Сега го удари като таран, Бел изхвърча настрани върху един от столовете и падна на зеления килим, но не преди да успее да дръпне спусъка на пистолета си и куршумът да се забие в дясното рамо на Кели.

Гангстерът залитна на място, но не падна. Твърде як и мускулест беше, за да се огъне от куршум, който не бе засегнал сърцето или мозъка му. Огледа разширяващото се алено петно на ризата си с равнодушния поглед на хирург и се ухили злобно.

— Патлачето ти има само два куршума, миличък. Вече е празно.

— Ще ми се да престанеш да ме наричаш „миличък“ — каза Бел и скочи на крака.

Този път беше ред на Кели да посегне зад гърба си и да извади своя револвер колт. Тъкмо го насочваше, за да дръпне спусъка, когато Бел запокити деринджъра като играч на бейзбол, получил сигнал от кетчъра да хвърли бърза топка. От метър и двайсет не можеше да не улучи. Малкото оръжие, твърдо като кварц, фрасна гангстера в лицето точно между очите.

Кръвта бликна от раната и заля лицето на Кели. Ударът го принуди да залитне повече от парчето стомана в рамото му. Не извика от болка, нито нададе смразяващ кръвта рев, само изпъшка силно. Револверът все още бе в ръката му, но не го вдигна да се прицели. Не можеше. Бел наведе глава и връхлетя срещу силния мъж като делфин към голяма бяла акула, ускоряваше с всяка стъпка и натресе с всичка сила главата си в стомаха на убиеца. Бившият боксьор изпъшка, подхвана го и го запокити през стаята с феноменална сила.

Бел се стовари с трясък в стената и въздухът изригна от дробовете му. Малко по-силен сблъсък и щеше да е в гипс два месеца. Но чупещото кокали връхлитане не бе напразно. При удара на неговите осемдесет и три килограма в сто и дванайсетте на Кели беше измъкнал револвера от ръката на убиеца.

Не последва команда „Спри или ще стрелям“. Бел беше минавал през мелачката и знаеше, че няма смисъл да хабиш думи с тип, убийствено решен да те прати на мраморната маса на окръжния съдебен лекар. Не хранеше илюзии, че ще надвие Кели в мъжки бой. Убиецът беше по-силен и по-безскрупулен. Едва успя да прати два куршума, докато Кели се съвзе достатъчно, за да посегне и да го сграбчи за врата с яростта на горила. Яките му ръце започнаха да душат детектива. Рухна върху Бел и го събори върху килима. Огромната му тежест притисна тялото и ръцете на агента, за да му попречи да стреля отново. Кели застиска методично и невъзмутимо, все едно че куршумите, които бе получил, са дребна досада.

Бел не можеше да мръдне, нито да посегне нагоре в усилие да изтръгне пръстите, впити в шията му. Силата на Кели надвишаваше неговата многократно. Детективът не се съмняваше, че не е първият, когото Кели е удушил. Освен ако не направеше нещо много бързо, нямаше и да е последният. Мракът вече стесняваше полезрението му и с всеки миг ставаше по-тъмно.

Това, което го стъписа повече от осъзнаването, че е едва на няколко секунди от смъртта, беше какво става с двата куршума в тялото на Кели. Беше сигурен, че е поразил гиганта. Бел се взря в двете очи, тъмни като самото зло и в кръвта, превърнала долната половина на лицето в ужасна пурпурна маска. Какво го държеше жив, защо не се изцеждаше силата му? Този мъж не беше човек.

След това, съвсем доловимо, Бел усети, че натискът започва леко да отслабва. Вместо да се опита да изтръгне ръцете от врата си, той заби палци в безизразните очи на Кели знаейки, че ще е последният му ход, преди тъмнината да се затвори около него. С рязко въртеливо движение Бел измъкна тялото си изпод боксьора.

Едрият мъж изохка и покри очите си с ръце. Заслепен пропълзя към Бел и той изрита отчаяно в стомаха му. Едва сега видя двете дупки от куршуми, от които се процеждаше кръв през ризата на Кели под гръдния кош. Какво го държеше още, зачуди се Бел. Трябваше вече да е умрял. Но вместо това гангстерът се пресегна и го сграбчи за крака.

Бел усети, че го дърпат по килима, вече зацапан и прогизнал от кръвта на убиеца. Изрита със свободния си крак и той отскочи от Кели, който все едно че изобщо не го усети. Хватката на прасеца на Бел се стегна. Ноктите се забиха в плътта му през панталона. Издърпаха го още и видя сгърченото в агония лице и очите, пламнали от омраза.

