Клайв Къслър
Преследването (12)

11

4 март, 1906 г.

Сан Франциско, Калифорния

Мъжът, представил се последния път с името Ръскин, стоеше пред луксозен месингов умивалник, загледан в голямо овално огледало и се бръснеше с добре наточен прав бръснач. След като приключи, изплакна лицето си и го намаза със скъп френски одеколон. После се пресегна и се вкопчи в умивалника, когато товарният му вагон рязко спря.

Приближи се до затвореното прозорче, прикрито отвън като част от дървената стена на вагона, открехна го предпазливо и надникна. Един парен локомотив беше изтласкал десет откачени от влаковата композиция товарни вагони, включително вагона на мебелна компания „О’Браян“, през огромната терминална сграда на железопътна линия „Южен Пасифик“, наречена пристанище Оукланд. Представляваше масивна дига, построена върху пилони, зидария и камък, и изпъната в самия залив на Сан Франциско. Кеят, към който подхождаха и се връзваха фериботите, се намираше в западния край на главното здание, между близначните кули. Кулите бяха осигурени с работни екипи, които ръководеха товаренето и разтоварването на огромната флотилия от фериботи, която се движеше из залива на Сан Франциско.

Тъй като пристанище Оукланд се намираше в края на трансконтиненталната железопътна линия, през цялото денонощие беше пълно с многолика тълпа хора, които идваха от изтока и се връщаха в обратната посока през континента. Пътническите композиции включваха и товарни вагони, превозващи продукти и стоки. През 1906-та това беше едно оживено място, след като бизнесът се развиваше бурно в градовете посестрими на залива. Сан Франциско представляваше процъфтяващ търговски център, докато по-голямата част от реалното производство беше съсредоточена в Оукланд.

Ръскин провери разписанието и видя, че хитро замаскираното му пътуване инкогнито е на борда на „Сан Габриел“, ферибот на железопътна линия „Южен Пасифик“, построен за превоз натоварени влакове, както и на пътници. Представляваше класически двустранен ферибот, с пилотски кабини на кърмата и носа. Тласкаше се от странични лопатни колела, задвижвани от два двигателя на парна тяга, всеки със свой димоотвод. Фериботите, които превозваха влакове, имаха успоредни релси на главната палуба за товарните вагони, докато каютната палуба приютяваше пътниците. „Сан Габриел“ беше 89,5 м. дълъг, 23,5 м. широк и можеше да превозва петстотин пътника и двайсет железопътни вагона.

„Сан Габриел“ щеше да пристигне на терминала на „Южен Пасифик“ между улиците Таунзенд и Трета, където пътниците щяха да слязат. След това трябваше да продължи до кей 32 на Кинг стрийт и Таунзенд, където товарът му от вагони щеше да се прехвърли до градското железопътно депо между улици Трета и Седма. Там вагонът на „Мебелна компания О’Браян“ щеше да бъде преместен на страничния коловоз на един склад в индустриалната зона на града, който беше собственост на бандита.

Ръскин се беше возил многократно на „Сан Габриел“ в пътуванията си през залива и чакаше с нетърпение да се прибере у дома след авантюрата си в Солт Лейк сити. Звукът от парната свирка на ферибота отекна в пристанището, възвестявайки потеглянето на машината. Съдът затрепери, щом високите парни машини завъртяха осемметровите лопатни колела и водата около тях закипя. Скоро корабът щеше да се плъзне по гладкия като стъкло залив към Сан Франциско, за да измине път, който нямаше да продължи повече от двайсетина минути.

Ръскин бързо довърши обличането си в безукорно скроен консервативен черен бизнес костюм. Жълтата розичка отиде на мястото си в горния джоб на сакото. Постави леко килнато бомбето на главата си, нахлузи чифт велурени ръкавици на дланите си и вдигна бастунчето си.

След това се наведе, хвана дръжката на капака на пода на товарния вагон и го отвори. Пусна през отвора голям тежък куфар. После самият той се смъкна долу на палубата между релсите, като внимаваше да не зацапа дрехите си. Изгърбен под вагона се огледа, за да се увери, че няма никого от екипажа наблизо, измъкна се навън и се изправи.

Качваше се по едно стълбище към каютната палуба, където се возеха пътниците, когато на средата се натъкна на член от екипажа, който слизаше надолу. Работникът се спря и му кимна строго.

