Клайв Къслър
Преследването (19)

18

Когато Бел, Ървайн и Къртис слязоха от ферибота от Оукланд и влязоха в огромния Фери Билдинг, се озоваха в триетажен коридор с низ от еднакви арки и високи прозорци. Излязоха на Ембаркадеро, в началото на Маркет стрийт. Ървайн и Къртис се засилиха да спрат едно моторно такси, а Бел се обърна и погледна към високата 72 метра часовникова кула, моделирана по подобие на камбанарията Хиралда в Севиля, Испания. Дългите стрелки на масивния часовник показваха четири и единайсет.

Бел провери на джобния си часовник и грижливо си отбеляза, че часовникът на фериботното здание е с една минута напред.

Заради огромните тълпи в терминала, изсипали се от четири ферибота едновременно, агентите не успяха да намерят свободна кола. Бел спря една карета с конски впряг, спазари се с кочияша за цената и се разпореди да ги откара до хотел Палас на Монтгомъри стрийт. Щом се настаниха в каретата, Къртис се обърна към Бел:

— Как смяташ да се оправиш с офиса на Ван Дорн в Сан Франциско?

— Ще имаме вечеря с окръжния директор. Казва се Хорас Бронсън. Веднъж работих с него в Ню Орлиънс. Добър колега е и много ефективен. Когато му пратих телеграма, отговори ми и предложи всякакво съдействие, което е по силите му. Обеща да прати агентите си да съберат от оръжейните продавачи имената на хора, които може да са закупили колт трийсет и осем автоматик.

Ървайн завъртя незапалена пура между пръстите си.

— Аз от своя страна ще започна с банки „Кромуел“ и „Крокър“, за да видя дали могат да помогнат да проследим серийните номера на откраднатата валута.

Бел му каза:

— Би могъл да провериш и другите по-големи банки като „Уелс Фарго“ и банка „Италия“. Може някои от откраднатите банкноти да са при тях. Ако бандитът е от Сан Франциско, допустимо е да ги е пуснал из града.

— Работата ни е очертана ясно — отбеляза Къртис. — Аз ще се опитам да намеря вагона на „Мебели О’Браян“.

Бел изпъна крака в каляската и рече:

— След срещата ни с Бронсън ще напиша съобщението за фалшивия превоз на валута до банка „Сан Мигел“ в Телърайд и ще наредя на издателите на главните вестници в града да го пуснат.

Каретата стигна до величествения хотел „Палас“ и навлезе през „Гардън корт“, елегантния вход за карети с извисяващите се над него седем етажа блестящи бели мраморни балкони и над сто изящни колони. Светлината отгоре се процеждаше през огромен купол от цветно стъкло.

Бел плати на кочияша, а носачите внесоха багажа. Тримата детективи влязоха в просторно внушително фоайе. След като се регистрираха, качиха се до стаите си в хидравличен асансьор, облицован с дърво от секвоя. Бел уреди стаите им да са свързани, оформяйки голям апартамент.

— Вижте какво — заговори той на Ървайн и Къртис, — вече е почти пет часа, тъй че нищо не можем да постигнем днес. Хайде да се освежим. После излизаме, вечеряме хубаво, наспиваме се добре през нощта и утре от рано почваме ровенето из храстите.

— На мен ми звучи добре — отвърна Ървайн. Стомахът му къркореше, след като не бяха яли нищо в последните осем часа.

— Имаш ли предвид някой ресторант? — попита Къртис.

— Бронсън е член на „Бохемиън клъб“. Уредил е да се храним с него в трапезарията.

— Звучи страхотно.

Бел се усмихна.

— Не знаете колко страхотно.

