Клайв Къслър
Преследването (3)

2

10 февруари, 1906 г.

река Мисисипи под Анибал, Мисури

Скоро след зората на двадесети век параходството по река Мисисипи започна да запада. Само няколко пътнически парахода продължиха царствено да порят вълните. „Сейнт Питър“ бе един от последните големи пътнически съдове, преживели инвазията на железопътния превоз. Дълъг 75 м. и с ширина 22.5 м., той беше великолепен пример за луксозна елегантност с широките си вити стълбища, плюшените си пътнически кабини и величествената трапезария с най-чудесната храна, която можеше да се намери някъде. За дамите бяха осигурени изящни салони, а мъжете пушеха пурите си и играеха карти в елегантни помещения, украсени с огледала и картини.

Носещите се по реката параходи бяха прословути с игрите на карти и с професионалните комарджии. Много пасажери напускаха борда по-бедни, отколкото се бяха качили. На една маса в игралната зала на „Сейнт Питър“, в тих ъгъл встрани от главните залагания, двама мъже се забавляваха с игра на пет карти.

Привидно сцената с нищо не се различаваше от всяка друга в залата. По-внимателният поглед показваше, че върху зелената покривка на масата не лежаха чипове.

Джоузеф Ван Дорн огледа внимателно ръката си, преди да извади две карти.

— Добре, че не го правим за пари — подхвърли той с усмивка. — Щях да ви дължа осем хиляди долара.

Полковник Хенри Дензлър, директор на Департамента за криминално разследване на правителството на Съединените щати, се усмихна в отговор.

— Ако мамехте като мен, щяхме да сме наравно.

Ван Дорн беше приятен четирийсет и няколко годишен мъж. Страните и брадичката му бяха скрити под великолепна лъскава рижа брада с цвета на малкото коса, обкръжила плешивото теме. На лицето му господстваше орлов нос, а кафявите му очи изглеждаха тъжни и меланхолични. Външността и поведението му обаче подвеждаха.

Беше от ирландско потекло, а името му бе известно и уважавано из цялата страна заради упоритостта му в преследването и залавянето на убийци, обирджии и прочие бандити. Кримките от подземния свят по онова време си знаеха, че ще бъдат гонени до края на света. Основател и шеф на прочутата детективска агенция „Ван Дорн“, той и агентите му бяха предотвратявали политически убийства, залавяли бяха мнозина от най-опасните престъпници в Запада и бяха помогнали в организирането на първата агенция на тайните служби в страната.

— Пак щяхте да извадите повече аса от мен — каза той любезно.

Дензлър бе едър мъж, висок и с грамадно телосложение, с тегло малко над 135 кг. и при все това можеше да се движи с пъргавината на тигър. Прошарената му коса, безукорно подстригана и сресана, блестеше под светлината, изливаща се през огромните прозорци на парахода. Синьо-зелените му очи излъчваха мека топлина, ала сякаш анализираха и отбелязваха всичко, което ставаше около него.

Ветеран и герой от Испано-американската война, беше атакувал хълма Сан Хуан редом с капитан Джон Пършинг и неговите черни „Бъфало солджърс“ на Десетата кавалерия. Освен това се бе отличил и в службата си във Филипините срещу племената моро. Когато Конгресът утвърди създаването на правителствения Департамент за криминално разследване, президентът Рузвелт го помоли да стане първият му директор.

Дензлър отвори капака на голям джобен часовник и погледна в дланта си.

— Човекът ви закъснява с пет минути.

— Айзък Бел е най-добрият ми агент. Винаги залавя обекта си — мъж или жена. Ако закъснява, има сериозна причина.

— Казвате, че той е задържал убиеца Рамос Кели, преди да може да застреля президента Рузвелт?

Ван Дорн кимна.

— И той ликвидира бандата Баргън в Мисури. Простреля и уби трима от тях, преди другите двама да му се предадат.

Дензлър се взря съсредоточено в прочутия детектив.

— И смятате, че той ще спре нашия масов убиец и банков обирджия?

— Ако някой може да спре убиеца, това е Айзък.

— Каква е фамилната му биография?

— Много богато семейство — отвърна Ван Дорн. — Баща му и дядо му бяха банкери. Чували ли сте за Американска щатска банка „Бостън“?

Дензлър кимна.