— Знаете ли, сър, че на пътниците е забранено да ходят на главната палуба?

— Да, знам. — Бандитът се усмихна. — Разбрах грешката си и както виждате, се връщам на каютната.

— Извинете за притеснението, сър.

— Няма защо. Това ви е работата.

Бандитът продължи нагоре по стъпалата и се озова на луксозната пищно украсена каютна палуба, на която пътниците стилно прехвърляха залива. Отиде до ресторанта и си поръча чаша чай на бара, след което излезе на откритата предна палуба и отпи, загледан в нарастващите отвъд залива здания на Сан Франциско.

„Градът на залива“ вече се превръщаше в очарователен, романтичен, космополитен мегаполис. Значимостта му бе нараснала от 1900 г. насам и се беше наложил като финансов и търговски център на Запада. Построен беше от предвидливи предприемачи, също като безукорно облечения мъж, който стоеше на палубата с грамаден куфар до себе си. И той като тях бе способен да види изгодна възможност и бързо да я докопа.

Винаги внимателен и към най-дребните детайли, Ръскин допи чая си и хвърли небрежно чашата зад борда, без да я връща в ресторанта. Загледа разсеяно ятото бекаси, което прелетя покрай кораба, последвано от тройка кафяви пеликани, плъзгащи се на сантиметри над водата в търсене на дребна риба. След това се смеси с тълпата и заслиза по стълбището към главната палуба, откъдето пътниците напускаха ферибота и стъпваха на кея пред големия, пищен и построен в испански стил терминал на „Южен Пасифик“.

Закрачи енергично през вътрешния свод на терминала, понесъл големия куфар, мина през вратите и се озова на тротоара на улица Таунзенд. През следващите няколко минути стоя и чака. Усмихна се, когато един малък мерцедес „Симплекс“ забръмча нагоре по улицата и с изсъскване на гумите се закова до бордюра пред него. Под капака имаше масивен четирицилиндров двигател 60 конски сили, с който колата можеше да вдигне до почти 130 км/ч. Беше великолепно изделие от стомана, месинг, дърво, кожа и гума. Шофирането му бе цяло приключение.

Ако колата будеше възхищение, същото можеше да се каже за жената зад волана. Беше крехка, изящна и с тънка талия. Рижата й коса беше украсена с голяма червена кордела с огнения цвят на къдриците. Бонето й бе завързано под брадичката, за да не го издуха насрещният вятър. Красавицата носеше жълто-кафява ленена рокля, която стигаше до средата на прасците, за да могат стъпалата й да играят ловко по петте педала на пода. Вдигна едната си ръка от големия волан и махна за поздрав.

— Здрасти, братле. Закъсня с час и половина.

— Здравей, сестричке. — Замълча и се усмихна широко. — Не можех да се движа по-бързо, отколкото машинистът караше влака.

Жената му подаде бузата си и той я целуна прилежно. Тя вдиша миризмата му на френския парфюм, който му беше подарила. Винаги си слагаше от него. Ухаеше на море от цветя след лек вечерен дъжд. Ако не й беше брат, навярно щеше да има любовна афера с него.

— Предполагам, че разходката ти беше успешна.

— Да — отвърна той и завърза куфара на стъпалото. — И нямаме дори минутка за губене. — След това се качи на кафявата кожена пътническа седалка. — Трябва да регистрирам банковия ордер, който получих от „Солт Лейк Банк & Тръст“, преди да се появят агентите им и да спрат трансфера.

Жената натисна съединителя с кафявата си кожена обувка, превключи ловко и колата скочи напред по улицата като лъв, подгонил зебра.

— Два дни ти отне, докато се върнеш. Не смяташ ли, че я караш на ръба? Може да се свържат с полицията, да наемат частни агенти и да проверят всяка банка в страната за ордер с баснословна сума.

— А времето, което това ще отнеме, е не по-малко от четирийсет и осем часа — добави той и тъй като малката кола нямаше врати за опора, се вкопчи с ръка отстрани за седалката, когато сестра му зави рязко по Маркет стрийт. Едва успя да сграбчи бомбето си с другата ръка, преди да е изхвърчало на улицата.

