Клайв Къслър
Преследването (4)

3

Късно заранта един мъж мина покрай гробището на градчето Райълит, Невада, подкарал стар фургон, теглен от впряг мулета. Гробовете бяха с прости дървени огради, с имената на починалите, издялани върху дървени паметници. Много от тях бяха деца, умрели от тиф или холера, поболели се от тежкия живот в семействата на миньорското градче.

Коларят на фургона седеше под опърпан чадър, закрепен над капрата. Черната коса падаше около врата му малко под раменете. Оцапано мексиканско сомбреро пазеше главата му. Невидимите му очи заничаха през мътното синкаво стъкло на очилата, а долната половина на лицето му беше стегната в кърпа, за да го пази от прахта, вдигана от копитата на мулетата. Трудно бе да се прецени ръста му от начина, по който седеше изгърбен.

Пътьом изгледа с любопитство къщата, която един миньор си беше построил от хиляди изхвърлени от кръчмата бирени бутилки, обмазани с кал. Бутилките бяха подредени с дъната навън и с гърлата навътре, а зеленият цвят на стъклото придаваше зловещ призрачен блясък на необичайната постройка.

Стигна до железопътната линия и подкара мулетата по пътя, който минаваше покрай тях. Линиите лъщяха като тесни двойни огледала под ослепителното слънце. Бяха на железопътното трасе Лас Вегас и Тонопа, което лъкатушеше през жилищния квартал на градчето.

Фургонът бавно се изтъркаля покрай повече от осемдесетте вагона на страничния коловоз. Бяха опразнени от докарания товар и сега ги товареха с рудата, която заминаваше за преработвателните фабрики. Коларят хвърли бегъл поглед на един багажен вагон, прикачен към композиция с трийсет вагона. Надписът на страната гласеше „Мебелна компания О’Браян, Денвър“. Погледна циферблата на евтиния си джобен часовник не носеше по себе си нищо, което би могло да го издаде — и се увери, че влакът нямаше да потегли за Тонопа в следващите четирийсет и пет минути.

След четвърт миля стигна до гара Райълит. Основната сграда представляваше смесица от готически и испански стил. Натруфеното с украса депо бе изградено от камък, издялан и докаран от Лас Вегас. До гаровия перон стоеше пътнически влак от Сан Франциско с парен локомотив. Пътниците бяха слезли, служителите бяха почистили седалките и влакът сега се пълнеше с хора, тръгнали за крайбрежието.

Коларят продължи към центъра на градчето, чиито улици гъмжаха оживени по това време на деня. Обърна се и се загледа в едно търговско учреждение, „Склад на едро ХП & ЛД“. Под табелата имаше изписан на дъска девиз, окачен над главния вход. Гласеше: „Продаваме всичко, освен уиски“.

Златната треска от 1904 г. беше довела до възникването на внушителен град от стабилно построени здания, планирани да издържат дълго време. Към 1906 г. Райълит вече представляваше процъфтяващо селите с над шест хиляди души население. Бързо се беше разраснало от оживено палатково миньорско градче до важен град, предназначен да устои в далечното бъдеще.

Главните здания, строени с камък и бетон, постепенно превръщаха метрополията Райълит в главния град на Южна Невада. Пред очите му се извиси четириетажната сграда на банката, великолепна конструкция, вдъхваща усещане за стабилност и богатство. На половин каре встрани растеше нова триетажна офис сграда.

Имаше пощенска служба, опера, болница с двайсет легла, уютни хотели, две църкви, три банки и голямо училище. В крак с времето, Райълит можеше да се похвали с ефективно действаща телефонна система и собствена електростанция. Имаше също така процъфтяваш квартал с червени фенери, четирийсет кръчми и осем танцувални салона.

Мъжът, който караше фургона обаче, не се интересуваше от нищо друго, което градът можеше да предложи, освен от част от авоарите на банка „Джон С. Кук“. Знаеше, че сейфът вътре би могъл да държи над един милион долара в сребърни монети. Но далеч по-лесно беше да се носят пари в банкноти от миньорските заплати и все още не бе взимал нито късче сребро или злато. Смяташе, че при осемдесетте и пет компании, ангажирани в рударството по околните хълмове, сумата щеше да е значителна.

Както обикновено, беше планирал добре. Пребиваваше в един миньорски пансион и беше влизал в банка „Кук“ многократно, за да прави малки вноски по сметка под фалшиво име. Набързо беше завързал приятелство с банковия уредник, комуто бе внушено, че новодошлият в града е минен инженер. Външността му беше променена с помощта на черна перука, мустаци и брада „Вандайк“. Също тъй вървеше накуцвайки, което според твърдението му бе резултат от минна злополука. Оказа се безпогрешна маскировка, с чиято помощ беше успял да проучи банковите навици на гражданите и часовете на деня, в които банката имаше малко работа.