— И още как. Имам лична сметка там.

— Айзък е много богат. Дядо му остави пет милиона долара в завещанието си, смятайки, че внукът му ще заеме мястото му като шеф на банката един ден. Не стана така обаче.

Айзък предпочете детективската работа пред банкирането. Имам късмет, че разполагам с него.

Дензлър усети сянка върху ръката си. Вдигна глава и се взря в две меки сини очи с леко виолетов оттенък — очи, взирали се отвъд хоризонти, за да видят какво има зад тях. Ефектът беше почти хипнотизиращ: сякаш търсеха дълбоко в мислите му.

Дензлър можеше да оцени човек толкова точно, колкото и един кон. Натрапникът беше висок и слаб, доста над 1.80 м. и едва ли тежеше повече от 80 кг. Големите светли мустаци, покрили напълно горната устна, съвпадаха на цвят с гъстата изрядно подстригана руса коса. Дланите и пръстите му бяха дълги, подвижни и висяха отпуснати почти небрежно до хълбоците му. Внушаваше простота и деловитост. Полковникът бързо прецени, че е човек, който обича да се занимава със същината на нещата и не търпи глупаци или дребни увъртания. В стегнатата брадичка и устните, разтеглени в дружелюбна усмивка, прозираше волева решимост. Дензлър прецени възрастта му на трийсет и няколко години.

Беше облечен безукорно в бял ленен костюм без нито една гънка. От левия джоб на елека му висеше тежка златна верижка, свързана с голям златен часовник в десния джоб. Главата му бе покрита с филцова шапка с ниско дъно и широка периферия. Дензлър би го оприличил на конте, ако елегантната външност не се проваляше от чифт протъркани кожени ботуши, изтърпели много часове в стремена. Бел носеше тънка пътна чанта, която постави долу до масата.

— Полковник Дензлър — заяви Ван Дорн, — това е мъжът, за когото ви говорих, Айзък Бел.

Дензлър му подаде ръка, но не стана от стола си.

— Джоу тук ми разправя, че винаги залавяте човека си.

Усмивката на Бел леко се разшири.

— Опасявам се, че господин Ван Дорн е преувеличил. Закъснях с десет минути, когато Бъч Касиди и Хари Лонгабау отплаваха за Аржентина преди три години от Ню Йорк. Корабът им се отдели от кея, преди да успея да ги задържа.

— Колко агенти или служители на правораздаването бяха с вас?

Бел сви рамене.

— Смятах сам да се справя с проблема.

— Лонгабау не беше ли Сънданс Кид? — попита Дензлър.

Бел кимна.

— Получи прякора, когато се опита да открадне кон в Сънданс, Уайоминг. Хванаха го и изкара осемнайсет месеца в затвора.

— Разбира се, не сте очаквали да ги заловите без бой.

— Смятам, че е разумно да кажем, че щяха да окажат съпротива — отвърна Бел, без да обясни как е щял сам да залови бившите членове на спечелилата си скандална слава банда „Дивата тайфа“.

Ван Дорн се отпусна в стола си, без да коментира и хвърли самодоволен поглед на полковника.

— Защо не седнете с нас, господин Бел, и не се включите в малката ни игра?

Бел погледна озадачен масата, а след това Дензлър.

— Май нямате чипове.

— Просто една малка приятелска игра — обясни Ван Дорн. Размеси тестето карти и раздаде три ръце. — Дотук дължа на полковника осем хиляди долара.

Бел седна. Озадаченият поглед се замени с разбиращ. Играта беше преструвка. Шефът му и полковникът седяха в ъгъла встрани от другите комарджии и играеха уж на сериозно. Остави шапката в скута си, вдигна картите си и се престори на дълбоко замислен.

— Запознат ли сте с поредицата банкови обири и убийства, станали из западните щати в последните две години? — попита Дензлър.

— Само от приказки — отвърна Бел. — Господин Ван Дорн ме беше натоварил с други случаи.

— Какво знаете всъщност за тези престъпления?

— Само това, че крадецът убива всеки в банката в хода на действието, измъква се като дух и не оставя след себе си никаква улика, която би могла да го издаде.

— Нещо друго? — настоя Дензлър.

— Който и да е той, явно е много, много добър — отвърна Бел. — Няма никакви пробиви в разследването. — Замълча и погледна Ван Дорн. — За това ли бях повикан тук?

