Клайв Къслър
Преследването (40)

39

Бел се спусна от Ноб Хил и спря да помогне на екип мъже, които разчистваха отломките от малък хотел, станал на купчина нацепени греди и натрошени тухли. Под развалините се чуваше хлипането на малко момче. Заработи трескаво с останалите мъже, като изхвърляха настрана парчетиите и изравяха дупка към жалките стонове отдолу.

След близо час най-после спипаха до въздушна кухина, опазила детето от задушаване. След още двайсет минути го бяха извадили и го отнесоха до чакащата кола, която щеше да го откара до първата служба за бърза помощ. Освен глезените, които изглеждаха счупени, не беше понесло други рани, освен натъртвания.

Момчето не изглеждаше повече от петгодишно. Когато заплака за майка си и татко си, спасилите го мъже се спогледаха с голяма тъга. Знаеха, че родителите му, а вероятно и братята и сестрите му, лежаха премазани и мъртви дълбоко под развалините на срутения хотел. Без да проговорят се разпръснаха, натъжени, но зарадвани, че все пак поне него бяха успели да спасят.

Две карета по-натам Бел подмина някакъв войник, който надзираваше група мъже, мобилизирани да разчистват тухлите от улицата и да ги трупат на тротоара. Стори му се, че един от мъжете с красив профил му изглежда познат. От любопитство спря и попита един по-възрастен, който ръководеше операцията, дали би могъл да идентифицира „доброволеца“ в разчистването.

— Племенник ми е — отвърна със смях по-възрастният. — Казва се Джон Баримор. Актьор е, играе в една пиеса, „Диктаторът“. — Замълча. — Или трябваше да кажа играеше. Театърът беше унищожен.

— Помислих си, че ми е познат — каза Бел. — Видях го да играе Макбет в Чикаго.

Непознатият поклати глава и се усмихна широко.

— Божие дело трябваше, за да вдигне Джон от леглото и Армията на САЩ, за да се захване с работа.

Войникът се опита да задържи и Бел за разчистването на тухли от улицата, но той отново показа личната си карта на агент на Ван Дорн и продължи по пътя си. Тълпите вече се бяха разпръснали и улиците бяха почти празни, освен войниците на коне и малкото зяпачи, задържали се да гледат пламъците.

Докато Бел измине още осем пресечки до банката на Кромуел, градският център от двете страни на Маркет стрийт гореше буйно. Огненият вал бе едва на десетина карета от банката, когато стигна до стъпалата към огромните бронзови крила на вратата. Млад войник, не повече от осемнайсет годишен, го спря и го заплаши с щика на края на пушката си.

— Ако ще плячкосваш банката, си мъртъв заяви войничето с много делови тон.

Бел се идентифицира като агент на Ван Дорн и излъга:

— Тук съм да проверя банката, да видя има ли архиви или валута, които може да се спасят.

Войникът наведе пушката си.

— Добре, сър, може да минете.

— Защо не ме придружиш? Може да ми дотрябва още някоя ръка да извадим каквото има ценно.

— Съжалявам, сър — отвърна войникът. — Заповедта ми е да патрулирам на улицата пред огъня и да предотвратя грабеж. Не ви съветвам да се задържате много вътре. Не повече от час и пожарът ще стигне до тук.

— Ще внимавам — увери го Бел.

След това се качи по стъпалата и отвори едното крило на вратата, която Кромуел за щастие беше оставил отключена. Вътре банката изглеждаше като затворена в неделен ден. Касиерските гишета, бюрата и останалите мебели си стояха, все едно че просто чакат бизнесът да се възобнови в понеделник сутринта. Само цветните прозорци бяха видимо пострадали.

Бел се изненада, като намери хранилището отворено. Влезе и бързо разбра, че повечето валута липсва. Само сребърни и златни монети, както и няколко пачки банкноти с деноминация не повече от пет долара все още стояха в касиерските чекмеджета и в отделенията и контейнерите. Джейкъб Кромуел беше дошъл и си бе отишъл. Докато Бел беше помагал в спасяването на малкото момче, бе изтървал възможността да го залови на място, при ваденето на ликвидния капитал на банката му.

За Бел вече нямаше никакво съмнение, че Кромуел се кани да използва бедствието, за да се измъкне от града и да избяга през границата. Изруга на ум, че локомобилът му бе извън строя. Вървенето през руините му струваше време и изцеждаше силата му. Напусна банката и се запъти към Митницата, която също беше на пътя на пожара.

* * *

Марион не се съобрази изцяло с указанията на Бел. Въпреки съвета му се качи обратно по клатещото се стълбище до апартамента си. Напълни един голям куфар със семейните си снимки, лични вещи и бижута, а отгоре хвърли няколко от по-скъпите си дрехи. Усмихна се, докато сгъваше две рокли и копринена пелерина. Само жена щеше да спаси хубавите си нещица, помисли си. На мъж нямаше и да му хрумне да спасява добрите си костюми.

