Клайв Къслър
Преследването (7)

6

На следващата сутрин Бел беше пръв в кабинета си благодарение на шперца, който в деветдесет процента от случаите отключваше всякакви врати. Сортираше доклади за банкови обири в края на дългата маса, когато Артър Къртис и Глен Ървайн влязоха в конферентната зала. Айзък стана да ги поздрави и се здрависаха.

— Арт, Глен, приятно ми е, че ви виждам отново.

Къртис беше нисък и пълен, с кръгло шкембе, грижливо прибрано под елече, чиито копчета се бяха изпънали до пръсване. Имаше изтъняла пясъчно руса коса, сини очи и усмивка, оголила гъмжило от зъби, които огряха стаята.

— Не сме ви виждали, откакто спипахме Къслър Големия крак, след като ограби банката в Голдън.

Ървайн окачи шапката си на закачалката за палта и оголи едрата си глава с несресана кафява коса. Беше висок и мършав като градинско плашило.

— Както помня, заведохте ни направо до пещерата, където се криеше.

— Въпрос на елементарна дедукция отвърна със стегната усмивка Бел. — Попитах две хлапета дали знаят място, където обичат да се крият от техните за няколко дни. Пещерата беше единственото място на двайсет мили околовръст, достатъчно близо до града, за да може Къслър да се промъква за продукти.

Къртис застана пред голямата карта на западните Съединени щати и огледа замислено флагчетата, обозначили размаха на убиеца. Бяха шестнайсет.

— А за Бандита касапин дедукция имаш ли?

Бел го погледна.

— Бандита касапин? Така ли го наричат?

— Един репортер от „Бъгъл“ на Бисби му изкара прякора. Други вестници го подхванаха и се разпространи из района.

— Няма да помогне на каузата ни — каза Бел. — С това име на устата на всеки, съблюдаващите закона граждани ще се настроят срещу детективска агенция „Ван Дорн“ затова че не го залавяме.

— Това вече започна призна Къртис и остави брой на „Роки маунтин нюз“ на масата пред Бел. Той заби поглед в него.

Уводната статия беше за обира и убийствата в Райълит. Половината колона бе посветена на въпроса „Защо правораздавателните агенции не бележат никакъв напредък по случая и не залавят Бандита касапин?“

— Става горещо — отбеляза сухо Бел.

— Горещо за нас — добави Ървайн.

— И тъй, с какво разполагаме? — запита Бел, като посочи високата две стъпки купчина папки по банкови престъпления, струпана на плота пред него. — Проучих докладите, докато идвах на запад с влака. Изглежда единственото, с което разполагаме, е това, че си нямаме работа с типичния каубой, превърнал се в банков обирджия.

— Действа сам — обясни Къртис. — И е дяволски умен и зъл. Но най-отчайващото е, че не оставя никаква следа, за която да се залови човек.

Ървайн кимна в съгласие.

— Все едно че изчезва в пъкъла, откъдето е дошъл, преди да напусне града.

— Никакви следи ли не са намерени към околностите? — попита Бел.

Къртис поклати глава.

— Най-добрите следотърсачи в бизнеса остават на сухо всеки път.

— Някакви податки, че се е окопал в града, докато възбудата заглъхне?

— Никаква досега — отвърна Къртис. — След обирите никога не го виждат повече.

— Призрак — промърмори Ървайн. — Имаме си работа с призрак.

Бел се усмихна.

— Не, човек е. Но адски умен човек. — Замълча и разпръсна папките по заседателната маса. Избра една и я отвори. Беше докладът за обира в Райълит, Невада. — Човекът ни има много стриктен начин на действие, към който се придържа при всяка акция в банка. Убедени сме, че се задържа за няколко дни, докато проучи града и хората му, преди да ограби банката.

— Или е комарджия, или си пада по рисковете — подхвърли Къртис.