Ван Дорн кимна.

— Искам да се заемеш със случая като главен следовател.

Бел хвърли една карта, взе подадената му от Дензлър и я пъхна във ветрилото, което държеше в лявата си ръка.

— Левак ли сте, господин Бел? — попита от любопитство Дензлър.

— Не. Всъщност работя с дясната ръка.

Ван Дорн се изсмя тихо.

— Айзък може да извади деринджъра, който крие в шапката си, да запъне ударника и да натисне спусъка, преди да сте успели да мигнете.

Уважението на Дензлър към Бел нарастваше в хода на разговора. Разтвори леко палтото си и показа един колт калибър 38 без ударник, автоматичен, модел 1903 г.

— Ще приема на вяра твърдението на Джоу, но би било интересно да го подложим на пров… — Не успя да довърши изречението си, зяпнал в двуцевния малък пистолет.

— Възрастта е забавила реакцията ти, Хенри — подхвърли Ван Дорн. — Или се разсейваш.

— Много е бърз, трябва да призная — рече Дензлър, видимо впечатлен.

— От кой офис ще работя? — обърна се Бел към Ван Дорн, докато прибираше пистолета в малкия джоб в дъното на шапката си.

— Престъпленията са били извършвани от Плейсървил, Калифорния, на запад, до Терлингуа, Тексас, на изток — отвърна Ван Дорн. — И от Кисби, Аризона, на юг, до Боузман, Монтана, на север. Мисля, че ще е най-добре да оперираш в центъра.

— Значи Денвър.

Ван Дорн кимна.

— Както знаеш, там имаме офис с шест опитни агенти.

— Работих с тях преди три години — напомни Бел. — Къртис и Ървайн са добри.

— Да, бях забравил призна Ван Дорн. Бих добавил, полковник, че Айзък бе отговорен за залавянето на Джак Кечъм, когото след това обесиха за две убийства, извършени при влаков обир. — Замълча, бръкна под масата и извади идентична чанта като донесената от Бел в игралния салон, а Айзък подаде на Ван Дорн своята празна. Вътре ще намериш докладите по всички престъпления. Всяка диря до този момент води до затънена улица.

— Кога започвам?

— На следващата спирка, която е Кларксвил, ще слезеш и ще хванеш първия влак до Индипендънс. Оттам ще ти се даде билет за Юнион Пасифик експрес до Денвър. Можеш да разгледаш и проучиш малкото податки и улики, които сме събрали. Щом пристигнеш, поемаш залавянето на тая отвратителна измет. — Гняв и безсилие замъглиха кафявите очи на Ван Дорн. Извинявай, не ти оставих възможност да си стегнеш багажа в Чикаго, но исках да започнеш колкото се може по-скоро.

— Не се притеснявайте, сър — отвърна с лека усмивка Бел. — За щастие, взех си два костюма за престоя.

Ван Дорн вдигна вежди.

— Знаел си?

— Да кажем, че направих вещо предположение.

— Дръжте ни в течение за издирването — намеси се Дензлър. — Ако ви потрябва помощ от правителството, ще направя всичко по силите си.

— Благодаря, сър — отвърна признателно Бел. — Ще се свържа веднага, щом изясня ситуацията.

— Аз ще работя в офиса ни в Чикаго — обяви Ван Дорн. — Трансконтиненталната телефонна връзка още не е минала от Сейнт Луис през прерията до Денвър и не е стигнала до Калифорния, тъй че ще трябва да ми телеграфираш за напредъка си.

— Стига да има такъв — промърмори с лек сарказъм Дензлър. — Изправяте се срещу най-добрия криминален мозък, който е познавала тази страна.

— Обещавам, че няма да отдъхна, докато не заловя лицето, отговорно за тези отвратителни престъпления.

— Желая ти късмет — каза искрено Ван Дорн.

— Да не изместваме темата — изрече със задоволство Дензлър, докато поставяше картите си върху зелената плъст. — Имам три дами.

Ван Дорн сви рамене и хвърли картите си на масата.

— Мен ме бие.

Айзък Бел бавно положи картите си на масата, една по една.

— Кент флош — заяви той небрежно.

После, без повече приказки, стана и излезе делово от салона.