Клайв Къслър
Преследването (29)

28

Поражението върху Кромуел от куршума на Бел не беше сериозно. Отложи лечението си докато се върне с Маргарет в Сан Франциско, където почистиха входно-изходната рана на хълбока с антисептик, зашиха я и я превързаха. Докторът, стар приятел, не зададе никакви въпроси, но Кромуел все пак го излъга как сам се прострелял при злополука, докато почиствал пистолет. Тъй като жена му получи щедро дарение от Кромуел за малкия си проект, балетната компания на Сан Франциско, докторът не попълни полицейско донесение и се закле да не споменава повече за инцидента.

Кромуел се върна в офиса си в банката и бързо навлезе в рутинната дейност с управлението на финансовата си империя. Първият му проект за деня бе да напише реч, която да произнесе на откриването на старчески санаториум, основан и построен благодарение на щедростта му. Скромността не беше от добродетелите му и той нарече болницата Санаториум „Джейкъб Кромуел“. Повика Марион Морган да препише бележките му по речта.

Тя седна на стола до бюрото му и го погледна съсредоточено.

— Простете ми, че питам, господин Кромуел, но добре ли се чувствате? Изглеждате малко пребледнял.

Усмихна се с усилие и инстинктивно, съвсем леко се опипа по хълбока.

— Простинах от нощен риболов. Почти мина.

Връчи й бележките си, завъртя се в кожения си стол и се загледа през прозореца към града наоколо.

— Редактирай речта ми за санаториума и моля, чувствай се свободна за всякакви предложения, които сметнеш за уместни.

— Да, сър.

Марион стана, за да напусне кабинета му, но се поколеба до вратата.

— Извинете ме, но се чудех дали сте чувал нещо за детектива от агенцията на Ван Дорн?

Кромуел се извърна от прозореца и я изгледа с любопитство.

— Айзък Бел ли?

— Мисля, че така се казваше.

Неволно се усмихна и отвърна:

— Мъртъв е. Чух, че бил убит при банков обир в Колорадо.

Два ледени блока сякаш притиснаха сърцето й. Не можеше да повярва на думите на Кромуел. Устните й потрепериха и тя се извърна от него, за да не може да види шока, изписан на красивото й лице. Едва успя да се овладее и без да каже нищо повече, излезе от кабинета и затвори вратата.

Марион седна зад бюрото си като в транс. Не можеше да проумее чувството си на скръб по мъж, когото едва познаваше, мъж, с когото бе споделила само една вечеря. Но все пак виждаше лицето му в ума си, все едно че стоеше пред нея. Краткотрайната връзка помежду им беше жестоко прекъсната. Не можеше да обясни чувството си на тъга и не се и опита. Сякаш бе изгубила скъп приятел.

С треперещи ръце зареди лист хартия в пишещата машина и започна да преписва бележките на Кромуел за речта му.

* * *

В пет часа късно следобед Кромуел стоеше на стъпалата на ново триетажно тухлено здание на улиците Джиъри и Филмор, заслушан в дългото и цветисто встъпление на градския кмет Юджийн Шмиц, близък негов приятел, с когото се беше сприятелил покрай големите вноски, тайно прехвърляни на личната му сметка в банка „Кромуел“. Тълпа от петстотин души присъстваше на откриването, заедно с членове на градските противопожарни и полицейски служби, политически шефове и над петдесет престарели пациенти, седящи апатично в инвалидните си колички.

Словото на самия Кромуел беше кратко и по същество. Скромно нарече себе си „смирен божи пратеник“, избрал да помогне на онези, които не могат да си помогнат сами. Когато приключи, аплодисментите бяха учтиви и сдържани, както се полагаше на официалния повод. Последва срязването на лентата пред входа и Кромуел бе сърдечно поздравен. Стисна всяка ръка, която му беше подадена. Показно прегърна един по един всички пациенти, чакащи да влязат в зданието. Кметът Шмиц му връчи бронзов плакет за филантропските му усилия и обяви, че от днес насетне 12 април ще се помни като Деня на Джейкъб Кромуел.

Кромуел си проправи път през тълпата доброжелатели и почитатели, и стигна до мястото за паркиране с чакащия го мерцедес „Симплекс“. Маргарет вече седеше зад волана, прелестна в зелената си вълнена рокля с пелерина.

— Добра работа, братле. Още едно добро дело под флага на Кромуел.

— Никога не вреди да имаш приятели по високите места и да се радваш на възхищението на вмирисаната тълпа.

— Не сме ли хуманитарни? — запита тя саркастично.

— А твоите благотворителни проектчета, които неизвестно как се публикуват в светските хроники на пресата? — не й остана длъжен той.

— Туше.

Кромуел мина пред колата и завъртя манивелата на двигателя. Маргарет задържа запалването и включи ръчния дросел. Машината запали и запърпори дрезгаво. Кромуел се качи на седалката, а Маргарет усили искрата, превключи скоростите и натисна газта. Мерцедесът се понесе по улицата между трамваен вагон и камион с бурета бира.