Обаче докато караше фургона с мулетата през града към банка „Кук“, не приличаше на минен инженер, а на дребен извозвач за мините. Изглеждаше като всеки друг градски извозвач, който се мъчи да изкара препитанието си в изгарящия зной на пустинята посред лято. Спря мулетата зад една конюшня. След като се увери, че никой не го наблюдава, вдигна едно чучело, облечено точно като него, и го върза за капрата на фургона. След това подкара мулетата обратно към Бродуей, главната улица, пресичаща града. Точно преди да стигне бетонния тротоар пред входа на банката, плесна мулетата по задниците и ги пусна да теглят фургона по улицата през главната част на града, като чучелото му седеше изправено на седалката и държеше поводите.

След това огледа за клиенти, приближаващи се към банката. Като че ли никой от хората, които се тълпяха из града, не беше се запътил в тази посока. После вдигна очи към четириетажната сграда, озърна се към златистите табели на прозорците на горния стаж, рекламиращи зъболекарски и лекарски кабинети. Друга табела, с обърната надолу длан сочеше, че пощенската служба на града е в сутеренния етаж.

Влезе спокойно в банката и огледа из фоайето. Беше празно, с изключение на един мъж, който тъкмо излизаше. Клиентът взе парите си от касиера, обърна се и си тръгна, без да погледне новодошлия.

„Ето ти късметлия“, помисли си крадецът.

Ако клиентът си бе направил труда да му обърне внимание, щеше да бъде застрелян в упор. Крадецът не оставяше никой след себе си, който да разкрие и най-малката подробност за него. Така оставаше, макар и нищожната възможност някой да го види под маскировката.

От разговори в близките кръчми беше научил, че банката се ръководи от мениджър на компанията от собствениците на най-производителните мини в района, особено мина „Монтгомъри-Шоушоун“ е първоначален актив от близо два милиона долара.

Дотук добре, каза си крадецът. Скочи през тезгяха и се озова до стъписания касиер. Извади от ботуша си автоматичен пистолет и притисна дулото му в главата на уплашения мъж.

— Не мърдай и не си помисляй да натискаш алармения бутон под тезгяха, или ще ти пръсна мозъка.

Касиерът не можеше да повярва на случващото се.

— Това наистина ли е обир?

— Точно така. Сега влизаш в кабинета на мениджъра много бавно и се държиш, все едно че нищо не се случва.

Изплашеният касиер тръгна към един кабинет със затворена врата, чисто матово стъкло затрудняваше гледката навън. Почука.

— Да, влез — отзова се глас от другата страна.

Касиерът Фред отвори вратата, бутнаха го грубо вътре, изгуби равновесие и рухна върху бюрото на управителя. Табелката на бюрото, върху която беше изписано името Хърбърт Уилкинс, падна на пода. Уилкинс бързо схвана ситуацията и посегна за револвера под бюрото си. Закъсня с пет секунди. Крадецът беше научил за оръжието от самия мениджър, с когото беше разговарял в близката кръчма.

— Не пипай оня патлак — сряза го той, сякаш беше медиум.

Уилкинс не беше от хората, които лесно се плашат. Взря се в бандита, попивайки в ума си всяка подробност от външността му.

— Изобщо няма да се измъкнеш — заяви презрително.

Крадецът отговори със спокоен и много хладен тон:

— Измъквал съм се и пак ще го направя. — Посочи към внушителния сейф, висок близо два метра и половина. — Отвори го!

Уилкинс го погледна право в очите.

— Не, не мисля.

Крадецът не си губеше времето. Уви цевта на автоматичния си пистолет в дебела кърпа и простреля касиера в челото. След това се обърна към Уилкинс.

— Може да си тръгна оттук без цент, но няма да си жив да го видиш.

Уилкинс се надигна, ужасен и зяпнал в локвата кръв около главата на Фред. Погледна димящата кърпа, откъдето бе минал куршумът. Знаеше много добре, че едва ли някой в сградата е чул изстрела. Като в транс пристъпи до сейфа и започна да върти комбинацията от нужните числа за ключалката. След половин минута дръпна бравата и масивната стоманена врата се люшна и отвори.

— Взимай парите и върви по дяволите! — изсъска той.

