Клайв Къслър
Преследването (2)

1

10 януари, 1906 г.

Бисби, Аризона

Всеки, който видеше стария пропаднал пройдоха, който бавно залиташе по Муун авеню в Бисби този следобед, щеше да го вземе за нещо, което всъщност не беше. Преждевременно състарен мъж, работник в мините, прорязали богатата на минерали планина под градчето. Носеше омърляна риза и миришеше на мръсно. Една тиранта държеше разпраните опърпани гащи, пъхнати в съдрани и изтъркани ботуши, които отдавна трябваше да са захвърлени в боклукчийското дере зад града.

Чорлава мазна коса се спускаше до раменете му и се сливаше с неподстриганата брада, увиснала до средата на изпъкналия му корем. Тъмнокафявите очи — всъщност почти черни — гледаха безчувствено. Всъщност погледът му беше студен и някак зъл. Чифт работни ръкавици скриваха длани, които така и не бяха държали лопата или кирка.

Под едната си мишница носеше празна наглед торба от зебло. Като по странна приумица върху мръсния плат изпъкваше надписът „Житна компания Дъглас, Омаха, Небраска“.

Старият мъж спря и се смъкна на една пейка на пресечката на Муун авеню и Тъмбстоун Кениън. Зад него имаше кръчма, почти празна заради обедния час. Обичайните клиенти се трудеха тежко в мините по това време на деня. Хората, които минаваха да пазаруват в малкото миньорско градче, не му заделяха повече от някой бърз, пълен с отвращение поглед. Щом минеха, мъжът вадеше бутилка уиски от джоба на панталона си и удряше тежка глътка, преди да я затвори и прибере отново. Никой не можеше да знае, че вътре нямаше уиски, а чай.

Беше топло като за януари. Температурата сигурно беше над 10 градуса. Мина тролей, теглен от стар дръглив кон. Мъжът се отпусна назад и се загледа по протежението на улиците. Задвижваните с електричество тролеи още не бяха стигнали до Бисби. Повечето возила все още бяха на конска тяга — коли и файтони. Градчето имаше едва няколко автомобила и товарни камиони, но нито един не се мяркаше наоколо.

За градчето знаеше, че е основано през 1880 г. и е наречено на съдия Деуит Бисби, един от хората с пари, стоящи зад медната мина „Куин“. Селище с прилични размери, населението му от двайсет хиляди души го правеше най-големия град между Сан Франциско и Сейнт Луис. Въпреки многото миньорски семейства, които живееха в скромните малки дървени сгради, бизнесът се въртеше главно около кръчмите и малката армия дами със съмнителна репутация.

Главата на пройдохата клюмна на гърдите му. Приличаше на току-що задрямал пияница. Но беше игра. Долавяше всяко движение около себе си. От време на време поглеждаше към Национална банка „Бисби“ оттатък улицата. Наблюдаваше с интерес през полузатворените си клепачи как един камион с верижна трансмисия и колела с дебели гуми изръмжа и спря пред входа на сградата. Имаше само един пазач, който излезе от камиона и отнесе вътре голяма торба с току-що отпечатани банкноти. Пет минути по-късно с помощта на банковия касиер изнесоха тежък сандък през вратата и го качиха на камиона.

Мъжът знаеше, че товарът е партида злато, част от трите милиона унции, произведени в местните мини. Но не златото привличаше интереса му. Беше твърде тежко и твърде рисковано, за да го пласира сам човек. Парите в брой го бяха довели в Бисби, не ценният метал.

Погледа, докато камионът се отдалечи и двамата мъже, които бе идентифицирал като охрана на гигантската минна компания; „Фелпс Додж“ излязоха от банката. Бяха доставили парите, с които минната компания щеше да плати заплатите следващия ден. Усмихна се на себе си. Знаеше, че авоарите на банката са се вдигнали до ново ниво.

Близо две седмици беше наблюдавал хората, които посещаваха банката и вече можеше да ги различава по външност. Също така си бе набелязал времето, в което влизаха и излизаха. Доволен от това, че вътре нямаше никого, освен касиера и управителя, погледна часовника си и кимна.

Надигна се лениво, разкърши рамене и закрачи през тухлената улица и тролейните коловози към сградата, понесъл на рамо голямата празна торба от зебло. Точно когато се канеше да пристъпи вътре, някаква жена неочаквано мина покрай него. Хвърли му омерзителен поглед, заобиколи го и влезе. Не влизаше в плана му, но реши да се справи с проблема, вместо да изчаква. Огледа улицата и я последва в банката.