Сестра му шофираше като че ли безразсъдно бързо, но ловко. Подминаваше останалите със скорост, която караше хората да обръщат стъписано глави. Профуча покрай голяма талига с бира, теглена от впряг коне Першерон, която беше запушила по-голямата част от улицата. Плъзна се между струпаните бурета и мина едва на педя от тротоара, пълен с пешеходци. Братът засвири дръзко с уста марша „Гари Оуен“ и започна да вдига бомбето си за поздрав към хубавите момичета, които излизаха от магазините за облекло. Големият електрически трамвай на Маркет стрийт се извиси застрашително пред тях. За да го избегне, сестрата се вряза в насрещното движение, като принуди немалко коне да се изправят на задните си крака, а водачите им гневно заразмахваха юмруци.

След още две карета през каньона от тухлени и каменни здания спря рязко и задните гуми изсвистяха, когато удари спирачки пред банка „Кромуел“ на ъгъла на Маркет стрийт и Сътър.

— Е, стигнахме, братле. Вярвам, че возенето ти хареса.

— Ще се убиеш някой ден.

— Обвинявай себе си — засмя се тя. Ти ми даде колата.

— Заменям я за моя мотоциклет.

— Забрави. — Махна весело с ръка и разпореди: — Върни се рано вкъщи и не закъснявай. Имаме среща на Барбари Коуст със семейство Грюенхайм. Ще обиколим бордеите, а после ще посетим някое скандално танцово представление.

— Нямам търпение — отвърна й саркастично той.

Слезе на тротоара и отвърза куфара. Тя забеляза как се напрегна, докато го вдигаше и разбра, че е натъпкан до пръсване с ограбените пачки от банката в Солт Лейк.

Натисна педала на газта и мерцедесът „Симплекс“ с верижно задвижване профуча на пресечката и зарева нагоре по улицата, а прозорците на околните сгради задрънчаха от грохота на ауспуха.

Бандитът се обърна и се загледа с гордост във внушителното и пищно орнаментирано здание на банка „Кромуел“, с високите колони в йонийски стил и големите прозорци от цветно стъкло. Портиерът в сива униформа му отвори една от големите стъклени врати. Беше висок мъж с посивяла коса и военна стойка от трийсетте години служба в кавалерията на САЩ.

— Добро утро, господин Кромуел. Радвам се да ви видя отново след отпуската ви.

— Радвам се, че се връщам, Джордж. Как беше времето тук, докато ме нямаше?

— Също като днес, сър, слънчево и меко. — Джордж погледна големия куфар. — Може ли да ви го отнеса, сър?

— Не, благодаря. Ще се оправя. Трябва ми малко гимнастика.

Малката месингова табелка при входа описваше активите на банката на двайсет и два милиона долара. Скоро щяха да са двайсет и три, каза си Кромуел. Само петдесетгодишната банка „Уелс Фарго“ имаше по-високи активи, капитал и ликвидност. Джордж отвори широко вратата и собственикът закрачи по мраморния под на банковото фоайе, покрай красиво резбованите бюра на мениджърите и гишетата на касиерите без тезгяхи, напълно открити за клиентите. Откритата касова зона беше странно нововъведение за човек, който не се доверяваше никому и ограбваше банки извън щата, за да изгради собствената си финансова империя.

Факт беше, че Джейкъб Кромуел нямаше повече нужда от допълнителния приход, който крадеше за банката си. Но предизвикателството го опияняваше. Чувстваше се неуязвим. Можеше да надхитри всеки полицейски детектив, да не говорим за агентите от детективска агенция „Ван Дорн“, и така — докато умре от старост. Знаеше от шпионската си мрежа, че са безкрайно далече от разкриването на самоличността му.

Кромуел влезе в асансьора и се качи на третия етаж. Стъпи на облицования с италиански фаянс под на главния офис на галерията, която се виеше над банковото фоайе. Тръгна през великолепния комплекс от кабинети, а дебелият килим в матово бяло и кафяво приглушаваше стъпките му. Стените бяха облицовани с тиково дърво с резба, изобразяваща сцени от Запада през деветнайсети век, а колоните, които поддържаха тавана, бяха издялани като тотемни стълбове. Разкошният таван беше покрит със стенописи от ранните дни на Сан Франциско.

