Клайв Къслър
Преследването (34)

33

Времето се изниза бързо, докато локомобилът изгълта близо двестате километра между двата града за два часа без девет минути. Последната светлина проблясваше над океана на запад, когато се спуснаха от връх Соледад към сърцето на града, открил се пред тях като килим от сгради, прошарени в златно от лъчите на гаснещото слънце. Макар локомобилът да имаше огромни ацетиленови фарове, Бел не пожела да губи време, за да спре и да ги запали.

— Как е бензинът? — попита той дрезгаво заради полепналата по устните му прах.

Бронсън се обърна в седалката си, развинти капачката на големия бензинов резервоар и топна пръчката до дъното. Извади я и погледна влагата на самия й връх.

— Да кажем просто, че ще трябва да финишираме на пара.

Бел кимна, без да отговори.

Убийственото напрежение си беше казало думата. След часовете въртене на голямото кормилно колело в хиляди извивки, за да завърти неподатливата връзка към предните колела, чувстваше ръцете си изтръпнали, все едно че вече не бяха част от тялото му. Глезените и коленете също го боляха от непрекъснатото действие с педалите на амбреажа, газта и спирачката. И на двете му длани бяха избили мехури под шофьорските ръкавици. Въпреки това Бел кара на пълна газ последните няколко мили, принуждавайки локомобила да скача към крайната цел като мечка, подгонила лос.

Локомобилът също беше грохнал ужасно. Възлестата тъкан на външните гуми „Мишлен“ почти се беше накъсала, колелата трепереха от понесените удари, верният двигател започваше да издава странни шумове, а от капачката на радиатора бълваше пара. Все пак великолепната машина продължаваше да тегли напред.

— Чудя се какво си е наумил Кромуел — измърмори Бел. — Много е закъснял за обир днес. Банката е затворена до утре сутринта.

— Понеделник е — отвърна Бронсън. — Банките в Сан Диего са отворени до девет часа вечерта.

Точно летяха по Индия стрийт успоредно на железопътните коловози с депото на по-малко от миля напред, когато Бел за миг отклони погледа си от пътя и се озърна към влак само с един вагон, който забавяше, за да спре.

Локомотивът, теглещ частния вагон „Пулман“, спря на страничен коловоз четири линии оттатък улицата. От комина лениво се заиздига дим, докато машинистът изпускаше парата от тръбите. Огнярят се беше качил горе на тендера и се готвеше да зареди вода от голям дървен резервоар. В усилващия се мрак във вагона „Пулман“, паркиран на миля от депото и градския център, запримигваха светлини.

Агентът на мига осъзна, че това трябваше да е личният влак на Кромуел.

Не се поколеба. Завъртя волана рязко наляво и локомобилът бясно заподскача през железопътните релси. Докато прехвърли трите коловоза и четирите гуми се спукаха. Останалата част от отсечката колата се търкаля на джанти. Искри засвяткаха като метеори от трясъка им в железните релси.

Бронсън си замълча. Беше замръзнал, объркан и стъписан, докато видя влака и осъзна какво криеше Бел в ръкава си. Възбудата прерасна във въодушевление щом разбра, че след безразсъдното им осемстотин километрово каране най-сетне са на ръка разстояние от целта си.

Бел закова спирачките на колата върху релсите точно пред локомотива. Инерцията му най-сетне се изчерпа и разнебитеният автомобил се отпусна грохнал с хъхрещия още прегрял двигател, съскащата пара от радиатора и миризмата на изгорели и разкъсани гуми. Безумната му гонитба беше стигнала до подобаващата й се кулминация пред плячката, която бе преследвал през деветте кръга на ада.

— Може би прибързваме — предупреди Бронсън. — Все още не се е опитал да обере банката. Не можем да го арестуваме без престъпление.

— Може би. Но по пътя до тук от Сан Франциско имах много време да помисля. По-добре да хванем Кромуел сега, преди да има време да действа. Ако се досети отново за капана ни, губим. Ще се притеснявам за събирането на улики за обвинението по-нататък. Освен това, той не е на свой терен. Не може да се обади на скъпи адвокати, които да го освободят под гаранция.

Бел беше съвсем наясно, че никой не е имал време да слезе от влака през петте минути откакто бяха спрели. Слезе от автомобила и тръгна несигурно към вагона, а изтръпналостта и болката от умората бавно отминаваха. Спря рязко и се пъхна между нагона и тендера, когато двама стюарди измъкнаха един мотоциклет и го свалиха на земята до коловоза.

Изчака търпеливо няколко минути, докато един мъж, облечен в униформата на железопътен кондуктор, слезе от вагона „Пулман“ и прехвърли единия си крак над седалката на мотоциклета, модел „Харли Дейвидсън“. Човекът беше с гръб към него. Бел безшумно пристъпи покрай вагона и се спря на не повече от пет стъпки зад мъжа, който тъкмо се навеждаше да отвори горивната клапа към карбуратора, готвейки се да стартира двигателя.