Затвори вратата. Касиерът беше в трезора, а жената го чакаше да се върне. Пройдохата извади от ботуша си револвер колт 35-ти калибър модел 1902, удари я в тила с барабана на оръжието и изгледа с равнодушие как бавно се свлече на дървения под. Всичко стана толкова внезапно и тихо, че собственикът на банката нито видя, нито чу нещо от кабинета си.

След това пияният миньор, превърнал се изведнъж в банков крадец, скочи пъргаво през тезгяха, нахлу в кабинета на собственика и опря дулото на пистолета в главата му.

— Без съпротива или ти пръскам главата — каза му тихо, но с тон нетърпящ възражения. — Сега извикай касиера в кабинета си.

Плешивият, дебел и стъписан банкер го погледна с кафявите си разширени от ужас очи. Без да възрази, извика:

— Рой, ела тука.

— Идвам веднага, господин Касъл — отзова се Рой от трезора.

— Кажи му да остави трезора отворен — каза тихо банковият крадец с режещ тон.

— Рой, не затваряй вратата на трезора — подчини се Касъл. Очите му се кръстосаха, фокусирани в оръжието, притиснато в челото му.

Рой излезе от трезора, понесъл счетоводна книга под мишницата. Не можа да види изпадналата в безсъзнание жена, лежаща под тезгяха. Без нищо да подозира, влезе в кабинета на Касъл и застина, като видя крадеца с опряния в главата на шефа му револвер. Крадецът отдръпна дулото от главата на мъжа и посочи с цевта към трезора.

— И двамата — каза спокойно. — В трезора.

Никой и не помисли за съпротива. Касъл се надигна от бюрото си и поведе към трезора, докато крадецът бързо пристъпи до прозореца и огледа улицата да не би някой да се е запътил към банката. Освен няколкото пазаруващи жени и един минаващ бирен фургон, на улицата беше спокойно.

Вътрешността на трезора беше добре осветена с месингова лампа „Едисон“, висяща от стоманения покрив. Освен сандъка със злато, рафтовете бяха отрупани с пачки банкноти, повечето — заплати за минните компании. Крадецът хвърли торбата на касиера.

— Хайде, Рой, натъпчи го с всичките зелени гущери, които имаш.

Рой се подчини. С треперещи ръце започна да мете в торбата пачките от банкноти с различна стойност. Докато приключи, торбата бе изпъната до пръсване и приличаше на добре натъпкан чувал с пране.

— Сега легнете на пода — заповяда крадецът.

Касъл и Рой, повярвали, че крадецът вече ще си тръгне, се проснаха по корем на пода с ръце, изпънати над главите. Бандитът извади дебел вълнен шал от един от джобовете си и го уви около револвера си. След това хладнокръвно застреля двамата в главите. Прозвуча повече като силно изтупване, отколкото като резкия трясък на пистолетен изстрел. Без секунда колебание преметна торбата през рамо и излезе от трезора, като дори не погледна назад.

За жалост не беше приключил. Жената под тезгяха простена и понечи да се вдигне на лакти. С пълно равнодушие той се наведе, сниши оръжието и стреля в главата й, както бе направил с банкера и касиера. Нямаше никакво угризение, не прояви и най-лекия намек за чувство. Все едно му беше дали някой от тях е оставил семейство. Беше убил хладнокръвно трима беззащитни с толкова интерес, колкото щеше да прояви към колона от мравки.

Спря да потърси една от гилзите, която му се стори, че падна от увития около оръжието шал, но не можа да я намери. Отказа се и с небрежна походка излезе от банката, като забеляза доволен, че никой не беше чул приглушените изстрели.

С издутата от банкноти торба от зебло, метната на рамото му, мъжът закрачи през уличката зад банката. Вмъкна се под едно стълбище, където никой нямаше да го види, съблече мръсните си дрехи, смъкна сивата перука и брадата и хвърли всичко в малка пътна чанта. Вече в скъпо скроен костюм, той кривна бомбе на главата си с изрядно сресана рижа коса. Затегна вратовръзка, преди да хвърли в чантата и съдраните ботуши. Беше нисък мъж и петите на ботушите бяха вдигнати с близо пет сантиметра. След това извади чифт английски кожени обувки с токове на петите, за да изглежда по-висок, преди да насочи вниманието си към един голям кожен куфар, който беше скрил под насмолено платно с мотоциклет „Харли Дейвидсън“ отдолу. Докато се озърташе на всеки няколко секунди по уличката, прехвърли големия куп банкноти от торбата в куфара, който стегна на рамката над задното колело на мотоциклета. Чантата с маскировката върза на предната рамка.