Държеше на работа три секретарки, които да движат основните му делови операции, а и не малко от личните му дела. Всички бяха красиви жени — високи, изящни и интелигентни — и произхождаха от богати семейства в Сан Франциско. Заплащаше им повече, отколкото можеха да получат, ако работеха при конкурентите му. Единственото изискване беше всички да носят тоалети в един и същи стил и цвят, за което плащаше банката. Всеки ден цветът бе различен. Днес носеха кафяви рокли, в унисон с килима.

Видяха го да влиза и моментално станаха, обкръжиха го, забъбриха весело и го поздравиха с връщането му от риболова в Орегон, където мислеха, че е бил. Макар да му струваше много сила на волята, Кромуел се въздържаше да се забърка в любовна афера, с която и да е от тези три жени. Имаше непоклатими принципи в играта на свой терен.

След като учтивостите приключиха и дамите се върнаха по бюрата си, Кромуел покани в кабинета си старшата си секретарка, която от девет години работеше при него.

Седна зад масивното си тиково бюро и намести отдолу куфара. Усмихна се на Марион Морган.

— Как сте, мис Морган? Някакви нови приятели джентълмени напоследък?

Тя се изчерви.

— Не, господин Кромуел. Прекарвам нощите си у дома в четене.

Когато завърши колежа и постъпи на работа при Кромуел като касиерка, Марион беше едва на двайсет и една. Вече се беше издигнала до старша секретарка. Току-що бе навършила трийсет и не беше се омъжвала, което караше мнозина да я мислят за стара девственица. Но истината беше, че би могла да притежава всеки богат мъж в града. Беше изключително очарователна и женствена дама, способна да избира и сменя без проблем любовниците си, но все още не беше си избрала някого за съпруг. Просто бе твърде придирчива към мъжете и чаровният принц все още не се беше появил. Сламенорусата коса загръщаше главата й според модата, а изящните черти на лицето й увенчаваха лебедовата шия. Стегнатата й в корсет фигура с тънка талия наподобяваше класически пясъчен часовник. Гледаше Кромуел над бюрото с коралови морскозелени очи, а деликатната й длан държеше молив над бележника.

— Очаквам агенти от някаква банка в Солт Лейк сити да пристигнат всеки момент, за да проверят регистрите ни.

— Ще преглеждат ли счетоводните ни книги? — попита тя, като че ли леко притеснена.

Той поклати глава.

— Нищо такова. Чух слухове от колеги банкери, че е ограбена банка в Солт Лейк сити и откраднатите пари може да са депозирани в друга банка.

— Желаете ли аз да се оправя с тях?

— Не. Моля ви, просто ги позабавлявате, докато се подготвя да говоря с тях.

Дори да имаше въпроси по малко неясната молба на Кромуел, Марион не прояви любопитство.

— Да, разбира се. Ще ги настаня удобно, докато пожелаете да ги приемете.

— Това е всичко — каза Кромуел. — Благодаря ви.

Щом Марион напусна кабинета му и затвори вратата, Кромуел бръкна в предния си джоб и извади банковия ордер от „Солт Лейк Банк & Тръст“. После стана и отиде до големия сейф, в който се съхраняваха банковите счетоводни книги и регистри. Бързо и с вещина подправи книгите така, че да изглежда, че ордерът вече е получен и пълната сума е изплатена на Илая Ръскин. Въведе и записи, указващи, че парите са изтеглени от ликвидния капитал на банката му.

Не се наложи да чака дълго, след като подправи регистрите. Очакваните агенти влязоха във външния офис двайсет минути по-късно. Марион ги бе задържала с думите, че господин Кромуел в момента е изключително зает. Когато малкият звънец под бюрото й звънна, тя ги покани в кабинета му.

Той държеше слушалката на телефона, кимна им за поздрав и им предложи да се настанят.

— Да, господин Абернати, лично ще се погрижа сметката ви да бъде закрита, а средствата — прехвърлени на банката на Бейтън Руж в Луизиана. За нищо. За мен е удоволствие да ви услужа. Приятно пътуване. Довиждане.

Кромуел затвори телефона с фалшивия разговор. Стана, заобиколи бюрото и подаде ръка.

— Здравейте. Джейкъб Кромуел, президент на банката.