* * *

В осем часа мъжете слязоха от таксито на Тейлър стрийт пред входа на могъщия и елитен „Бохемиън клъб“. Основан през 1872 г. като средище за вестникарски журналисти и хора на изкуството и литературата, членовете на клуба включваха личности като Марк Твен, Брет Харти, Амброуз Биърс и Джек Лондон. С годините се включваха и други могъщи и влиятелни мъже, които формираха бизнес елита на града и скоро се превърнаха в доминираща група. Не се допускаха жени, а съпруги и неженени гости на членовете трябваше да влизат през задна врата.

Тази вечер бяха допуснали жени в трапезарията от уважение към Енрико Карузо, който бе настоял съпругата му да присъства. Директорите на клуба прецениха, че поводът е специален и направиха едно от малкото изключения.

Ървайн и Къртис последваха Бел в главната приемна и постояха малко, докато към тях се приближи строен младолик мъж със стегнато мускулесто тяло, създаващо впечатлението за висок ръст и енергично разтърси ръката на Бел.

— Айзък, колко се радвам, че се виждаме.

— Удоволствието е мое — отвърна Бел зарадван, че вижда стария си приятел и се подготви за смазващото кости здрависване. — Изглеждаш в добра форма.

— Още работя по тоя въпрос. — Кимна на Ървайн и Къртис и се усмихна. — Здравейте. Аз съм Хорас Бронсън.

Гласът му беше дрезгав и пасваше на широките рамене, които сякаш бяха готови да пръснат по шевовете сакото на изрядно скроения му сив костюм. Чертите на лицето му придаваха вид на ученик под буйната, изсветляла от слънцето коса.

Бел ги представи и го досмеша, като видя израженията на агентите си, и как примигаха щом Бронсън стисна ръцете им в голямата си лапа. Макар да оглавяваше офис с десет агенти в голям град, Бронсън отстъпваше на Бел, който беше с по-висок ранг в агенцията. Освен това изпитваше възхищение към него заради всестранния му опит и безупречната репутация в залавянето на закононарушители. А също тъй беше и задължен на старшия детектив, който го бе препоръчал на Ван Дорн за поста в Сан Франциско.

— Елате с мен в трапезарията — покани ги той топло. — Клубът е известен с гастрономичните си удоволствия и чудесните си вина.

Домакинът им ги изведе от импозантното фоайе в просторната и впечатляваща трапезария, облицована великолепно с махагон на пода, стените и тавана. Размени няколко думи с дежурния управител. После сложи ръка на рамото на Бел.

— Помолих го за маса, която обикновено резервирам за делови разговори. Намира се в един от ъглите на трапезарията и никой няма да ни подслуша.

Управителят ги отведе до една маса встрани от останалите, но с добра гледка към другите вечерящи в помещението. Стоящият до нея сервитьор постави кърпи на скутовете им и изчака, докато Бронсън прегледа менюто с вино и направи избора си. Щом сервитьорът се отдалечи, Бронсън се отпусна и погледна Бел.

— Проверих броя на магазините, които са продавали колт трийсет и осем автоматик, откакто тези оръжия са се появили на пазара. Шейсет и седем са. Включил съм четирима агенти в разследването. Би трябвало да имат отговор до два-три дни. Или по-рано, ако извадят късмет.

— Благодаря ти, Хорас — отвърна Бел. — Това ще ни спести нужното време, за да потърсим и по другите следи.

— Най-малкото, което мога да направя — каза с широка усмивка Бронсън. — Освен това господин Ван Дорн ми нареди да ти окажа най-пълно съдействие.

— Ще ни трябва цялата помощ, която можем да получим.

— Имате ли други дири към Бандита касапин?

— Ще трябва да ми се закълнеш да пазиш тайна. Открих, че бандитът има шпиони вътре в агенцията ни.

— В пълна безопасност си, ако споделиш с мен — каза Бронсън с усилваща се тревога. — Трудно е да се повярва, че е възможно такова проникване. Ван Дорн знае ли за това?

Бел кимна.

— Знае.

