Клайв Къслър
Преследването (21)

20

Марион не можеше да си го обясни. Не беше изпитвала това усещане откакто едно момче, за което си мечтаеше в училище, й се беше усмихнало. Това беше всичко. Така и не се доближи до нея, нито я затвори. Сега, докато седеше на интимната маса за двама, се чувстваше замаяна като ученичка.

Бел я беше взел пред банка „Кромуел“ точно в пет часа и бяха потеглили с моторно такси. Шофьорът ги закара направо от улицата в седеметажното здание, където се помещаваше най-прочутият френски ресторант в града, „Делмонико“. Влязоха в асансьор, който ги отведе до горния етаж, където управителят ги заведе в затворена интимна трапезария с голям живописен прозорец с изглед към града и залива.

За хората, които можеха да си го позволят, нямаше проблеми да консумират вечеря с десет блюда, всяко от които придружено с различно вино. Бел поръча стриди „Рокфелер“ със силен сос къри, последвани от пикантен бульон, задушена есетра от Големите езера, жабешки крачета „ала пулет“, свински котлети, пилешко „Киев“, печени диви птици, варени картофи и грах със сметана.

Марион никога в живота си не беше вечеряла така обилно. Вярно, беше излизала на вечеря и вино с подходящи за брак богати мъже в града, но никой не беше се отнасял толкова щедро с нея. Беше повече от благодарна, че порциите са малки, но съжали, че не бе поразхлабила корсета си предварително.

За десерт Бел поръча „креп сюзет“, фламбирания деликатес с портокалов аромат. Когато сервитьорът застана до масата и с опитен жест сипа с лъжица пламтящата смее върху палачинките, Марион вдигна глава, за да погледне Бел право в очите.

— Може ли да ви задам един въпрос, господин Бел?

Усмивката му беше подкупваща.

— Вярвам, че вече се познаваме достатъчно добре, за да ме наричате Айзък.

— Бих предпочела господин Бел, ако нямате нищо против — отвърна тя с полагащата се вежливост.

Усмивката се задържа.

— Моля.

— Как можете да си позволите всичко това с детективска заплата?

Той се засмя.

— Ще повярвате ли, че съм пестил цял месец, само за да ви впечатля?

— Нито за миг — отвърна тя сдържано.

— „Кромуел“ ли е най-голямата банка в Сан Франциско?

Въпросът, с който посрещна отговора й, я изненада.

— Не, има други две, които са по-големи, включително „Уелс Фарго“. Защо питате?

— Семейството ми притежава най-голямата банка в Ню Ингланд.

Опита се да го възприеме, но не успя.

— Ще се обидите ли ако кажа, че не ви вярвам?

— Питайте шефа си. Той ще го потвърди.

Марион се намръщи объркана.

— Защо сте станал детектив, след като можете да сте президент на банка?

— Криминалното разследване ми допада повече от банкирането. Чувствам се натясно зад бюро. Има го също така и предизвикателството от умственото надиграване с престъпника.

— И бива ли ви? — попита тя заядливо.

— Печеля повече пъти, отколкото губя — отвърна той искрено.

— Защо мен? — попита го тя. — Защо каните на вечеря и вино обикновена секретарка, вместо дама от вашия кръг?

Бел отвърна без заобикалки:

— Защото сте привлекателна, интелигентна и съм очарован.

— Но вие не ме познавате.

— Надявам се да променим това — заяви той и отново я размекна с погледа си. — Хайде, стига приказки. Да се насладим на десерта.

След като приключиха с великолепния десерт, Бел поръча на келнера две чаши петдесетгодишен портвайн. След това се отпусна, напълно заситен.

— Разкажете ми за Джейкъб Кромуел.

Храната и виното си бяха свършили работата. Марион беше твърде замаяна, за да усети капана, в който влиза.

— Какво бихте искали да знаете?

— Произходът му, как е открил банката си, женен ли е. След като го срещнах, намирам го за много интересна личност. Чух, че двамата със сестра му са най-големите филантропи на града.

— Работя за господин Кромуел от девет години и мога убедено да кажа, че е много умен и проницателен мъж, който е заклет ерген. Основа банката си в 1892 г. с много малко активи и устоя на депресията от деветдесетте. Натрупа пари през най-лошата й част. Почти всички други банки в града бяха на ръба да затворят врати през трудните икономически времена. Не и Национална банка „Кромуел“. С умно ръководене и стабилни принципи на банкиране той изгради финансова империя с активи, които стигат до много милиони долари.

— Находчив човек — отбеляза Бел с възхищение. — Очевидно сам е постигнал успеха си.

Тя кимна.

— Израстването на Национална банка „Кромуел“ е истинско финансово чудо.

— Откъде е намерил парите, за да отвори банка?

— Това е донякъде загадка. Много е мълчалив за бизнес делата си преди откриването на малката банка на Маркет стрийт. Според слуховете е започнал с не повече от петдесет хиляди долара. Когато дойдох да работя при него, банковите активи надвишаваха милион.

— В какви инвестиции влага капиталите си?

Тя вдигна ръце в безпомощен жест.

— Честно, не знам. Никога не е споменавал пред мен за личните си финанси и не съм виждала документация или кореспонденция. Допускам, че влага печалбите си обратно в банката.