— Тези господа са от Солт Лейк сити — обясни Марион. — Искат да проверят за ордер, издаден от тяхната банка. — Завъртя полата си, едва на два пръста над глезена, излезе от кабинета и затвори вратата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Кромуел вежливо.

Единият мъж беше висок и длъгнест, а другият — нисък, набит и запотен. Високият заговори пръв.

— Аз съм Уилям Бигълоу. Колегата ми е Джоузеф Фарнъм. Интересува ни дали някоя финансова институция може да е получила банков ордер за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара, издаден от „Солт Лейк Сити Банк & Тръст“.

Кромуел повдигна вежди, привидно учуден.

— Какъв може да е проблемът?

— Ордерът е бил издаден от банковия мениджър под натиск, преди бандитът да го простреля в главата и да изчезне с него, заедно с банковите пари в хранилището. Опитваме се да го издирим.

— О, Боже — възкликна Кромуел и вдигна ръце отчаяно. — Този ордер дойде при нас вчера следобед.

Двамата агенти се стегнаха.

— Ордерът е при вас? — попита е очакване Фарнъм.

— Да, в сейфа на счетоводния ни отдел. — Тонът на Кромуел стана мрачен: — За съжаление го уважихме.

— Уважили сте го?! — ахна Бигълоу.

Кромуел сви рамене.

— Ами да.

— С чек, несъмнено — намеси се Фарнъм с надеждата, че все още има време да се попречи на бандита да го осребри в друга банка.

— О, не. Господинът, чието име бе на ордера, поиска парите в брой и се подчинихме.

Бигълоу и Фарнъм го гледаха стъписани.

— Платили сте близо половин милион долара в брой на някой, който просто е влязъл в банката ви от улицата?

— Лично проверих ордера, когато служителката ми го донесе за одобрение. Изглеждате напълно редовен.

Бигълоу го гледаше потресен. Негово задължение беше да се свърже с директорите на Солт Лейк Банк и да ги уведоми, че техните четиристотин седемдесет и пет хиляди долара са изчезнали.

— На чие име беше издаден ордерът?

— Някой си господин Илая Ръскин — отвърна Кромуел. — Представи папка документи, удостоверяващи, че господин Ръскин е основателят на застрахователна компания, която ще плаща искове от пожар, унищожил жилищно каре в град… — Замълча. — Мисля, че беше Белингам, щат Вашингтон.

— Можете ли да опишете Ръскин? — попита Фарнъм.

— Много добре облечен — отзова се Кромуел. — Висок, с руса коса и големи руси мустаци. Не засякох цвета на очите му. Но май си спомням, че носеше необичаен бастун със сребърна глава на орел.

— Това е Ръскин, да — промърмори Фарнъм.

— Не си е губил времето — подхвърли Бигълоу на колегата си. — Трябва да е хванал експресния влак, за да стигне тук за малко повече от ден.

Фарнъм изгледа Кромуел скептично.

— Не помислихте ли, че това е астрономична сума за плащане на пълен непознат от друг щат?

— Да, но както казах, лично проверих ордера, да не би да е фалшификат. Попитах го защо не изтегли сумата от някоя банка в Сиатъл, но каза, че компанията му откривала офис в Сан Франциско. Уверявам ви, че документът беше благонадежден. Не намерих никакъв повод за подозрение. Платихме, въпреки че изсмука почти всички пари, които държахме в хранилището.

— Банката, която представляваме, няма да се зарадва на това сведение — изтъкна Фарнъм.

— Не се притеснявам — отвърна сдържано Кромуел. — Банка „Кромуел“ не е направила нищо нередно или незаконно. Спазили сме разпоредбите и правилниците на банкиране. Дали „Солт Лейк Банк & Тръст“ няма да изпълни задължението си, не ме засяга. Освен че познавам застрахователната им компания, която плаща за кражба на валута, зная, че активите им са предостатъчни да покрият половин милион долара.

Фарнъм заговори на Бигълоу, без да се обръща към него:

— Да отидем до най-близката телеграфна служба и да уведомим директорите на „Солт Лейк Банк & Тръст“. Няма да са доволни.

— Няма. — Бигълоу кимна мрачно. — Може да не го приемат.

— Нямат друг избор, освен да уважат ордера. Междубанковата комисия със сигурност ще подкрепи банка Кромуел, ако директорите на Солт Лейк Банк внесат възражение.