След това го запозна с уликите, колкото и да бяха несигурни, които ги бяха довели в Сан Франциско. Обясни за издирването на Ървайн на серийните номера на парите, откритието на Къртис за товарния вагон за бягството и своите разкрития за косата на бандита и липсващия пръст. Каза го предпазливо, с подробностите, но без разкрасяване. Ървайн и Къртис също добавиха коментари по това, което бяха разкрили в проучванията си. След като Бел приключи доклада си, Бронсън помълча няколко секунди.

Най-сетне заяви:

— Разследването ви е постигнало голям напредък, Айзък. Събрали сте конкретни неща, след като само допреди няколко седмици нямаше нищо. Но за жалост едва ли е достатъчно за идентифицирането на бандита.

— Не е — съгласи се Бел. — Но е нишка, която може да доведе до конец, който може да отведе до въже.

Виното, избрано от Бронсън, калифорнийско шардоне резерва на Чарлз Крут, най-старата винарна в долината Напа, пристигна и след подобаващата церемония с опитването беше разлято по чашите. Докато проучваха менюто, всякакви приказки за бандита се прекратиха. Наслаждаваха се на виното и избираха вечерята си.

— Какво те интригува, Бел? — попита Бронсън.

— Кухнята има момици в сос бешамел. Ще ги опитам, защото обожавам момици.

— Това не са ли бичи тестиси? — попита Къртис.

— Мислиш за „стридите“ от Скалистите планини — засмя се Бронсън.

— Ценени са от чревоугодниците по цял свят — обясни Бел. — Това са телешки щитовидни жлези. Има две жлези, едната в гърлото, а другата близо до сърцето. Сърдечната момица е смятана за най-вкусната от главните…

Изведнъж Бел млъкна по средата на изречението и се загледа напрегнато през трапезарията. Виолетовите му очи се присвиха фокусирани в далечината. Отпуснатото му тяло се стегна и той се надигна в стола си като замаян.

— Какво има, Бел? — попита Ървайн. — Изглеждаш сякаш си видял самото Възкресение.

— Видях го — промълви Бел, приковал очи в двама души, които бяха влезли току-що и говореха с управителя. Бяха изумителна двойка и накараха всички в трапезарията да извърнат глави към тях. И двамата имаха еднаква огнено червена коса. Жената беше висока колкото средния на ръст мъж.

Дамата беше облечена в костюм от две части с пола на годета, която очертаваше издължена камбановидна форма и леко се влачеше по пода. Блузата беше извезана с дантела по ръба, а над нея имаше къс жакет с изключително дълбоко деколте, което й позволяваше да покаже великолепно диамантено колие. В доминираната от формалност ера, модната й широка и обшита с пера шапка модел „Веселата вдовица“ й придаваше съвършена елегантност. Раменете й бяха загърнати с лисича кожа.

Мъжът носеше скъп черен костюм с елек. Голяма златна верижка висеше от единия джоб и минаваше през илик до другия джоб, в който беше джобният часовник. От него висеше дебел ланец, инкрустиран с диаманти. Очите му гледаха уверено и не пропускаха нищо. Огледа помещението, все едно че е собственикът му. Видял няколко познати, мъжът леко се усмихна и вежливо закима с глава. Двойката беше отведена до маса в средата на трапезарията на място, видимо добре от другите гости. Беше добре отиграно влизане, извършено с изтънчена елегантност.

— Коя е онази двойка, дето влезе толкова импозантно?

— Джейкъб Кромуел, собственикът на Национална банка „Кромуел“. Очарователната дама до него е сестра му.

— Сестра?

— Да, казва се Маргарет, член на обществения елит. Заета е с благотворителна дейност. Двамата с брат й са много богати и влиятелни. Живеят на Ноб Хил.

— Значи се казва Маргарет Кромуел — каза Бел тихо. — В Денвър я познавах като Роуз Мантека.

Ървайн го погледна.

— Това ли е жената, за която ни каза, че е шпионка за Бандита касапин?

— Освен ако няма близначка, тя е — отвърна Бел.