— Грешка и по двата пункта — поправи го Бел. — Нашият човек е смел и хитър. Можем да допуснем, че върши мръсната си работа дегизиран, тъй като хората във всички градове, където е удрял, никога не са единодушни по външния вид на подозрително изглеждащи непознати.

Ървайн закрачи напред-назад в конферентната зала, като от време на време оглеждаше флагчетата, забити на картата.

— Граждани си спомнят, че са виждали пиян пройдоха, униформен войник, заможен търговец и дребен извозвач. Но никой не е могъл да ги свърже с убиеца.

Къртис заби поглед в килима на пода и сви рамене.

— Колко странно, че няма никакви свидетели, които да предложат достоверна идентификация.

— Нищо странно няма в това — отвърна Ървайн. — Той ги убива всички. Мъртвите не говорят.

Бел като че ли не слушаше разговора им. Изглеждаше потънал в размисъл. След това очите му се съсредоточиха на картата и той заговори бавно:

— Големият въпрос за мен е защо убива всички в банката по време на обира. Дори жени и деца. Какво печели от избиването? Не може да е защото просто не иска да остави свидетели на обирите, не и след като вече е видян дегизиран из града… Освен ако… — Замълча. — Има една нова дефиниция, създадена от психолози за убийци, които убиват толкова лесно, колкото си мият зъбите. Наричат ги социопати. Нашият човек може да убива без угризение. Няма никакви емоции, не знае как да се смее или да обича и има сърце, което е студено като айсберг. За него застрелването на малко дете носи същото усещане като застрелването на гълъб.

— Трудно е да се повярва, че има толкова жестоки и безскрупулни хора — измърмори отвратен Ървайн.

— Много бандити и стрелци в миналото са били социопати — каза Бел. — Застрелвали са други мъже толкова лесно, колкото кихат. Джон Уесли Хардин, прочутия тексаски гадняр, веднъж застрелял и убил един, затова че хъркал.

Къртис погледна Бел в очите.

— Наистина ли смяташ, че убива всички в банката, защото това го забавлява?

— Да — тихо отвърна Бел. — Бандитът извлича шантаво удоволствие от извършването на кървавите си престъпления. Друг особен фактор. Прави бягството си преди хората в града, включително шерифа, да разберат какво става.

— Къде ни отвежда това, тогава? — попита Ървайн. — По кои пътища търсим?

Бел го погледна.

— Друг негов рутинен навик е да пренебрегва златото и да взима само банкноти. Глен, задачата ти е да провериш ограбените банки и да проучиш записите на серийните имена на откраднатите от тях банкноти. Започни в Боузман, Монтана.

— Банките в миньорските селища нямат навика да записват идентификационния номер на всяка банкнота, която минава през ръцете им.

— Може да извадиш късмет и да намериш банка, която е записала номерата на банкнотите, изпратени от банки в голям град за миньорските заплати. Ако стане, можем да ги проследим. Крадецът е трябвало или да похарчи парите, или да ги обмени чрез банкови депозити и тегления. Следа, която не може да покрие.

— Може да ги е обменил през чуждестранни финансови институции.

— Може, но едва ли ще ги е харчил в чужбина. Рискът да ги върне в САЩ би бил твърде голям за него. Обзалагам се, че е задържал плячката си в страната.

След това Бел се обърна към Къртис.

— Арт, ти проверяваш всички дилижанси и влакови разписания за всеки, който е напуснал града в същия ден, когато са станали обирите. Щом нашият човек не е могъл да бъде проследен от полицейската хайка, като нищо би могъл да е взел влак или дилижанс за бягството си. Можеш да започнеш в Плейсървил, Калифорния.

— Смятай го за свършено — заяви твърдо Къртис.

— Ти тук ли оставаш, като команден център? — попита Ървайн.

Бел поклати глава и се ухили.