Двамата агенти станаха.

— Ще ни трябва заявление от ваша страна, господин Кромуел — обяви Фарнъм. — С обстоятелствата по плащането.

— Ще поръчам на юристите си да го подготвят още утре сутрин.

— Благодарим за вниманието.

— За нищо — отвърна Кромуел, без да става. — Ще направя всичко по силите си, за да съдействам.

След като двамата агенти си тръгнаха, Кромуел повика мис Морган.

— Моля, погрижете се да не ме безпокоят в следващите два часа.

— Ще се погрижа — отвърна тя делово.

Секунди след като вратата беше затворена, Кромуел се приближи и тихо я заключи. После вдигна тежкия куфар под бюрото върху тиковата повърхност и го отвори. Валутата вътре беше струпана безразборно, а някои от пачките бяха увити с хартиени ленти.

Кромуел започна методично да брои и подрежда банкнотите, като стягаше с ленти свободните и записваше количеството. Когато приключи, плотът на бюрото му беше покрит с грижливо стегнати на пачки пари, маркирани и преброени. Сумата достигаше двеста четирийсет и един хиляди долара. След това внимателно прибра парите отново в куфара, пъхна куфара под бюрото и отвори няколко счетоводни книги, за да въведе депозити вън фантомните сметки, които бе открил преди време и в които укриваше откраднатите през годините пари. Пари, с които беше трупал активите, нужни за собствената му банка. Приключил с всички записи, звънна на мис Морган и я уведоми, че е готов да се заеме с ежедневната си работа по ръководенето на една преуспяваща финансова къща.

Работните часове на банката бяха от десет сутринта до три следобед. Когато дойде времето за затваряне, Кромуел изчака, докато всички служители си тръгнат за вкъщи и банката се заключи. Вече сам в просторния банков интериор, пренесе куфара с асансьора на партерния етаж и в банковото хранилище, все още отворено по негови указания. Постави пачка по пачка валутата в отделенията, използвани от касиерите за клиентски трансакции. Разписките, които беше приготвил, щяха да се предадат на главния му счетоводител на следващата сутрин, който щеше да запише фалшивите депозити, без да знае серийните номера.

Джейкъб Кромуел се чувстваше доволен от себе си. Измамата, както и банковият грабеж в Солт Лейк сити, бяха най-дръзкото му начинание напоследък. И нямаше намерение да го повтаря. Злодеянието щеше да подведе преследвачите му. Щяха да решат, че е станал още по-дързък и това щеше да ги наведе на мисълта, че може би отново ще опита да ограби някоя банка в голям град. Но знаеше докъде да насилва късмета си. Такъв обир беше изключително сложно начинание. Решеше ли се на нова престъпна авантюра, щеше да се прицели в някое все още неизбрано малко градче.

След като затвори хранилището и завъртя ключовете и таймера, слезе в подземието и се измъкна на улицата през скрита врата, за чието съществуване знаеше само той. Подсвиркваше си „Янки Дудъл“, когато спря такси и тръгна по Калифорния стрийт, където колата продължи нагоре по двайсет и четири градусовия наклон на високия над 100 метра Ноб Хил, „хълмът увенчан с дворци“, по описанието на Робърт Луис Стивънсън.

Имението на Кромуел се намираше на малка живописна уличка, наречена Къшнам стрийт. Беше сгушено сред други монументи на богатство, построени от собственици на доходни мини и „бароните“ от „голямата четворка“ на „Сентрал Пасифик“ — Хънтингтън, Станфорд, Хопкинс и Крокър — превърнала се по-късно в железопътни линии „Южен Пасифик“. За окото на даровит художник или архитект именията приличаха на архитектурни чудовища, рожба на безумна страст към показност.

За разлика от другите сгради, които бяха построени от дърво, домът на Кромуел и сестра му Маргарет беше изграден от камък и излъчваше достойнство, което донякъде му придаваше вид на библиотека. Според някои имаше поразителна прилика с Белия дом във Вашингтон.

Завари сестра си да го чака с нетърпение. Подканян от нея, бързо се приготви за нощта на Барбари Коуст. Докато обличаше вечерните дрехи си мислеше, че седмицата несъмнено се беше оказала продуктивна. Поредният успех, който подсилваше чувството му за неуязвимост.