— Невъзможно — заяви Бронсън с тон, натежал от насмешка. — Предположението е нелепо. Двамата с брат й правят за Сан Франциско повече, отколкото половината богаташи в града взети заедно. Поддържат домове за сираци, хуманитарното общество за изгубени и скитащи животни в града и градското благоустройство. Дават големи дарения за достойни каузи. Радват се на голяма почит и възхищение.

— Има право — потвърди Къртис. — Ако Кромуел притежават голяма банка в Сан Франциско и вече са богати, защо са им кражбите и убийствата?

— Мис Кромуел омъжена ли е? — запита Бел.

— Не. И има репутация на дама с доста буен нрав.

— Възможно ли е да си сгрешил за това, че шпионира за бандита? — запита Ървайн.

Бел гледаше напрегнато към Маргарет Кромуел и попиваше всяка черта от лицето й. Изглеждаше потънала в разговор с брат си и не погледна към него.

— Би могло да съм сбъркал — промълви той неубедено. — Приликата между нея и жената, която срещнах в Денвър, е свръхестествена.

— Познавам Кромуел лично — каза Бронсън. — Той съдейства на Ван Дорн по една банкова измама, с която банда мошеници искаха да разорят местни бизнесмени. Ще те запозная с него.

Бел поклати глава и стана.

— Не се притеснявай. Сам ще се представя.

Закрачи между столовете на вечерящите към масата на Кромуел. Преднамерено мина леко встрани от Маргарет, за да не забележи приближаването му. Без да обръща внимание на Кромуел я погледна със снизходителна усмивка, зачуден как ще реагира.

— Моля за извинение, мис Кромуел, но вярвам, че се срещнахме в Денвър. Казвам се Айзък Бел.

Тя се вцепени, но не се обърна да го погледне. Гледаше брат си в очите над масата с неразгадаемо изражение — изненада навярно, или стъписване, или нещо друго — нещо, граничещо с терзание или притеснение. За миг сякаш не знаеше как да реагира. Но моментално се овладя.

— Съжалявам, но не познавам господин Айзък Бел.

Гласът й беше спокоен, без и най-малка следа от трепет. Говореше, без да поглежда към него. Знаеше, че ако го направи, щеше да е като удар в стомаха й. Беше благодарна, че не стои права, иначе краката й щяха да омекнат и да се свлече на килима.

— Извинете — каза Бел вече убеден от реакцията й, че е жената, която познаваше като Роуз Мантека. — Трябва да е моя грешка.

Кромуел беше станал вежливо и държеше кърпата си. Гледаше Бел като боксьор на турнир, оценяващ противника си, преди да бие звънецът за първия рунд. Подаде ръка.

— Джейкъб Кромуел, господин Бел. Член ли сте на клуба?

— Не, гост съм на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“.

Бел стисна ръката на Кромуел и му се стори странно, че банкерът държи ръцете си в ръкавици, докато яде. От дългия следователски навик хвърли поглед на кутрето на ръкавицата на лявата ръка. Тъканта над пръста беше изпълнена и плътна. Не че смяташе, че има и най-нищожен шанс Кромуел да е бандитът. Идеята беше безумна.

Кромуел кимна.

— Познавам Хорас. Чудесен мъж. Голям актив за компанията ви.

Бел забеляза отблизо, че рижата коса на Кромуел с късо подстригана и започваше да изтънява на тила. Банкерът беше нисък, слаб и се държеше по-скоро с женствено изящество, отколкото с мъжка грубост. Видя в очите му същия поглед, който беше видял веднъж в един планински лъв, когато го простреля в Колорадо. Беше хладен, почти мъртъв дълбоко отвътре.

— Да, голям е, да.

— Бел? Май не бях чувал името досега — каза Кромуел, сякаш се опитваше да го свърже с нещо познато. Изостави мисълта като маловажна. — В Сан Франциско ли живеете?

— Не, в Чикаго.