Бандитът само се усмихна и го простреля в слепоочието. Управителят още се свличаше на пода, когато убиецът му се приближи бързо до входната врата, затръшна я, обърна табелата „Затворено“ на витрината и спусна щорите. След това методично разчисти сейфа от всички банкноти, като ги прехвърли в голям чувал за пране, който носеше вързан около кръста си под ризата. Когато чувалът се напълни до пръсване, натика останалите пачки в джобовете на панталоните си и в ботушите си. След като сейфът бе ометен от всички пари, крадецът се взря за миг в златните и сребърни монети, но си взе само един златен долар за сувенир.

Банката имаше тежка желязна врата, която се отваряше към странична тясна уличка. Крадецът отмести вътрешното резе и огледа навън. Сградата беше обкръжена с жилища и от двете страни.

Група момчета играеха бейзбол на една пресечка от банката. Лошо. Това беше съвсем неочаквано за крадеца. След многото часове наблюдаване на улиците около банка „Кук“, за пръв път намираше деца да играят на задната уличка. Обаче имаше график и трябваше да стигне до железопътната линия и тайния си вагон за дванайсет минути. Нарами чувала така, че лицето му да се скрие от дясната страна, заобиколи играта, която бе в разгара си и продължи по улицата, след което се шмугна в една от пресечките.

В по-голямата си част хлапетата не му обърнаха внимание. Едно от тях зяпна в бедно облечения мъж, помъкнал издут черен чувал на дясното си рамо. Това, което му се стори странно, беше мексиканското сомбреро, нахлупено на главата на човека — стил, рядко срещан в Райълит. Повечето мъже в града носеха филцови шапки, бомбета или миньорски каски. И още нещо имаше в опърпания мъж… После друго момче изрева и хлапето едва успя да се върне в играта навреме, за да прихване летящата топка.

Крадецът завърза чувала за раменете си, тъй че да увисне на гърба му. Велосипедът, който беше паркирал по-рано зад един зъболекарски кабинет, още си стоеше там зад кацата, оставена да събира дъждовната вода от улука на сградата. Качи се и завъртя педалите по улица Армагоса, премина покрай квартала с червените фенери и продължи, докато стигна до гарата.

Един механик вървеше по перона към служебния вагон в края на влака. Крадецът не можеше да повярва на лошия си късмет. Въпреки точното планиране, съдбата му беше раздала лоша ръка. За разлика от досегашните обири и убийства, този път беше забелязан от някакво тъпо хлапе. А сега и от този железничар. Никога не беше се натъквал на толкова очи, които биха могли да го забележат при бягството му. Нищо обаче не можеше да направи, освен някак да успее да се измъкне от непредвидените трудности.

За щастие механикът не се озърна към него. Минаваше от вагон на вагон и проверяваше смазката в осовите кутии на платформите и колелата, на които се возеха вагоните. Ако месинговият кожух, който се въртеше в кутията, не получеше достатъчно смазка, триенето щеше да нагрее края на оста до опасно ниво. Тежестта на вагона можеше да счупи оста и да предизвика катастрофален сблъсък.

Докато крадецът подминаваше с колелото, механикът не си направи труда да погледне към него. Продължи да си върши работата, мъчейки се да довърши огледа преди влакът да потегли за Тонопа и оттам за Сакраменто.

Машинистът вече проверяваше уредите си да се увери, че има достатъчно пара, за да движи тежкия влак. Крадецът се надяваше механикът да не се обърне и да не го види как влиза в личния си „багажен“ вагон. Бързо отключи и хлъзна вратата. Хвърли колелото вътре, след което изкачи малката стълбичка до вратата и издърпа до прага тежкия чувал с пари.

Щом влезе, крадецът се озърна по дължината на композицията. Механикът се качваше на служебния вагон за влаковия екип. По нищо не личеше да е забелязал промъкването му в товарния вагон.

Вече в пълна безопасност в луксозното си скривалище на колела, крадецът се отпусна и разлисти брой на местния „Херълд“. Неволно се зачуди какво ли щяха да отпечатат във вестника на следващия ден за банковия обир и убийството на управителя и касиера. Отново, както много пъти досега, не изпита никакво угризение. За смъртите не помисли повече.

По-късно, освен мистерията как крадецът убиец се е измъкнал без следа, другата загадка щеше да е фургонът, намерен извън града на пътя за Бълфрог. Фургонът беше празен и изглежда го беше карало чучело. Хайката, която го догони, беше объркана.

Шериф Джош Милър умееше да събере две и две, но разсъжденията му не стигнаха доникъде. Всичко изглеждаше нелогично. Бандитът не беше оставил никакви следи.

Обирът и убийствата в Райълит се превърнаха в поредната нерешена загадка.