Изнесе куфара надолу по стълбището и се вля в тълпата от вече бездомни хора по улиците, които носеха или влачеха куфари и сандъци с жалките си вещи, постели и домашни ценности. Докато се тътреха нагоре по хълмовете на града, никой не поглеждаше назад към дома или жилището си. Не искаха да мислят за рухналите и разбити останки, където бяха живели в мир и удобство до този ден.

През цялата нощ десетки хиляди бягаха от неумолимите пламъци. Странно, нямаше никаква паника, никакво безредие. Нито една жена не плачеше, нито един мъж не проявяваше гняв заради сполетялото ги нещастие. Зад тях войнишки патрули отстъпваха пред пламъците, подканяха множеството да не спира, понякога бутаха напред изтощените и спрелите се да отдъхнат хора.

Мъкненето на тежките сандъци по стръмните хълмове, каре след каре, миля след миля, по някое време се оказа твърде тежко бреме. Хиляди сандъци и куфари със съдържанието им бяха изоставени, а собствениците им бяха грохнали от умора. Някои хора намираха лопати и заравяха сандъците си в дворовете на изоставени къщи с надеждата да си ги приберат, след като пожарите затихнат.

Духът и силата на Марион бяха стигнали до ниво, за което не бе подозирала преди, че може да съществува. Носеше или влачеше куфара си като изпаднала в ступор. Час след час се мъчеше сама, без нито един мъж да й предложи помощ. Всички мъже и семействата им се бореха геройски да спасят собствените си вещи. Накрая, когато Марион вече не можеше да го носи сама, едно момче я попита може ли да й помогне. Тя проплака и му благодари за предложената помощ.

Едва към пет часа сутринта с момчето стигнаха до парка Голдън гейт, където ги спря войник и ги упъти към палатките, разпънати за бежанците. Влезе в една, благодари на момчето, което отказа предложените пари. Смъкна се на едно от походните легла и заспа дълбоко след по-малко от десет секунди.

* * *

Когато Бел стигна до Митницата беше все едно че върви през огнена стена. Макар и късно през нощта, градът бе огрян от зловеща искряща оранжева светлина. Тълпите бягаха от пламъците, но не и преди да натоварят набързо вещи от къщи и магазини на коли и да затичат припряно в последната минута. Огънят настъпваше към Митницата от три страни и застрашаваше цялото каре. Войници на покривите на съседните сгради водеха несекваща битка да потушат пламъците и спасят сградата, чийто горен етаж беше тежко пострадал от земетресението. По-долните етажи обаче бяха незасегнати и се използваха като оперативен център от армията и персонала от морската пехота и флотата, на които беше възложено да осигуряват и поддържат противопожарната техника.

Бел мина през армията пазачи, поставени около зданието, и влезе. В едно помещение встрани от главното фоайе намери Бронсън, който оглеждаше с двама полицаи и един армейски офицер едромащабна карта, изпъната върху заседателната маса.

Бронсън забеляза застаналия до вратата посипан с пепел мъж с почерняло от сажди лице и няколко секунди го гледа, без да го познае. След това на лицето му се плъзна усмивка. Приближи се и прегърна Бел.

— Айзък, ужасно се радвам, че те виждам.

— Имаш ли нещо против да седна, Хорас? — попита Бел изтощен. — Много дълъг път минах.

— Разбира се. — Колегата му го отведе до стола пред едно бюро. — Ще ти предложа кафе. Въпреки огнения ад наоколо няма как да го стоплим. Но на никого не му пука.

— С удоволствие, благодаря ти.

Бронсън напълни чаша от емайлирания кафеник и я постави на бюрото пред Бел. Един висок мъж с топазено кафяви очи, разрошена тъмнокафява коса и облечен в безукорно бяла риза с вратовръзка, се приближи и застана до Бронсън.

— Май сте виждал и по-добри дни — отбеляза той.

— Много, при това — отвърна Бел.

Бронсън се обърна към непознатия.

— Айзък, това е писателят Джек Лондон. Пише есе за земетресението.

Бел кимна и се здрависа, без да става.

— Струва ми се, че имате достатъчно материал за десет книги.

— Може би — отвърна с усмивка писателят. — Може ли да ми кажете какво видяхте?

Бел описа накратко видяното из града, като пропусна ужаса с разстрела на жената в горящите развалини. Когато приключи, Лондон му благодари, отиде до една маса, седна и започна да нахвърля бележките си.

— Какво разбра за Кромуел? Двамата със сестра му оцеляха ли?

— Живи и здрави са, и тръгват към границата.