— Какво е семейството му? Откъде са дошли той и сестра му?

Марион отново изглеждаше безпомощна.

— Никога не е говорил за миналото си. Веднъж спомена, че баща им имал ферма в Северна Дакота, в малко градче наречено Бъфало. Извън това, фамилните му връзки са заровени в миналото.

— Сигурен съм, че си има причини — каза Бел.

Не искаше да притиска прекалено Марион, затова обърна разтвора към собственото си детство, с отрастването в елитното общество на Бостън. Разказа й за отиването си в Йейл и за крайното недоволство на баща му, когато започна да работи за детективска агенция „Ван Дорн“, а не в семейната банка. Постепенно върна темата към Кромуел.

— Кромуел ми направи впечатление на образован мъж. Чудя се къде е ходил на училите.

— Маргарет веднъж каза, че посещавали колеж в Минесота.

— Маргарет е красива жена — подхвърли той и я погледна за реакция.

Марион едва прикри неприязънта си към сестрата на Кромуел.

— Зная, че участва в много благотворителни дейности, но не бих я приела за близка приятелка.

— Не може да се разчита на нея, може би? — предположи Бел.

— Невинаги казва истината. И винаги има слухове за някой скандал, който господин Кромуел успява да покрие. Той като че ли не се притеснява от лудориите й. Едва ли не го забавляват.

— Той пътува ли много?

— О, да. Често ходи на риболов в Орегон, забавлява се с експедициите на „Бохемиън клъб“ в горите от секвоя или се занимава с лов в Аляска. Също така присъства на поне три банкови конференции годишно в различни части на страната. Веднъж в годината двамата с Маргарет обикалят Европа.

— Значи не ръководи ежедневния бизнес на банката.

Тя поклати глава.

— Не, господин Кромуел винаги е в ежеседмичен контакт с банката, когато го няма. Също така има директорски борд с най-добрите мозъци в бизнеса.

Сервитьорът донесе чашите им с портвайн на сребърен поднос. Отпиха и помълчаха няколко мига, преди Марион да проговори:

— Защо ми задавате всички тези въпроси за господин Кромуел?

— Аз съм следовател. Просто по природа съм любопитен.

Тя избута къдрица от челото си и приглади косата си.

— Чувствам се пренебрегната.

Бел я погледна внимателно.

— Пренебрегната?

— Да, задавате всички тези въпроси за шефа ми, но така и не попитахте за мен. Повечето мъже, които съм познавала, винаги питаха за миналото ми на първата среща.

— А смея ли да стигна до там? — подразни я той.

— Нищо рисковано — отвърна тя със смях. — Животът ми беше доста скучен, всъщност. Родена съм в Калифорния, отвъд залива в Саусалито. Майка ми умря, когато бях много малка и баща ми, който беше машинист в „Западен Пасифик“, ми наемаше гледачки, докато пораснах достатъчно, за да тръгна в първото училище за секретарки в града. Когато завърших, Джейкъб Кромуел ме нае и оттогава работя в банката му, като израснах от офисна машинописка до личната му секретарка.

— Била ли сте женена?

Усмихна се свенливо.

— Имах едно-две предложения, но така и не минах по пътеката до олтара.

Той се пресегна над масата и хвана дланта й.

— Надявам се, че чаровният принц ще се появи един ден и ще ви понесе в ръцете си.

Тя издърпа ръката си, по-скоро за да се наложи, отколкото да го отхвърли.

— Вълшебните принцове са малко и далече. Още не съм срещнала някой в Сан Франциско.

Бел реши да спре дотук. Възнамеряваше твърдо да я покани отново на среща и да види докъде ще ги отнесе вълната на взаимното привличане.

— Вечерта беше приятна за мен. Рядко ми се случва да оценя компанията на такава очарователна дама, която може да държи на своето в разговор.

— Много сте добър в ласкателствата.

Бел измести очите си от нейните. Не искаше да прекалява с късмета си, но имаше още една загадка, чийто отговор трябваше да намери.

— Има още едно нещо около Кромуел, което ме заинтригува.

Разбра по изражението й, че е разочарована. Очакваше да каже нещо за ново излизане заедно и долови, че започва да се съмнява в чувствата си към него.

— Какво е то? — Тонът й изведнъж стана леден.

— Когато го видях първия път в трапезарията на „Бохемиън клъб“ и днес в кабинета му, носеше ръкавици. Винаги ли ги носи, когато се храни или работи на бюрото си?

Тя сгъна кърпата си и я постави на масата в знак, че за нея вечерта е приключила.

— Когато е бил момче, го е сполетял пожар. Двете му ръце са лошо обгорени, тъй че носи ръкавици да крие белезите.

Бел се почувства гузен, че използва Марион. Стана, заобиколи масата и издърпа стола й.

— Искрено съжалявам, че позволих на прекалено любопитната си детективска природа да надделее в мен. Надявам се да ми простите. Ще ми дадете ли шанс да го компенсирам?

Марион усети, че е искрен и изпита възбуда. Отново се обнадежди, че се интересува от нея. Беше много по-изкусителен, отколкото бе допускала.

— Добре, Айзък. Ще изляза отново с теб. Но никакви въпроси.

— Никакви въпроси — отвърна той с нотка на задоволство от това, че го нарича с малкото му име. — Обещавам.