Клайв Къслър
Преследването (15)

14

Ранната вечер дойде с лек дъждец, който мокреше мръсната главна улица, пресичаща Бисби, Аризона. Бел слезе от влака. В гаснещата светлина видя, че градът е разпрострян нагоре върху рязко издигащите се хълмове, отрупани с къщи, до които човек можеше да стигне само по стръмни стъпала. Тръгна по тесните лъкатушещи улички към хотел „Копър куин“ и се озова в ограден от нови и солидни тухлени сгради лабиринт.

Беше събота. Агентът на „Ван Дорн“ завари един помощник-шериф в сградата, която приютяваше шерифския офис и градския затвор. Помощникът обясни, че шерифът е взел няколко дни отпуск, за да ремонтира къщата си, пострадала от изсипало се по хълмовете наводнение. До четвъртък нямало изгледи да се върне. Когато Бел го помоли да го упъти до дома на шерифа, помощникът отказа под предлог, че шефът му не искал да го безпокоят, освен при спешен случай.

Бел се регистрира в „Копър куин“, хапна лека вечеря в хотелската трапезария и след това излезе из града. Пропусна пиенето в бара на хотела и отиде до скандалната „Бруъри гълч“ с нейните петдесетина кръчми, прочула се като най-дивата и вулгарна, а същевременно и най-добрата за пиене улица в Запада.

Надникна в четири от кръчмите, като влизаше да огледа обстановката, преди да продължи към следващата. Най-сетне се настани в голям, облицован с дърво салон със сцена и малък оркестър, който свиреше рагтайм, под чийто звуци се вихреха четири танцьорки. Промуши се между пълните маси до бара и изчака, докато барманът попита:

— Какво да бъде, приятел, уиски или бира?

— Кое е най-доброто ти уиски?

— „Джак Даниелс“ от Тенеси отвърна барманът без колебание. — Спечели златния медал на изложението в Сейнт Луис за най-доброто уиски на света.

Бел се усмихна.

— Опитвал съм го. Налей ми едно двойно.

Докато барманът сипваше, Бел се обърна, подпря лакти на бара зад себе си и зазяпа из оживения салон. Като повечето пиянски свърталища из Запада, голяма част от помещението беше заета с хазарт. Очите на агента зашариха от маса на маса — търсеше подходящите играчи на покер. Откри това, което се надяваше — маса с мъже, облечени в по-изискани дрехи от повечето миньори наоколо. Изглежда бяха бизнесмени, търговци или собственици на мини. Най-хубавото беше, че бяха четирима и им липсваше пети играч.

Бел плати за уискито си и се приближи до масата.

— Може ли да се включа, господа?

Един едър мъж с червендалесто лице кимна и махна с ръка към празния стол.

— Добре сте дошли, заповядайте.

Мъжът срещу него на масата размеси картите, хвърли поглед на Бел, докато сядаше и започна да раздава.

— Аз съм Франк Катоуей. Другите са Пат О’Лиъри, Клей Кръм и Луис Латур.

— Айзък Бел.

— Нов ли сте в града, господин Бел? — попита О’Лиъри, едър мускулест ирландец.

— Да, пристигнах с влака в шест и половина от Финикс.

— По работа или за удоволствие? — подпита О’Лиъри.

— Бизнес. Агент съм при детективска агенция „Ван Дорн“.

Всички вдигнаха очи от картите си и се вторачиха в Бел с неприкрит интерес.

— Я да отгатна — каза Кръм и сплете длани на едрия си корем. — Проучвате банковия обир и убийствата отпреди два месеца.

Бел кимна, докато разгръщаше ръката си и оглеждаше картите.

— Прав сте, сър.

Латур заговори с френски акцент, докато палеше пура.

— Не сте ли закъснял малко? Следата е изстинала.

— Не повече, отколкото е била пет минути след престъплението — контрира Бел. — Ще взема две карти.

Калоуей раздаде на играчите, броя поискани карти, които те се надяваха да им донесат печеливша ръка.

— Голяма мистерия — отбеляза. — От бандита така и не се намери никаква следа.

— Свръхестествено — додаде О’Лиъри, докато оглеждаше картите си. Изражението му издаваше, че няма нищо, на което си струва да заложи. — Аз съм пас. — Погледът му за миг срещна очите на Бел. — Свръхестествено е, че е могъл да се изпари във въздуха.