Кромуел вече бе привикнал на шофьорските лудории на сестра си и се отпусна в седалката, но беше готов да скочи, ако колата се изправеше на задните си колела.

— Карай до Пасифик хайтс и спри в парк Лафайет.

— Някаква конкретна причина?

— Можем да се поразходим по алеите, докато поговорим.

Повече не попита. Мерцедесът с лекота са заизкачва по хълма към Пасифик хайтс. Зави от Филмор стрийт и хвана по Сакраменто стрийт, докато стигна до парка, после спря в началото на една алея, водеща навътре сред дърветата. След петминутно ходене двамата стигнаха до билото на парка, откъдето се откри красив панорамен изглед на града.

— За какво искаш да си говорим? — попита Маргарет.

— Решил съм да предприема нов обир.

Тя замръзна на място и го изгледа отчаяно.

— Шегуваш се.

— Адски сериозен съм.

— Но защо? — настоя тя. — Какво можеш да спечелиш? Замалко да те хванат в Телърайд. Защо отново да изпитваш съдбата без никакъв смисъл?

— Защото обичам предизвикателството. Освен това ми е забавно да съм легенда приживе.

Тя извърна поглед притеснена.

— Това е глупаво.

— Не разбираш — отвърна той и я прегърна през кръста.

— Разбирам, че е безумно и че някой ден късметът ти ще се изчерпи и ще те обесят.

— Няма да е скоро обаче — каза той. — Не и когато най-добрият им агент лежи в гроба.

Маргарет си спомни невероятните синьовиолетови очи и ръката на Бел около нея, докато танцуваха в „Браун Палас“ Сякаш чуваше гласа му отдалече.

— Бел — мъртъв. Трудно ми е да го повярвам.

Погледна я с любопитство.

— Звучиш сякаш си била съкрушена от чувства по него.

Сви рамене и се постара да си придаде равнодушие.

— О, беше приятен на вид по някакъв странен начин. Предполагам, че други жени са го намирали за привлекателен.

— Все едно. Айзък Бел е история. — Кромуел замълча и поведе сестра си обратно към автомобила. — Ще изиграя Ван Дорн и всички други тъпи ченгета, които искат да ме обесят. Изобщо няма да подозират, че бих извършил друго престъпление толкова бързо, в банка в град, за който изобщо няма да предполагат. Отново ще ги хвана със смъкнати гащи.

Очите й се насълзиха и Маргарет ги попи с носната кърпичка. Не можеше да реши дали е разстроена от кончината на Бел или от лудостта на брат си.

— Къде ще е този път?

— Няма да са заплати в миньорски град — отвърна той с широка усмивка. — Ще им извъртя номер, ще ударя в град, където не ме очакват и ще ги оставя отново безсилни.

— Кой град?

— Сан Диего, тук в Калифорния.

— Това е почти в задния ни двор.

— Толкова по-добре — отвърна Кромуел. — Бягството ми ще е много по-лесно.

— Какво му е толкова специалното на Сан Диего?

— Защото градската „Уелс Фарго“ е тъпкана с депозити от търговци и кораби, внасящи стока в пристанището. И защото ужасно ми се иска да продупча най-големия си конкурент.

— Ти си луд.

— Не ме наричай луд! — сряза я той.

— А ти как се наричаш? Всичко, за което сме работили, може да рухне ако те хванат.

— Не и докато си имат работа с гениален ум — заяви нагло Кромуел.

— Кога изобщо ще престанеш? — настоя Маргарет.

— Когато банка „Кромуел“ стане голяма колкото банка „Уелс Фарго“, а аз бъда коронован крал на Сан Франциско — отвърна той със зъл блясък в очите.

Знаеше, че е безнадеждно да спори с брат си. Без негово знание, тайно беше прехвърляла капитали през годините в банка „Уелс Фарго“, където никога нямаше да се сети да ги проследи. Скъпите бижута, които бе купувала, бяха прибрани в депозитен сейф. Ако се случеше най-лошото и хванеха и обесеха брат й, щеше да напусне Сан Франциско, да отиде в Европа и да поживее в лукс, докато си намери богат съпруг с висока титла.

Върнаха се при автомобила и Джейкъб й помогна да се настани на шофьорската седалка. Докато въртеше манивелата, за да запали двигателя, Кромуел беше обзет от непреодолима самоувереност. Като кораб, заплувал през бурно море с опънати платна, опасността се бе превърнала за него в предизвикателство, граничещо е пристрастеност. Мислеше как ще надиграе отново някой служител на закона в Запада и лицето му засия като на религиозен фанатик, току-що станал свидетел на божие чудо.

Никой от двамата не обърна внимание на един мъж, седнал на пейка близо до колата, облечен като работник, със сандък с инструменти на скута си и с небрежно запалена лула.