Клайв Къслър
Преследването (45)

44

„Аделин“ набираше скорост по равния открит участък на трасето. Гонеше 145 км/ч, ревеше по дървените мостчета над сухи дерета, летеше през малки градчета и профучаваше покрай сигналите, показващи отворена линия напред. Телеграфните стълбове покрай линията се сливаха в смътна мъгла. Сив дим, смесен с искри и жарава, бълваше от комина на локомотива, стелеше се назад в нисък облак над кабината и се сплескваше от силния порив на насрещния вятър.

Намръщен светлокос потомък на викингите, Ръс Йонгевард седеше в машинистката седалка с едната ръка на дросела, докато Бил Ший, висок и весел ирландец, мяташе въглища в пещта. След като чуха от Бел, че гони на живот и смърт прочутия Бандит касапин, двамата с радост се качиха, за да се включат в преследването.

Лофгрен и Лонг също останаха.

— Оставаме доброволно до края — заяви Лофгрен. — С четирима ни да се сменяме, няма да се налага спиране за нова подмяна на екипа.

Бел се включи в задачата с хвърлянето на въглища. Раната в бедрото му от куршума на Кромуел в Телърайд не беше зараснала напълно, но стига да не я натоварва много, не болеше особено. Греблото му се пълнеше наполовина спрямо това, което хвърляха в пещта Лонг и Ший, но го компенсираше с две гребла срещу едно тяхно.

Двамата огняри на „Южен Пасифик“ се редуваха в наблюдението на водомера и параметъра, за да се уверят, че огънят им гори добре и машината работи на малко под 90-те килограма парно налягане, на косъм от червената отметка. Поглеждаха дима, излизащ от комина. Щом започнеше да става от сив в прозрачен, добавяха още въглища. Почернееше ли, това означаваше, че огънят е твърде силен и трябва да забавят.

Между Лофгрен и Йонгевард се заформи непредизвикана и мълчалива надпревара, но не остана незабелязана. „Аделин“ можеше да е показала огромната си машинна мощ и мълниеносната скорост на задвижващите си колела, но силата и издръжливостта на мъжете я тласкаха към границите на възможностите й, което поставяше рекорди през Невада в този ден. Машинистите се бяха настървили и се трудеха с упорство, за да догонят влака на убиеца на толкова много невинни хора.

Видял семафора, който сигнализираше, че трасето отвъд Илко е открито, Лофгрен задържа дросела на стоп и профуча покрай гаровото депо със 152 км/ч. Хората, които чакаха на перона пътнически влак зяпнаха слисани, когато „Аделин“ се изстреля по линията като огромен оръдеен снаряд.

За щастие свръзките бяха малко и раздалечени — няколко линии, отклоняващи се от главния коловоз, тъй че задържаха мълниеносната скорост, без да забавят. След това започнаха да възникват убийствени забавяния при град Уелс и отново по-натам по трасето при Промонтъри, за да пропуснат влаковете с храни, идващи на запад. Задържанията бяха използвани за зареждане на въглища и вода, но бяха изгубени всички осемдесет минути.

На всяко спиране Бел разпитваше началниците на гарите за влака на Кромуел. В Уелс началникът му каза, че машинистът и огнярят, карали влака на Кромуел от Оукланд, били намерени от кантонер, докато проверявал връзките и релсите. Беше ги докарал в града и едва можели да стоят на крака от умора и обезводняване. Бяха потвърдили опасенията на Бел: Кромуел често заповядвал влакът да спира, за да може наемникът му да се качва на стълбовете и да реже жиците.

— Как се справяме? — попита го Лофгрен, след като Бел се върна в кабината.

— Началникът на гарата каза, че са минали преди три часа.

— Значи сме съкратили час и половина след Рино — обяви с широка усмивка Лонг, разбрал, че неуморните им усилия не са отишли напразно.

— Оттук до Огдън ще трябва да си отваряте очите. Кромуел реже телеграфните жици. Ще караме на сляпо, ако отсреща идва влак на запад.