— Шерифът не намери никаква следа — измърмори Кръм. — Преследвачите се върнаха в града, все едно че жените им са избягали с банда амбуланти. — Мъжът замълча. — Слагам два долара.

— Три отгоре — предложи Калоуей.

Латур хвърли ръката си на раздаващия.

— Излизам.

— А вие, господин Бел? — настоя Калоуей. — Още ли сте вътре?

Бел го досмеша на ниските залози. Все пак не бяха и центове.

— Ще платя.

— Две дами — обяви Кръм.

— Две десетки — каза Калоуей. — Биеш ме. Господин Бел?

— Две осмици — отвърна Бел и подаде картите на Калоуей с лице надолу. Не беше загубил. Държеше тройка валета, но смяташе, че загубата ще му спечели повече доверие. — Имаше ли някакви догадки как се е измъкнал крадецът?

— Нищо, което да съм чул — отвърна О’Лиъри. — Последния път, когато говорих с шерифа, беше обезсърчен.

— Това трябва да е шериф Хънтър? — попита Бел, спомнил си прочетеното в доклада на агенцията.

— Джо Хънтър умря от сърдечен удар два месеца след убийствата — отвърна Латур. — Новият шериф е Стан Мърфи. Той беше помощник-шерифът на Хънтър. Знае по-добре от всеки какво стана.

— Отзивчив е като за шериф, ако човек му допадне — каза Кръм. — Но ядосаш ли го, ще те сдъвче.

— Бих искал да поговоря с него, но едва ли ще е в офиса си на Сабата. — Бел премълча обезкуражителния коментар на помощника на Мърфи. — Къде бих могъл да го намеря?

— Имахме лошо наводнение в града преди две седмици — отвърна Калоуей. — Къщата му пострада зле. Подозирам, че ще го намерите затънал до гуша в ремонти.

— Можете ли да ми кажете как да стигна до там?

О’Лиъри махна с ръка на север.

— Просто караш нагоре до края на Хоуланд стрийт и поемаш по стълбите. Къщата е боядисана в зелено и има горичка портокалови дървета покрай нея.

Разговорът се измести към политика и разсъждения дали Теди Рузвелт може да вземе трети мандат през 1908-ма, а ако не, кого би избрал за свой приемник. Бел губеше по три ръце на всяка спечелена и успя да отпусне другите мъже, след като разбраха, че гостът не го бива в хазарта. Успя отново да върне темата на банковите убийства.

— Изглежда странно, че никой не е видял крадеца да напуска банката или да излиза от града — подхвърли небрежно, докато отиграваше ръката си.

— Никой не излезе — каза О’Лиъри.

— И никой не е видял бандита да влиза в банката — добави Латур.

— Имаше някакъв стар пиян миньор, който се мотаеше на улицата срещу банката — отвърна Калоуей. — Но изчезна скоро след това.

— Шериф Хънтър не го ли сметна за заподозрян?

Латур нямаше късмет. Сгъна картите си за пети път след сядането на Бел.

— Стар миньор, наглед съвсем пропаднал и сякаш няма да е още дълго на тоя свят? Беше последният, за когото хората в града мислеха, че може да има нещо общо с престъплението.

— Неведнъж съм го виждал проснат на тротоара, гипсиран от пиене — рече О’Лиъри. — Могъл е да ограби банка и да убие трима души толкова, колкото аз мога да стана губернатор. Още си мисля, че беше вътрешна работа, изиграна от някой, когото познаваме всички.

— Би могло да е външен — възрази Бел.

Калоуей сви рамене.

— Бисби има двайсет хиляди жители. Кой да разпознае един външен?

— А оня тип на мотоциклет? — подхвърли Кръм.

— Имало е мотоциклет в града? — Любопитството на Бел се усили.

— Джак Карсън каза, че видял някакво конте да кара един. — Кръм хвърли на масата печелившата си ръка с флош.

Латур изпуфтя с пурата.

— Според Джак, бил добре облечен, когато го видял да минава по една уличка. Не могъл да си обясни как някой каращ от ония машинарии може да носи толкова чисти и неоцапани дрехи.

— Приятелят ви видял ли е лицето на мотоциклетиста?