Маргарет не можеше да се насили да погледне към Бел. Изпитваше неудържим огън дълбоко в тялото си. Лицето й пламна и се изчерви като череша. След това се ядоса не толкова на Бел, колкото на себе си, че издава емоция.

— Двамата с брат ми бихме искали да се насладим на вечерята си насаме, господин Бел. Ако ни извините.

Видя как почервеня дългата й шия и остана доволен.

— Много съжалявам за натрапването си. — Кимна на Кромуел.

— Господин Кромуел.

След това се обърна и тръгна обратно към масата си.

Щом се увери, че Бел се е отдалечил достатъчно, Кромуел изсумтя.

— Какво, по дяволите, нрави той в Сан Франциско? Мислех, че Ред Кели се е погрижил за него.

— Явно Кели се е провалил — отбеляза Маргарет с лека нотка на задоволство.

— Как е разбрал, че ти си тук?

— Не ме гледай — отвърна ядосано сестра му. — Взех влака от Денвър за Лос Анджелис като Роуз Мантека и там купих кон под друго име. След това яздих до Санта Барбара, където взех влак до Сан Франциско под ново име. Няма начин да ме е проследил.

— Да го смятаме ли за съвпадение?

— Не знам. Просто не знам.

— Независимо за какво е в Сан Франциско, присъствието му говори за неприятност — каза Кромуел и погледна открито със сдържана усмивка четиримата агенти на масата им. — Не мисля, че е събрал две и две, но след като те видя и подозира, че може да имаш връзка с бандита, и научи, че си ми сестра, ще започне да души.

— Може би е време да си взема отпуска.

— Не е лоша идея.

— Ще взема кораб за Джуно, Аляска, още утре сутринта.

— Защо Джуно? — попита Кромуел. — Мястото по-студено от цица на вещица.

— Но е и последното място, където ще потърси. — Замълча и в очите й се появи лукав блясък. — Освен това бащата на Юджийн, Сам Бътлър, ръководи минните операции край Джуно. Маргарет се засмя, разхлабила възела от чувства. — Дава ми възможност да огледам бъдещите си финансови интереси.

— Мила сестричке — каза Кромуел сърдечно, — ти си един безкраен, несекващ източник на удивление. — След това нагло погледна през трапезарията към Бел. — Чудя се какво е станало с Ред Кели.

— Може би Бел го е убил.

— Може би — измърмори Кромуел. — Ако е така, то Бел е много по-опасен, отколкото го мислех. Следващия път лично ще се заема с въпроса.

* * *

Когато Бел се върна на масата, блюдото му с момици беше пристигнало. Вдигна вилицата, обзет от нетърпение да опита деликатеса, но го спряха въпросите на останалите сътрапезници.

— Беше ли жената, която мислиш, че си срещнал в Денвър? — попита Бронсън.

Бел отбягна въпроса, съзнавайки, че темата е деликатна за домакина им.

— Признавам, че най-вероятно греша. Но приликата е доста необичайна.

— Имаш око за красивото — подсмихна се Бронсън.

— Как ти се стори Кромуел? — попита го Ървайн. — Мислиш ли, че ще помогне, когато се срещна с него да обсъдим откраднатата валута, минала през банката му?

— Трябва да питаш Хорас. Не споменах за разследването ни. Изглеждаше съвсем учтив, макар и малко надут.

— Има репутация на високомерен — потвърди Бронсън. — Но общо взето е внимателен и ще бъде много отзивчив по разследването ви.

— Ще видим — каза Бел и най-сетне опита от момиците. След като преглътна, се обърна към Ървайн. — Мисля, че ще те придружа до Национална банка „Кромуел“.

— Искаш пак да се видиш с него ли? — попита Бронсън.

Бел поклати глава.

— Не е в приоритетите ми, но бих искал да поогледам из банката му.

— Какво очакваш да откриеш? — учуди се Къртис.

Бел сви рамене, но в очите му имаше смътен блясък.

— Знаеш ли, нямам и най-бегла идея.