— Не, излизам на полето. Започвам с Райълит и проследявам в обратен ред обирите. Колкото и да е добър убиецът, колкото и добре да е планирал акциите си, трябва да има камък, останал необърнат от него. Трябва да има улика, която да е пренебрегнал. Ще разпитам хората в миньорските градчета, които може да са видели нещо, нещо незначително, и не са го съобщили на местния шериф или началник на полицията.

— Ще ни дадеш ли графика си, за да можем да държим връзка по телеграфа, ако се натъкнем на нещо? — каза Къртис.

— До утре ще ви го приготвя — отвърна Бел. — Също тъй ще мина през миньорските градчета с големи плащания на заплати, които нашият човек още не е ограбил. Може би, просто може би, ще ми се отвори шанс да изпреваря нашия касапин, да му поставя капан и да го примамя да удари друга банка на наш терен. — После отвори едно чекмедже и им подаде два плика. — Тук има достатъчно кеш, за да покрие пътните ви разходи.

Къртис и Ървайн бяха изненадани.

— Досега винаги трябваше да пътуваме трета класа, да използваме наши пари и да връщаме билети и разписки — каза Къртис. Аликзандър винаги настояваше да отсядаме в скромни хотелчета и да ядем евтина храна.

— Този случай е твърде важен, за да пестим от разходи. Повярвайте ми, господин Ван Дорн ще одобри всякакви пари, които поискам, но само ако покажем резултати. Бандитът може да е накарал всички да повярват, че е невидим и неуловим, но не е безпогрешен. Има слабости точно като всеки от нас. Ще се оплете в някой малък несъществен детайл, който е пренебрегнал. А това, господа, е нашата работа: да открием тази незначителна грешка.

— Ще се постараем — увери го Ървайн.

Къртис кимна в съгласие.

— От името на двама ни, позволете да заявя, че е истинска привилегия отново да работим с вас.

— Привилегията е моя — отвърна искрено Бел.

Радваше се, че ще работи с такива интелигентни и опитни оперативни агенти, които познаваха добре хората и земята на Запада.

* * *

Слънцето се спускаше зад Скалистите планини на запад, когато Бел напусна конферентната зала. Винаги предпазлив, затвори и заключи вратата. На излизане през външния кабинет се натъкна на Никълъс Аликзандър, който изглеждаше като току-що излязъл от скъпо шивашко ателие. Обичайният омачкан костюм го нямаше, заменен от елегантен смокинг. Нов образ на достолепие, в който мъжът не се вписваше особено добре. Вътрешният блясък просто липсваше.

— Изглеждате като истински бонвиван, господин Аликзандър — каза вежливо Бел.

— Да, ще водя жена си на едно луксозно соаре в кънтри клуб „Денвър“ по-късно тази вечер. Имам много влиятелни приятели тук в Денвър, знаете.

— Така чух.

— Жалко, че не можете да дойдете, но е само за членове на клуба от висшата класа.

— Разбирам напълно — отвърна Бел, прикривайки сарказма си.

Веднага щом се разделиха, Бел тръгна по улицата към телеграфната служба и прати телеграма до Ван Дорн:

Подготвих график на разследванията ни от мен, Къртис и Ървайн. Уведомявам ви, че имаме шпионин между нас. Жена, непозната, която ме заговори в хотела, идентифицира ме по име, знаеше миналото ми и изглежда знае защо съм в Денвър. Името й е Роуз Мантека и уж произлиза от богата фамилия притежатели на ранчо в Лос Анджелис. Моля помолете офиса ни в Лос Анджелис да разследва. От своя страна ще ви държа в течение за напредъка ни.

Бел

След като изпрати телеграмата до началника си, Бел тръгна по оживения тротоар към хотел „Браун Палас“. След няколко думи с портиера, който го снабди с карта на града, го отведоха до склада и котелното под фоайето, където го посрещна хотелският работник по поддръжката. Добродушен, в оцапан работен комбинезон, човекът го заведе до един дървен сандък, вече разглобен. Под единствената, ярко светеща лампа, висяща от тавана, мъжът посочи мотоциклет на стойка до сандъка, блеснал в ослепително червено.