— Джак знае само, че бил гладко избръснат — отвърна Калоуей.

— А цвета на косата?

— Според Джак, типът носел бомбе. Джак не беше сигурен, не могъл да го види добре, защото мотоциклетът минал много бързо, но смята, че косата трябва да е била рижа. Поне така си мисли, доколкото е успял да зърне бакенбардите.

За втори път през тази седмица Бел усети възбуда, потекла в жилите му. Жител на Ийгъл сити, Юта, друго миньорско градче, където Бандита касапин беше оставил четирима граждани мъртви, бе споменал, че е видял непознат да кара мотоциклет в деня на убийството.

— Къде мога да намеря този Джак Карсън?

— Не и в Бисби — обезкуражи го Кръм. — Последното, което чух, е, че се е върнал у дома си в Кентъки.

Бел си отбеляза на ум да поиска съгласието на Ван Дорн да се опита да намери Карсън.

О’Лиъри отново направи кисела физиономия, щом видя ръката си.

— Който и да е карал онзи мотоциклет, трябва да се е задържал в града няколко дни след обира.

— Защо казвате това? — попита Бел.

— Защото шерифът и хайката му щяха да забележат следи от мотоциклета, ако убиецът бе излязъл от града веднага след обира.

— Човек би си помислил, че щяха да са го забелязали, ако е останал в града, докато хайката се откаже от търсенето.

— Така е — отвърна Калоуей. Но никой не го е видял повече.

— Карсън благонадежден свидетел ли беше? — Бел сложи пет долара на масата. — Вдигам.

— Джак беше бивш кмет на Бисби, адвокат с висок престиж като почтен човек — обясни Латур. — Ако той каже, че е видял мъж на мотоциклет, значи е видял мъж на мотоциклет. Нямам причина да се съмнявам в думите му.

— Утре ли ще идете да се видите с шериф Мърфи? — попита Кръм, най-после спечелил ръка.

Бел кимна.

— Още сутринта. Но след като поговорих с вас, господа, боя се, че едва ли може да ми каже нещо важно.

След като изпи питието си през двата часа игра, Бел беше почти на нула. Беше влязъл само с четири долара и никой от другите играчи не възропта, когато им пожела лека нощ и се запъти обратно към хотела си.

* * *

Пътят, който криволичеше нагоре по улицата към къщата на шерифа, се оказа дълъг и разкалян след дъждовната буря, ударила Бисби през нощта. Щом свърши, Бел се заизкачва по стръмните стъпала, които сякаш продължаваха безкрайно. Въпреки чудесната си физическа форма се задъха, докато стигне до горе.

Беше в добро настроение. Още не бе научил дали Ървайн и Къртис са се натъкнали на нещо, но беше адски сигурен, че мъжът, видян на мотоциклета, е бил Бандита касапин, след като е свалил маскировката си на стар пиян миньор. Един липсващ пръст и сведението за рижата коса едва ли бяха повод за триумф. Дори цветът на косата, зърнат от Джак Карсън, беше много смътна следа. Това, което интригуваше Бел, бе мотоциклетът: изглеждаше уместно един ловък и пресметлив ум да прибегне до най-съвременните технологии в транспорта.

Основният въпрос беше как бандитът е излязъл с него от града, без повече да бъде видян.

Домът на шериф Мърфи се оказа само на няколко стъпки от горната площадка на стълбището. Сградата беше малка и приличаше по-скоро на барака, отколкото на къща. Пороят я беше избутал от основите и Бел видя, че Мърфи полага усилия да я укрепи на новото й място, на три метра от старото. Точно според описанието на О’Лиъри, беше боядисана в зелено, но пороят бе опустошил портокаловата горичка.

Мърфи размахваше енергично чук и не забеляза приближаването му. Дълга тъмнокафява коса се развяваше около врата и по раменете му. Повечето служители на закона в Запада не бяха дебели, а стройни и жилави. Мърфи имаше по-скоро фигура на ковач, отколкото на шериф. Мускулите на ръцете му приличаха на дънери и имаше бичи врат.

— Шериф Мърфи! — извика Бел, за да надмогне трясъка на чука по пироните.

Мърфи спря с вдигнат чук и бързо се обърна. Изгледа Бел намръщено, както щеше да погледне досаден койот.

