Клайв Къслър
Преследването (10)

9

Следобеда на другия ден Ръскин тръгна пеш за банката, като се постара да бъде видян от минаващата по улицата тълпа. Отбиваше се в някои магазини, за да поразгледа и да побъбри с продавачите. Носеше пушката — бастун повече като опора, отколкото за самозащита.

Когато стигна до „Солт Лейк Банк & Тръст“ в един и половина, влезе и без да обръща внимание на полузадрямалия пазач, завъртя ключа на входната врата и я заключи. След това обърна табелката на прозореца така, че да се чете „ЗАТВОРЕНО“ откъм улицата и спусна щорите на витрините, докато пазачът си седеше клюмнал в отегчен ступор, без да съзнава изобщо, че предстои банков обир. Нито секретарката на Албърт Кардоса, нито двамата касиери, нито вложителката, застанала пред едното гише, не забелязаха необичайното поведение на натрапника.

Пазачът най-сетне се разбуди и осъзна, че Ръскин не се държи като нормален банков клиент и че това може би не вещае нищо добро. Стана, ръката му се спусна към кобура на 45-калибровия колт и мрачно запита:

— Какво си мислите, че правите тук?

След това очите му се разшириха от тревога, зяпнали в дулото на 38-калибровия колт на Ръскин.

— Никаква съпротива и бавно мини зад тезгяха! — заповяда Ръскин, докато увиваше пистолета си в опърпан дебел вълнен шал с дупки от изгоряло по него. Отиде бързо зад тезгяха, преди чиновниците в гишетата да се усетят и посегнат за пушките си в краката им. Без да са очаквали обир в банката си, двамата се поколебаха, объркани.

— Не си и помисляй за пушките! — изръмжа Ръскин. — Лягай по очи на пода или ще получиш куршум в мозъка. — Махна с бастуна си към уплашената жена пред гишето. — Идвай тук. Лягай на пода с касиерите и няма да пострадаш — нареди й хладно. После посочи с пистолета към секретарката на Кардоса. — Ти също! Долу на пода!

Когато всички вече лежаха по очи върху лъскавия махагонов под, бандитът почука на вратата на Кардоса. Тъй като не можеше да долови гласовете извън кабинета си, банковият управител изобщо не съзнаваше ужасното събитие, което се разиграваше в банката му. Изчака по навик секретарката си да влезе, но тя не се появи. Най-сетне, подразнен, че го прекъсват, стана от бюрото си и отвори вратата. Нужни му бяха цели десет секунди, докато проумее ставащото. Зяпна Ръскин и пистолета в ръката му.

— Какво трябва да означава това? — попита възмутено. После видя хората, налягали на пода и извърна отново очи към Ръскин в пълно недоумение. — Не разбирам. Какво става тук?

— Първият банков обир в Солт Лейк сити — отвърна му Ръскин с насмешка.

Кардоса не помръдна. Беше се вцепенил от изненада.

— Вие сте директор на уважавана нюйоркска банка. Защо правите това? Непонятно ми е. Какво се надявате да постигнете?

— Имам си мотиви — отвърна Ръскин с хладен и равнодушен тон. — Искам да ми издадете банков ордер за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара.

Кардоса се втренчи в него, все едно че беше луд.

— Банков ордер за кого?

— Илая Ръскин, кой друг? — отвърна крадецът. — И по-бързо.

Напълно объркан, Кардоса издърпа едно чекмедже, извади книга с бланки за банкови ордери и изписа набързо исканата сума. Щом приключи, я подаде над бюрото на Ръскин, а той я пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

— Сега лягай на пода с другите.

Като в кошмар, Кардоса бавно се смъкна на пода до разтрепераната си секретарка.

— Значи, лежите и никой не мърда, докато аз не ви кажа.

Без повече приказки Ръскин влезе в хранилището и започна да тъпче наличните пари в кожените торби, които по-рано беше видял струпани на един рафт от вътрешната страна на огромната петтонна врата. Напълни две от тях, оценявайки плячката грубо на двеста и трийсет хиляди долара в банкноти, не по-дребни от десет долара. Беше го планирал добре. Имаше вътрешна информация, според която „Солт Ленк Банк & Тръст“ е получила голям превод за резервите си от „Континентът & Комършъл Нешънъл Банк“ на Чикаго. Куфарът със собствените си пари остави на друг рафт в хранилището.

Издърпа торбите настрана и затвори вратата на сейфа, която се люшна и се затръшна леко като врата на бюфет. После превъртя колелото и нагласи таймера на девет часа следващата сутрин.