В този момент мъжът чу викове, които идваха по посока откъм Тъмбстоун Кениън. Някой беше открил телата в Национална банка „Бисби“ Равнодушно затика мотоциклета и запали едноцилиндровия двигател с мощност три конски сили и двайсет и пет кубични инча обем. Метна крак през седалката и подкара по пустите задни улички към железопътната гара. Незабелязан продължи покрай един страничен коловоз, където беше спрял товарен влак, за да зареди с вода.

Времето беше разчетено съвършено.

Още пет минути и товарният влак щеше да поеме отново по главния коловоз към Тусон. Незабелязан от машиниста и механика, които дърпаха голяма тръба от дървения резервоар в тендера за вода за парата, мъжът извади ключ от джоба на елека си и отвори катинара на вратата на товарен вагон, белязан с боядисан надпис Мебелна компания „О’Браян, Денвър“. Бутна вратата и тя се затъркаля на колелцата. Присъствието точно на този вагон в този момент и на това място не беше съвпадение. Като фиктивен представител на също толкова фиктивната Мебелна компания „О’Браян“ беше платил в брой, за да го включат в товарния влак, минаващ през Бисби на път от Ел Пасо, Тексас, за Тусон, Аризона.

Взе една широка дъска, закрепена за скоби отстрани на товарния вагон и с нея като по рампа качи мотоциклета. После бързо затвори плъзгащата се врата и през малко отверстие върна катинара на място. В това време локомотивът изсвири и влакът подкара от страничния към главния коловоз.

Отвън вагонът изглеждаше като всеки друг товарен вагон, използван от няколко години. Боята беше избеляла, а дървените страни бяха очукани и надраскани. Но външността му беше измамна. Дори ключалката на вратата беше фалшива и създаваше впечатлението, че вагонът е здраво затворен. Обаче най-измамна беше вътрешността. Вместо пуст интериор или претъпкано с мебели помещение, изисканият лукс отвътре и обзавеждането бяха достойни за личен вагон на президента на железопътните линии. Махагонова облицовка покриваше стените и тавана. Подът беше застлан с дебел килим. Мебелите и украсата бяха екстравагантно великолепни. Имаше разкошна дневна, пищна спалня и удобна кухня, снабдена с последните нововъведения за приготвяне на астрономични шедьоври.

Нямаше никакви слуги, носачи или готвачи.

Мъжът работеше сам, без сътрудници, които биха могли да издадат истинското му име и професия. Никой не знаеше за тайните му операции като банков крадец и масов убиец. Дори железопътният вагон беше построен и обзаведен в Канада, преди тайно да бъде транспортиран през границата в Съединените щати.

Крадецът се отпусна в плюшено кожено канапе, извади тапата на охладена в кофа с лед бутилка Шато Л’Уринж Бордо реколта 1884, и си наля чаша.

Знаеше, че градският шериф щеше бързо да организира хайка. Но щяха да търсят стар опърпан миньор, извършил убийство в пиянски пристъп. Хайката щеше да се развърне и да претърси града, а преследвачите щяха да са почти сигурни, че престъпникът е твърде беден, за да има кон. Никой от гражданите не беше го видял да влиза на кон или двуколка.

Безкрайно доволен от себе си, отпи вино от кристалната чаша и се загледа в кожения куфар. Опита се да пресметне кой поред успешен обир му беше това — петнайсети или шестнайсети. За трийсетте и осем мъже и жени, които беше убил, изобщо не му мина през ума. Не помисли и за двете деца, които бяха загинали от куршумите му. Оцени сумата за заплати в мините някъде между 325000 и 300000 долара. Повечето крадци нямаше да могат да пресметнат толкова точно съдържанието на затворения куфар.

Но за него бе лесно. Той самият беше банкер.

Шерифът, помощниците му и хайката никога нямаше да открият крадеца убиец. Все едно че се бе изпарил във въздуха. Никой дори не си помисли да го свърже с елегантния мъж, минал през града на мотоциклет.

Отвратителното престъпление щеше да се превърне в една от най-продължителните загадки на Бисби.