— Аз съм шерифът, да. Но както виждате, съм зает.

— Можете да продължите работата си — каза Бел. — Аз съм от детективска агенция „Ван Дорн“ и бих искал да ви задам няколко въпроса за банковия обир и убийствата преди няколко месеца.

Името Ван Дорн бе уважавано в кръговете на правораздаването. Мърфи остави чука и посочи към входа.

— Заповядайте вътре. Поразхвърляно е, но имам кафе на печката.

— След това катерене по хълма, ще съм ви благодарен за чаша вода.

— Съжалявам, пороят замърси кладенеца и не става за пиене, но донесох един галон от конското корито в града.

— Кафе да бъде — отвърна леко притеснен Бел.

Мърфи го отведе в къщата и му предложи стол край кухненската маса. Женско присъствие не личеше и агентът реши, че Мърфи е ерген. Шерифът сипа кафе в две тенекиени чаши от емайлирания чайник на печката, в която горяха дърва.

— Не знам как мога да ви помогна, господин Бел. Пратих копие от разкритията си до агенцията ви в Чикаго.

— Пропуснал сте да упоменете за видяното от Джак Карсън.

Мърфи се изсмя.

— Онзи на мотоциклета ли? Не вярвам на казаното от Джак. Описанието не отговаря на никой от градските хора, дето ги знам.

— Бандитът може да е сменил външността си — предложи Бел.

— Не е имал време да смени напълно външността си, да си вземе мотоциклета и да духне.

— Водачът и машината му не са ли видени повече?

Мърфи сви рамене.

— Странно ми е, че никой друг не го е видял, освен Джак. Мъж с единствения мотоциклет в града трябваше да е бил забелязан. А и как би могъл да излезе от града, без да остави следа?

— Признавам, че това звучи малко невероятно — съгласи се Бел, въпреки че не искаше да отхвърли свидетелството.

— Джак Карсън беше изтъкнат гражданин, нямаше навик да се напива или да приказва измислици. Но вярвам, че е халюцинирал.

— Имаше ли някое открито свидетелство, което да не е отбелязано в доклада ви?

— Намери се нещо, след като пратих доклада в Чикаго. — Мърфи стана от масичката и отвори едно чекмедже от бюрото до стената. Подаде месингова гилза на Бел. — Това го открихме две седмици по-късно. Едно момченце си играело на пода на банката, докато баща му внасял пари. Беше под килима. Бандитът трябва да го е изтървал.

Бел огледа гилзата.

— Трийсет и осми калибър. Ако е изхвърлена, трябва да е от автоматично оръжие, вероятно колт.

— И аз така предположих.

— Може ли да я задържа? — попита Бел.

— Разбира се. Но едва ли ще научите нещо от нея според мен, освен че е от пистолета на бандита. А дори това не е твърда улика.

— Ако не е от бандита, откъде би могла да се появи тогава?

Мърфи вдигна ръце в жест на безпомощност.

— Понятие си нямам.

Бел задържа внимателно гилзата в дланта си.

— Дано успеем да вземем пръстовите отпечатъци на бандита.

Мърфи се усмихна широко.

— Ще намерите и моите, както и на момчето, че и на двама от помощниците ми.

— Все пак, експертите ни биха могли да извадят отпечатък — заинати се Бел, обзет от оптимизъм. — Мостра от момчето, което го е намерило, няма да ни трябва. Неговите отпечатъци ще са малки. Но бих искал да имаме вашите и на помощниците ви. Можете да ги пратите до офиса ми в Чикаго.

— Никога не съм взимал пръстови отпечатъци — призна Мърфи. — Изобщо не съм сигурен как се прави.

— Науката го е разработила от столетия, но едва в последните няколко години се прилага в правораздаването. Отпечатъците върху предмет — в този случай гилзата — се оставят от ивиците по кожата. Когато предметът се държи, потта и мазнините се прехвърлят върху него и оставят отпечатък с формата на ивиците на върха на пръста. За да се вземат отпечатъците, повърхността се напрашва с фина прах като стрит графит от молив. След това с помощта на телеграфна лента отпечатъкът се вдига за проучване.

Мърфи отпи от кафето си.

— Ще го пробвам.

Бел благодари на шерифа и заслиза по стълбите. Три часа по-късно беше на влака за Денвър.