Без да бърза, все едно че се разхождаше в парк, мина зад тезгяха и безжалостно простреля в тила хората, налягали на пода. Заглушените изстрели последваха толкова бързо, че никой не успя да разбере какво става и да извика. После вдигна щорите на прозорците, за да могат хората, които минаваха по тротоара, да видят, че е заключено и да предположат, че банката е затворена. Труповете оставаха скрити зад тезгяха.

Ръскин изчака, докато тротоарът се разчисти от пешеходци и возила, след което безгрижно излезе от сградата, заключи вратата и с небрежна походка се отдалечи от банката, като полюшваше бастунчето си в едната си ръка, а с другата носеше двете черни торби, преметнати през рамо. В четири часа вече се беше върнал в хотел „Пиъри“. Взе си баня и слезе в ресторанта, където си угоди с голямо плато пушена сьомга със сметана с копър и хайвер, придружено от бутилка френско бургундско „Кло дьо ла Рош“ от 1899 г. След това почете около час във фоайето, преди да си легне и да заспи безметежно.

* * *

Късно сутринта Ръскин взе такси до „Солт Лейк Банк & Тръст“. Около входната врата се беше струпала тълпа, а от банката потегляше линейка. Проби си път през тълпата, видя някакъв мъж, облечен като детектив и се обърна към него.

— Какво се е случило тук? — попита вежливо.

— Банката е ограбена, а шестима човека са убити.

— Ограбена, казвате? Убити? Това е ужасно. Депозирах половин милион долара в брой тук вчера, от моята банка в Ню Йорк.

Детективът го погледна с изненада.

— Половин милион долара, казвате? В брой?

— Да. Ето я разписката. — Ръскин размаха разписката пред лицето на детектива.

Детективът я огледа за няколко секунди и рече:

— Вие ли сте Илая Ръскин?

— Да, аз съм Ръскин. Представлявам банката „Хъдсън ривър“ в Ню Йорк.

— Половин милион долара в брой! — ахна детективът. — Нищо чудно, че са ограбили банката. Най-добре да влезете вътре, господин Ръскин, и да се срещнете с господин Рамсдел, един от банковите директори. Аз съм капитан Джон Касейл, от полицейската служба на Солт Лейк.

Труповете бяха изнесени, но махагоновият под беше зацапан с петна засъхнала кръв. Капитан Касейл го поведе към един мъж — грамаден дебел човек с голям изпъкнал корем под елече с масивна златна верижка за часовник. Мъжът седеше на бюрото на Кардоса и проучваше банковите депозити. Кафявите му очи изглеждаха размътени под плешивата глава. Вдигна ги и се вгледа в Ръскин, подравнен, че го прекъсват.

— Това е господин Илая Ръскин — уведоми го Касейл. Казва, че е депозирал половин милион долара на господин Кардоса вчера.

— Съжалявам, че се срещаме при толкова трагични обстоятелства. Езра Рамсдел, управителен директор на банката. — Рамсдел стана и стисна ръката на Ръскин. — Ужасен, ужасен инцидент. Шест души убити. Нищо такова не беше се случвало досега в Солт Лейк сити.

— В течение сте за парите, които господин Кардоса прие да съхранява за банката ми, нали? — попита хладно Ръскин.

Рамсдел кимна.

— Да, обади ми се по телефона и докладна, че сте дошъл и оставил валутата на банката си в хранилището.

— Тъй като господин Кардоса, Бог да го прости, ми издаде разписка, директорите ми ще очакват банката ви да компенсира загубата.

— Кажете на директорите си да не се притесняват.

— Колко кеш е от мъкнал крадецът? — попита Ръскин.

— Двеста четирийсет и пет хиляди долара.

— Плюс моите половин милион — каза Ръскин, привидно обезпокоен.

Рамсдел го изгледа странно.

— По някаква необяснима причина крадецът не е взел вашите нари.

Ръскин се престори на стъписан.

— Какво искате да кажете?

— Банкнотите в един голям кафяв кожен куфар — каза капитан Касейл. — Те ли са вашите?

— Златните удостоверения? Да, те са от банката, която представлявам в Ню Йорк.

Рамсдел и Касейл се спогледаха странно. След това Рамсдел заяви:

— Куфарът, който сте оставили с господин Кардоса в хранилището, все още е пълен с вашите пари.

— Не разбирам.

— Не е бил пипнат. Отворих и го проверих лично. Вашите златни сертификати са си читави и непокътнати.

Ръскин изигра пълно изумление.

— Но това е безсмислено. Защо ще вземе вашите пари и ще остави моите?