— Не е голяма заплаха — отвърна Йонгевард. — Компанията няма да рискува да пуска влакове, ако не могат да се свържат с началниците на гарите да разпределят графика. Все пак ще трябва да сме нащрек, особено на завоите, където не можем да видим на повече от километър и половина напред.

— Колко е до Огдън? — попита Бел.

— Около осемдесет километра — отвърна Йонгевард. — Трябва да стигнем до гарата след около час.

* * *

С Лофгрен на дросела, „Аделин“ се озова на Юнион Стейшън в Огдън четирийсет и пет минути по-късно. Беше прехвърлил на коловоза за зареждане на въглища и вода и спря локомотива. Действията им вече бяха точно синхронизирани. Докато Лонг и Ший зареждаха въглища и вода, Лофгрен и Йонгевард провериха машината и смазаха задвижващите лостове и лагерите на колелата. Бел притича бързо в голямата гара и намери кабинета на диспечера.

Зад бюрото стоеше пълен мъж, загледан през прозореца към пристигащ пътнически влак. Вниманието му бе ангажирано в частност от две хубави млади жени, които показаха глезени, докато слизаха от стъпалата на вагона „Пулман“. Бел прочете името на малка табелка на бюрото.

— Господин Джонстън?

Джонстън извърна очи към Бел и се усмихна приятелски.

— Да, аз съм Джонстън. С какво мога да ви услужа?

Бел нахвърли разказа си за гоненето на Кромуел може би за шести път, откакто бе напуснал Сан Франциско.

— Можете ли да ми кажете кога влакът премина оттук?

— Изобщо не е минавал — отвърна Джонстън.

— Изобщо не е минавал през гарата ви? — Гъстите вежди на Бел се вдигнаха към буйната му руса коса.

— Нда — каза Джонстън, изпъна се назад в люлеещия си стол и вдигна обутия си в ботуш крак на едно отворено чекмедже. — Бяха прехвърлени на линията на север.

— Как? — сопна се Бел. — Влакът не беше редовен.

— Някаква богата дама показа документи на диспечера на свръзката нагоре по линията и каза, че е наела композиция с право на чиста линия до Мисула, Монтана.

— Сестрата на бандита — обясни Бел. — Опитват се да стигнат до границата и да се прехвърлят в Канада.

Джонстън кимна с разбиране.

— Диспечерът провери с мен влаковете, които идват от юг. Нямаше никой по график до утре сутринта, тъй че му казах да пусне влака на дамата на север.

— Кога стана това?

— Преди по-малко от два часа.

— Трябва да догоня този влак — заяви Бел твърдо. — Ще съм ви благодарен за чиста линия до Мисула.

— Защо не телеграфирате на шерифа в Бют да спре влака и да арестува бандита и сестра му?

— Опитвам се да го направя откакто напуснах Рино, но Кромуел беше срязал всяка телеграфна линия от там до тук. Няма причина да спре да го прави.

Джонстън го погледна стъписан.

— Боже мой, можел е да предизвика челен сблъсък.

— Докато той и сестра му стигнат до границата с Канада, нямат нищо за губене. Дори това да означава да избият всеки, който се изпречи на пътя им.

Макар и стъписан, Джонстън го гледаше с пълно разбиране.

— Спипайте го този мръсен страхливец. — В гласа му се прокрадна отчаяние. — С най-голяма охота ви давам чиста линия до Мисула.

— Благодарен съм за всяка помощ, която можете да ми предложите каза искрено Бел.

— Кой е номерът на влака ви?

— Не е влак, само тендер и машина номер 3455.

— Какъв тип?

— Болдуин Атлантик 4-4-2 — отвърна Бел.

— Бърза е. А сменни екипи?

— Имам два екипа, които настояват да останат в гонитбата, докато спипаме бандита.

— В такъв случай мога само да ви пожелая късмет. — Джонстън стана и стисна ръката на Бел.

— Благодаря ви.

— Два часа са адска преднина — каза тихо Джонстън.

— Съкратихме два и половина откакто напуснахме Оукланд.

Джонстън помисли за миг.

— В истинска гонитба сте се хванали. Ще бъде на ръба.

— Ще го спра — заяви твърдо Бел. — Трябва да го спра, иначе ще убие отново.