— Сигурен ли си? — попита Бронсън.

— Отидох до банката на Кромуел, но много закъснях. Хранилището беше опразнено от всички банкноти с по-голяма стойност от пет долара. Трябва да се е измъкнал с три, може би с четири милиона.

— Няма да може да напусне града. Не и в тази бъркотия. Кейовете са задръстени от хилядите бежанци, които се опитват да се прехвърлят в Оукланд. Няма как да измъкне толкова пари само в два куфара.

— Ще измисли как — отвърна Бел. Студеното кафе му помогна отново да се почувства донякъде човек.

— А Маргарет? С него ли тръгна?

Бел поклати глава.

— Не знам. Отбих се до къщата преди обяд и Маргарет се държеше, все едно че с Джейкъб са решили да останат в града и да се борят с нас в съда. След като открих, че е избягал с валутата на банката си, не можех да се върна до Ноб Хил заради настъпващия огнен ад. Едва се добрах до тук, между другото.

— А Марион? — попита Бронсън предпазливо.

— Пратих я в парка Голдън гейт. Би трябвало да е в безопасност там.

Бронсън понечи да отговори, но някакво момче, не повече от дванайсетгодишно, нахлу на бегом в стаята. Носеше широка шапка, дебел пуловер и къс до коленете голф. Явно беше, че е бягало дълго разстояние, защото толкова бе останало без дъх, че едва можа да проговори.

— Тър… търся… господин Бронсън — избълва на пресекулки.

Бронсън вдигна глава заинтригуван.

— Аз съм Бронсън. Какво искаш от мен?

— Господин Лаш…

Бронсън погледна Бел.

— Лаш е един от агентите ми. Беше на срещата ни скоро след земетресението. Пази един правителствен склад на железопътната линия. Продължавай, синко.

— Господин Лаш каза, че ще ми платите пет долара да дойда тук и да ви предам каквото каза.

— Пет долара? — Бронсън го зяпна недоверчиво. — Това са много пари за възрастта ти.

Бел се усмихна, извади десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Как се казваш, синко?

— Стюарт Лютнър.

— Дълъг път си изминал от линията през пожари и разрушения — отбеляза Бел. — Вземи десетте долара и ни кажи какво ти каза Лаш.

— Господин Лаш каза да предам на господин Бронсън, че товарният вагон, паркиран пред склада на господин Кромуел, го няма.

Бел се наведе към момчето. Лицето му изведнъж бе помръкнало.

— Я повтори?

Момчето го погледна със страх в очите.

— Каза, че товарният вагон на господин Кромуел го няма.

Бел се вторачи в Бронсън.

— По дяволите! Наистина е избягал от града. — След това даде друга десетдоларова банкнота на момчето. — Къде са родителите ти?

— Помагат в раздаването на храна на площад Джеферсън.

— Иди да ги намериш. Сигурно се притесняват за теб. И не забравяй, стой далече от огъня.

Очите на Стюарт се ококориха, щом зяпна в двете десетачки.

— Боже всемогъщи, двайсет долара. Ей, благодаря ви, сър. — Обърна се и побягна навън.

Бел се отпусна в стола си до бюрото със сгъваемия капак.

— Влак? — измърмори той. — Откъде е намерил локомотив?

— Знам само, че всеки ферибот е претъпкан от бежанци, бягащи през залива към Оукланд. Оттам „Южен Пасифик“ събира всеки пътнически влак на сто мили околовръст, за да ги превозят извън района. Няма как да е наел локомотив, екипаж и тендер.

— Товарният му вагон не е тръгнал сам.

— Повярвай ми — настоя Бронсън. — Никакви товарни вагони не се превозват по фериботите до Оукланд. Само хора. Единствените движещи се влакове са тези, които идват с хранителни помощи от изток.

Бел отново се вдигна на крака. Студените му очи се приковаха в Бронсън.

— Хорас, трябва ми автомобил. Не мога да губя часове, обикаляйки пеш из частите на града, които не са в пламъци.

— Къде отиваш?

— Първо, трябва да намеря Марион и да се уверя, че е в безопасност — отвърна агентът. — След това тръгвам към линията и диспечера. Ако Кромуел е наел или откраднал влак, който да го изведе от града, трябва да има запис в диспечерската служба.

Бронсън се ухили хитро.

— Форд модел „К“ ще свърши ли работа?

Бел го погледна с изненада.

— Новият модел „К“ има шестцилиндров двигател и е мощен четирийсет конски сили. Имаш ли такъв?

— Заех го от един богат собственик на бакалски магазин. Твой е, ако обещаеш да го върнеш до утре обед.

— Длъжник съм ти, Хорас.

Бронсън го стисна за раменете.

— Можеш да ми се отплатиш, като хванеш Кромуел и злата му сестра.