Касейл се почеса зад ухото.

— Моето предположение е, че е бързал и просто не е обърнал внимание на куфара. Не е разбрал, че е пълен с цяло състояние в брой.

— Слава богу — въздъхна облекчено Ръскин, свали шапката си и изтри въображаемата пот от челото си. — След като крадецът няма да се върне, ще ги оставя в хранилището ви, докато отворим новите си клонове във Финикс и Рино.

— Безкрайно сме благодарни. Особено сега, когато ликвидните ни средства бяха ометени.

Ръскин огледа петната засъхнала кръв по пода.

— Май трябва да ви оставя да продължите разследването си. — Кимна на Касейл. — Вярвам, че ще заловите убиеца, за да може да бъде обесен.

— Заклевам се, че ще го спипаме — отвърна Касейл уверено. — Всеки път, извеждащ от Солт Лейк, както и всяка гара, са покрити от мрежа полицейски служители. Не може да прехвърли границите на града, без да бъде заловен.

— Желая ви късмет — каза Ръскин. — Моля се да заловите злодея. — Обърна се към Рамсдел. — Ще бъда в хотел „Пиъри“ до утре следобед, в случай че ви потрябват услугите ми. В четири часа ще се кача на влака, за да контролирам учредяването на новия ни клон във Финикс.

— Много щедро от ваша страна, сър — отвърна Рамсдел. — Ще ви се обадя веднага, щом възстановим дейността си.

— Няма защо. — Ръсел се обърна да си тръгне. — Късмет ви желая, капитане.

Кимна на Касейл и се запъти към входа на банката.

Касейл се загледа през прозореца, докато Ръскин прекоси улицата и взе такси.

— Много странно — отрони детективът замислено. — Доколкото знам влаковите разписания, следващият влак за Финикс тръгва чак след три дни.

Рамсдел сви рамене.

— Вероятно лошо са го осведомили.

— Все пак, нещо у този човек ме притеснява.

— Какво е то?

— Не изглеждаше особено зарадван, че парите на банката му не са взети от крадеца. Едва ли не сякаш още преди да влезе знаеше, че парите му са в безопасност.

— Има ли значение? — попита Рамсдел. — Господин Ръскин би трябвало да се радва, че крадецът е подминал неговите половин милион долара.

Детективът беше умислен.

— Откъде знаете, че са половин милион? Преброихте ли ги?

— Господин Кардоса трябва да ги е преброил.

— Сигурен ли сте?

Рамсдел се запъти от кабинета към хранилището.

— Може би сега е подходящият момент да погледнем.

Отвори куфара и започна да реди първия пласт пачки на рафта наблизо. Горният пласт бяха двайсет хиляди долара в златни сертификати. Останалото от куфара се оказа запълнено с грижливо нарязана и стегната на пачки вестникарска хартия.

— Боже мили! — ахна Рамсдел.

След това, споходен сякаш от внезапно прозрение, се втурна обратно към кабинета на банковия уредник и отвори книгата, лежаща на бюрото. Книгата съдържаше банкови ордери… но последният ордер липсваше и не беше записан. Лицето му пребледня.

— Този проклет дявол трябва да е принудил Кардоса да му напише банков ордер за половин милион. В която и банка да го депозира, ще приемат, че сме го издали и ще изискват плащане от „Солт Лейк Банк & Тръст“. По силата на федералния закон сме длъжни да го уважим. Ако не, следват дела, обвинение от финансовите агенти на САЩ и в крайна сметка ще бъдем принудени да затворим.

— Ръскин е не само мошеник — заяви твърдо Касейл. — Той е този, който е ограбил банката ви и е убил служителите ви и клиента.

— Не мога да го повярвам — изпъшка Рамсдел. След това настоя: — Трябва да го спрете. Хванете го, преди да е напуснал хотела!

— Ще пратя хора до „Пиъри“ — отвърна Касейл. — Но този тип не е глупак. Вероятно е побягнал веднага, щом излезе оттук.

— Не може да го оставите да се измъкне с това отвратително деяние.

— Ако той е прословутият Бандит касапин, лукав е като дявол и изчезва като призрак.

Очите на Езра Рамсдел блеснаха хитро.

— Той трябва да депозира ордера някъде в някоя банка. Ще телеграфирам на управителите на всяка банка в страната да наблюдават и да се свържат с полицията, преди да осребрят ордер за половин милион долара, издаден на името на Илая Ръскин. Няма да се измъкне.

— Не съм толкова сигурен — измърмори тихо Джон Касейл. — Изобщо не съм толкова сигурен.