— „Харли“ е добра машина — кротко отбеляза детективът, — но лично аз предпочитам „Индиън“.

Мъжът на мотоциклета замръзна, щом чу познатия глас. Бавно се обърна и видя застанало зад себе си привидение. Електрическите лампи покрай коловоза хвърляха отгоре призрачна зловеща светлина. Фигурата беше облечена в късо кожено палто върху ездитен брич и ботуши, които изглеждаха сякаш са се влачили през тресавище. Чифт пътни очила бяха вдигнати нагоре, разкривайки кичури руса коса, зацапана със засъхнала кал. Но не можеше да се сбърка лицето, пронизващите очи и оцапаните мустаци над горната устна.

— Ти!

— Не особено оригинално — цинично подхвърли Бел. — Но след като и аз използвах същия израз в банката в Телърайд, няма да те критикувам.

Мълчанието между двамата мъже се проточи сякаш цяла вечност, но за Кромуел бяха нужни само няколко секунди докато проумее, че привидението наистина беше Айзък Бел. Стоеше замръзнал на място и затънал в неверие, а лицето му изведнъж пребледня.

— Ти беше мъртъв! — изпъшка той. — Аз те застрелях!

— Два пъти, впрочем — потвърди агентът с твърда нотка в гласа. Дясната му ръка стискаше автоматичен колт 45 от 1905 г. Дулото се прицели между очите на Кромуел и се задържа така, без да трепне, като железен прът в бетон.

За първи път в живота си Джейкъб Кромуел беше хванат напълно неподготвен. Изпълнен със самоувереност, гъвкавият му ум никога не бе обмислял как трябва да се държи, в случай че дойде момент, в който да го заловят. Никога не беше се занимавал с нещо толкова немислимо. Винаги се беше смятал за недосегаем. Сега стоеше лице в лице със своя най-голям враг, който трябваше да е мъртъв. Чувстваше се като капитан, чийто непотопяем кораб се е натресъл в скалите.

Неговият колт трийсет и осмица беше в джоба на палтото му, но знаеше, че Бел щеше да пръсне мозъка му, преди да е успял да посегне за него. Бавно вдигна ръце във въздуха в унизителен жест на поражение.

— И сега какво правим? — попита Кромуел.

— Сега ще ми заемеш специалния си влак, за да те върна в Сан Франциско. Там ще те предам на полицията, докато бъдеш осъден за убийствата и пратен на бесилото.

— Всичко си предначертал.

— Този ден трябваше да дойде, Кромуел. Трябваше да престанеш, докато имаше възможност.

— Не можеш да ме арестуваш. Не съм извършил никакво престъпление.

— Тогава защо си дегизиран като влаков кондуктор?

— Защо не ме застреляш веднага и да приключим? — попита Кромуел, възвърнал сдържаната си наглост.

— Само едно плясване по ръката за престъпленията ти — каза Бел язвително. — По-добре да имаш много време да мислиш как се стяга клупът около престъпния ти врат.

Бронсън се приближи иззад вагона „Пулман“ с револвера си Смит& Уесън калибър 44, зареден и насочен в гърдите на престъпника.

— Добра работа, Айзък. Спипа приятелчето ни тук, преди да е извършил друго престъпление.

Бел му подаде чифт никелирани белезници „Тауър“ с двойна ключалка. Без да губи време, агентът ги щракна на китките на Кромуел. След това обискира грижливо бандита и намери автоматичния трийсет и осемкалибров пистолет.

— Оръжието, с което извърши трийсет и шест убийства хладно обяви Бел.

— Откъде дойдохте? — попита Кромуел, след като видя Бронсън. Знаеше със сигурност, че двамата няма да се поколебаят да го застрелят при най-малкия знак, че се опитва да избяга.

— Айзък ни докара от Сан Франциско в автомобила си — отвърна му Бронсън, все едно че ставаше дума за нещо ежедневно.

— Невъзможно! — изсумтя Кромуел.

— И аз така мислех — призна агентът и го поведе по стъпалата на вагона, където извади своите белезници, постави ги около глезените на Кромуел и грубо го избута на едно канапе.

Бел се върна напред по коловоза и се загледа с тъга в разнебитения локомобил. Плещест мъж в работен комбинезон и памучна шапка на райета на локомотивен машинист, понесъл бидон с машинно масло, се приближи зад него и зяпна тъпо в автомобила.

— Как, за бога, се появи тая развалина на линията на машината ми?

— Дълга история — отвърна Бел уморено.

— Какво ще стане с нея?

Бел заговори тихо, почти с почитание:

— Ще бъде върната във фабриката в Бриджпорт, Кънектикът, където ще бъде сглобена отново, докато стане като нова.

— Да ремонтирате тази развалина? — Машинистът поклати глава. — Защо да си правите труда?

Бел погледна локомобила с любов в очите и отвърна:

— Защото го заслужава.