— Ето я госпожицата, господин Бел — каза със задоволство работникът. — Цялата готова за тръгване. Лично ви я излъсках.

— Благодарен съм, г-н…

— Бомбъргър. Джон Бомбъргър.

— Ще се отплатя за услугите ви, когато напусна хотела — обеща му Бел.

— Радвам се да помогна.

Бел се качи до стаята си и намери смокинга си, окачен в килера, почистен през деня от хотела. След бърза баня се облече, свали от килера дълго ленено палто и се пъхна в него, като долният пеш покри излъсканите до блясък обувки. След това нахлузи чифт гети да пазят панталоните от мазната течност, която често прокапваше от двигателя. Накрая нахлузи на главата си шапка с шофьорски очила.

Слезе по едно задно стълбище до склада. Червеният мотоциклет с белите си гуми стоеше като буен кон, очакващ да го понесе в битка. Изрита стойката над задния калник, хвана го за ръчките и забута петдесет и четирите килограма нагоре по рампата за колите за превоз на хотелско бельо до пералнята и за търговците, каращи храна за кухните на ресторанта и румсървиса.

Бел излезе от рампата и се озова на Бродуей — улицата, минаваща покрай сградата на щатския сенат със златния му купол. Качи се на твърдото тясно седло, стърчащо над изгърбения горивен резервоар над задното колело. Тъй като бе направено за скоростни състезания, седлото беше наравно с ръчките и трябваше да се наведе почти хоризонтално, за да кара машината.

Дръпна очилата над очите си, после се пресегна и отвинти клапата, която пускаше горивото да капе свободно от резервоара до карбуратора. След това постави стъпалата си във велосипедните педали и запомпи надолу по улицата, като остави токът от трите сухи батерии да протече до намотката и произведе високоволтова искра, която палеше горивото в цилиндрите. Беше изминал едва около три метра, когато V-образният двигател се съживи и изгорелият газ запращя със силно ръмжене.

Бел изви дясната си ръка на дръжката на дросела и завъртя на по-малко от половин оборот. Състезателният мотоциклет скочи внезапно напред, тласнат от едноскоростния си двигател, и скоро вече летеше надолу по Бродуей покрай конските впрягове и случайни автомобили на скорост 48 км/ч.

Мотоциклетът нямаше фар, но едрият полумесец огряваше небето, а улиците бяха обкръжени с електрически лампи, осигуряващи достатъчно осветление, за да види навреме купчините конска тор и да ги избегне.

След около две мили спря под една улична лампа и огледа картата. Доволен, че е тръгнал във вярната посока, продължи докато стигна Спиър авеню, преди да завие на запад. Още две мили и кънтри клуб „Денвър“ изникна пред погледа му.

Голямото островърхо здание бе лумнало от светлини, които се изливаха от многобройните грамадни квадратни прозорци, обкръжили сградата. Алеята пред главния вход бе претъпкана със спрени карети и автомобили, чиито кочияши и шофьори стояха на групи, разговаряха и пушеха. Виждаха се двама мъже в бели фракове и вратовръзки, които проверяваха поканите на влизащите.

Бел беше сигурен, че ще привлече твърде много внимание, ако продължи на мотоциклета си до самия вход. А без покана имаше малък шанс да проникне вътре с блъф, макар да беше облечен подходящо за повода. Под рехавата светлина на лунния сърп завъртя ръчките и продължи в нощта по игрището за голф. Стоеше настрана от зелените площи и пясъчни ями, после зави в широк кръг и подходи към кедишака, складовата барака зад главната сграда до първото дърво. В бараката беше пусто и тъмно.