Беше време грозният бой да свърши. Дясната ръка на детектива още стискаше колта. С убийствено спокойствие надигна цевта, докато дулото се озова на половин педя от лицето на Кели, уверено дръпна спусъка и отпрати 44-калибровия куршум в дясното око на мъчителя си.

Нямаше предсмъртен крясък, нито ужасно гъргорене. От гърлото на Кели се изтръгна тежка въздишка и той се превъртя по килима като огромен звяр в смъртните си гърчове.

Бел се надигна на пода и заразтрива гърлото си, задъхан от изтощение. Извърна глава и се взря към входа с нахлуващите в апартамента мъже. Спряха се стъписани пред гледката на морето от кръв и туловището на мъж с неразпознаваемо лице под червената засъхваща маска. Лицето изглеждаше особено гротескно заради златните зъби, показали се от отворената уста, които в момента бавно потъмняваха.

Кели беше умрял трудно, но за какво? Пари? Дълг? Вендета? Не и последното. Бел изобщо не беше правил разследване срещу гиганта от Барбари Коуст. Някой трябваше да му е платил за убийството и да е платил изключително щедро.

Зачуди се дали изобщо ще узнае отговора.

* * *

На другата сутрин Бел излезе от голямата порцеланова вана, изтри водата, капеща от тялото му и се огледа в огледалото. Гърлото му не изглеждаше добре. Беше подуто, със синкави отоци, толкова ясни, че можеше да види формата на пръстите на Ред Кели, където се бяха заровили в плътта му. Облече чиста бяла риза и остана доволен, че високата колосана яка, която, макар да дразнеше възпалената кожа, прикриваше отоците.

Не бяха единствените синкавозелени петна по разнебитеното му тяло. Имаше следи и от падането върху стола, а също и от момента, когато бруталната сила на Кели го отпрати през стаята в стената. Бяха болезнени на допир и нямаше скоро да спаднат.

След като облече традиционния си ленен костюм, Бел напусна хотела, отби се в телеграфната станция на „Уестърн юнион“ и прати телеграма до Джоузеф Ван Дорн, в която го уведоми за опита за покушение над живота му. Когато влезе бавно през вратата на офиса, Агнес Мърфи се втренчи в него открито. Стоеше замръзнала, с майчинска загриженост в очите.

— О, господин Бел. Чух за неприятния ви инцидент. Искрено се надявам, че сте добре.

— Няколко отока, Агнес, нищо повече.

Чули гласа му, Къртис и Ървайн дойдоха от конферентната зала, а след тях от кабинета си изскочи и Аликзандър. Двамата агенти стиснаха ръката му енергично — малко прекалено енергично, помисли Бел и потръпна от болката, пронизала разнебитеното му тяло. Аликзандър само се задържа отзад като зрител на аудиенция.

— Радвам се, че все пак си жив и здрав — каза Къртис. — Чухме, че било голям бой.

— Този път бях на косъм повече откогато и да било — потвърди Бел.

— След като говорихме с теб по телефона, пратих идентификацията ти на Ред Кели до офиса ни в Сан Франциско. Ще проверят Кели за някой от клиентите му, който може да е искал те елиминира.

— Ужасно нещо — каза Аликзандър безчувствено. — Немислимо е някой да помисли да убие агент на Ван Дорн.

Бел го изгледа продължително.

— Мога само да се чудя как Кели е научил къде съм отседнал.

— Кели е добре известен криминален бос от Барбари Коуст в Сан Франциско — замисли се Ървайн. — Би ли могло някой от бившите ти приятели, които си пращал в затвора, или пък приятели или семейства на екзекутирани, които ти си задържал, да са от Сан Франциско?

— Не, доколкото мога да си спомня — отвърна Бел. — Ако трябва да правя предположения бих казал, че Бандита касапин стои зад това.

— Ако знае, че ти водиш делото, определено има мотив.

— Няма да спрем, докато не стигнем до дъното на тая история — заяви Аликзандър. За Бел думите му прозвучаха кухо. — Не мога да опиша колко се радвам, че сте жив и здрав. — След това се обърна и тръгна към кабинета си.

След като се отдалечи достатъчно, Бел каза тихо:

— Още един пирон в ковчега, господа. Ключът към местонахождението на бандита наистина е Сан Франциско.