Изключи запалването и паркира в храстите до нея. Вдигна мотоциклета на стойката, свали лененото палто и го метна върху ръчките. После смъкна гетите, шапката и очилата. Приглади назад русата си коса, излезе на светло и закрачи по пътеката, водеща от кедишака към внушителната сграда на клуба. Цялата зона беше огряна от бляскави електрически светлини през прозорците и високи лампи покрай тесен път, изпъващ се от улицата до задната страна на кънтри клуба. Под широкото стълбище, което се издигаше до задния вход, стояха няколко товарни платформи. Доставчици в сини униформи с военна кройка пренасяха подноси с блюда и прибори от платформите в кухнята.

По стъпалата Бел мина между двама от носачите и нахлу в кухнята, все едно че беше негова собствена. Никой от сервитьорите, които хвърчаха навътре-навън през вратите на трапезарията или оберкелнерите, не му обърнаха и най-малко внимание. За тях високият мъж в смокинга беше просто един от властващите управители на кънтри клуба. И да беше имал някакъв проблем с влизането в трапезарията, за щастие го бе преодолял. Просто бутна една от люлеещите се врати на кухнята и се смеси с тълпата изискани клубни членове, крачейки между масите, докато търсеше с очи Роуз Мантека.

Само след две минути оглед по масите я засече на дансинга.

Бел се вцепени.

Роуз танцуваше с Никълъс Аликзандър.

Хрумна му мимоходом да се наслади на израженията на лицата им, когато се приближи и ги помоли да прекъснат. Но дискретността беше по-разумен избор от егоизма. Видял беше повече, отколкото бе очаквал. Вече знаеше самоличността на шпионката. Но Бел беше сигурен, че Аликзандър не е платен агент на Бандита касапин и душещата му женска. Беше просто един глупак и удобен параван. Беше доволен, че не го забелязаха.

Бел заметна кърпа на ръката си и вдигна каничка с кафе, все едно че ще сервира на маса. Така можеше да държи каничката пред лицето си, в случай че Роуз или Аликзандър погледнат към него. Музиката спря и той ги проследи с очи, докато се връщаха на масата си. Седяха заедно, с Аликзандър между Роуз и по-стара дама с провиснала двойна гуша, за която Бел реши, че трябва да е съпругата на агента. Дори нищо друго да не доказваше, ставаше ясно, че не са се срещнали случайно за танц. Седнали заедно означаваше, че масата им е резервирана предварително. Не бяха непознати.

Бел се загледа открито в Роуз. Носеше червена копринена рокля, почти сливаща се с огнено рижата й коса. Тази нощ беше съчетание от кок на тила и къдрици, спускащи се по скулите и отпред по лицето й. Гърдите й бяха стегнати в копринената ивица на деколтето на корсажа и издути на две бели хълмчета. Беше красива жена от глава до пети.

Устните й бяха разтворени в прелестен смях и златистокафявите й очи искряха от веселие. Дланта й падаше на ръката на Аликзандър и издаваше на Бел колко обича да дава воля на плътското в себе си. Обкръжаваше я усещане за възбуда, което бе заразително за другите на масата. Беше изкусителна, разкошна и пленителна, но аурата, която излъчваше, не проникна в него. Не изпита никакъв плам, никаква възбуждаща страст към нея. В аналитичния му ум тя бе врагът, а не обект на желание. Виждаше под прозрачното лустро на чара й хитростта и лукавството отдолу.

Бел реши, че е видял достатъчно. Бързо се шмугна зад един сервитьор, запътен към кухнята и мина покрай него, докато излезе през люлеещите се врати.

След като облече отново нещата, които беше оставил на мотоциклета. Бел прецени, че е извадил късмет. Беше се натъкнал на напълно неочаквана ситуация, но можеше да извлече предимство от нея. Докато караше обратно към „Браун Палас“ вече знаеше, че единствената информация, която щеше да подава на Аликзандър, щеше да е лъжлива и подвеждаща. Можеше дори да измисли някой трик, с който да подведе Роуз Мантека.

Тази част от плана го заинтригува. Вече изпитваше чувството, че е тръгнал по дирята на коварна лъвица.