Клайв Къслър
Преследването (11)

10

Бандитът касапин беше далече пред него, мислеше си Бел, докато влакът, на който се возеше, забави и спря на станцията в Райълит. Беше получил дълга телеграма от Ван Дорн, от която научи всичко известно дотук за касапницата в Солт Лейк. Банка в главен град като Солт Лейк беше последното място, където той или който и да е друг очакваше удар от Касапина.

Слезе от влака с кожена чанта, натъпкана с най-необходимите вещи, които носеше по време на пътуване. Пустинният зной го удари като лъх от отворена пещ, но заради липсата на влага в пустинята ризата му не подгизна от пот.

След като началникът на гарата го упъти, тръгна към службата на шерифа и затвора. Шериф Мартин Хюи беше среден на ръст мъж с разрошена посивяла коса. Вдигна глава от пачката постери с лица за издирване и се вторачи в Бел с меки маслиненокафяви очи, докато агентът на Ван Дорн влизаше в кабинета.

— Шериф Хюи, аз съм Айзък Бел от детективска агенция „Ван Дорн“.

Хюи не се надигна от бюрото си, нито подаде ръка. Вместо това изплю парче тютюн за дъвчене в плювалника до него.

— Да, господин Бел. Казаха ми, че ще сте на влака в десет. Харесва ли ви топлия ни климат?

Бел дръпна един стол срещу Хюи, без да са му предложили, и седна.

— Предпочитам прохладния планински въздух на Денвър.

Шерифът се подсмихна леко, забелязал неудобството на посетителя.

— Ако живеете тук по-дълго, може би ще почнете да харесвате и нашия.

— Уведомих ви по жицата за разследването си — започна Бел без предисловия. — Искам да събера всичката възможна информация, която би помогнала за проследяването на Бандита касапин.

— Дано извадите повече късмет от мен. Единственото, което намерихме след убийствата, беше проклет разнебитен изоставен фургон с конски впряг, вкарани в града.

— Някой огледал ли е по-добре престъпника?

Хюи поклати глава.

— Никой изобщо не го е забелязал. Трима души дадоха различни описания. Нито едно не съвпада. Единственото, което знам, е, че хайката ми не намери никакви следи от фургон, кон или автомобил, водещи извън града.

— А железопътната линия?

Шерифът отново извъртя глава.

— Никакъв влак не беше напускал града от осем часа. Поставих хора на гарата, които претърсиха пътническите вагони преди тръгването на влака, но не намериха никой, който да изглежда подозрителен.

— А товарните вагони?

— Помощниците ми претърсиха единствения товарен влак, напуснал града същия ден. Нито те, нито машинистът, огнярят или механиците са видели някой да се крие на или около товарните вагони.

— Каква е вашата хипотеза за бандита? — попита Бел. — Как според вас се е измъкнал чисто?

Хюи замълча, докато изплюе нова тютюнева слюнка в месинговия плювалник.

— Предадох се. Боли ме да го призная, но нямам идея как успя да се измъкне от мен и помощник-шерифите ми. Честно, тази история ме вбесява. От трийсет години съм човек на закона и никой не ми се е измъквал от ръцете.

— Може да се утешите с това, че не сте единственият шериф или полицай, който го е изтървал, след като е обрал градските им банки.

— Все пак не е повод за гордост — измърмори Хюи.

— С ваше разрешение, бих искал да разпитам тримата свидетели.

— Ще си загубите времето.

— Може ли да получа имената им? — настоя Бел. — Трябва да си свърша работата.

Хюи сви рамене. Надраска три имена на гърба на една от обявите и обяснения къде може да се намерят хората, и ги връчи на Бел.

— Познавам ги всички. Добри и честни граждани са и са убедени в това, което са видели, макар и показанията им да не съвпадат.

— Благодаря, шерифе, но работата ми е да проуча всяка следа, колкото и да е незначителна.

— Обадете ми се, ако мога да помогна нещо — предложи Хюи разгорещено.

— Ако се наложи, непременно — отвърна Бел.

* * *

По-голямата част от следващия предобед Бел прекара в издирване и разпитване на хората от списъка, даден му от шериф Хюи. Смятаха го за експерт в извличането на информация от описания на свидетели, но този път удари на камък. Никой от хората, двама мъже и една жена, не дадоха съвпадащи описания. Шериф Хюи беше прав. Преглътна поражението и се запъти обратно към хотела си, готов да се върне в Денвър.

Седеше в хотелския ресторант и ядеше ранния си обяд от агнешка яхния, когато шерифът влезе и седна на масата му.

— Мога ли да ви поръчам нещо? — попита щедро Бел.

— Не, благодаря. Дойдох да ви потърся, защото се сетих за Джаки Ръгълс.

— И кой е той?

— Едно малко момче, около десетгодишно. Баща му работи в мината, майка му е перачка. Каза, че видял някакъв странен мъж в деня на обира, но не обърнах внимание на описанието. Не е от най-умните деца в града. Предположих, че иска да впечатли другите момчета с твърденията си, че е видял бандита.

— Бих искал да го разпитам.

— Тръгнете нагоре по Трета улица до Менло. После завивате надясно. Живее във втората къща отляво — една съборетина, дето изглежда готова да рухне всеки момент като повечето къщи в този район на града.

— Задължен съм ви.

— Джаки няма да ви каже повече от другите. Вероятно дори по-малко.

— Трябва да гледам на нещата откъм светлата им страна. Както казах, налага се да проверим всяка следа, колкото и да е дребна. Детективска агенция „Ван Дорн“ иска да спипа убиеца не по-малко от вас.

— Трябва да се отбиете в универсалния магазин и да вземете малко дъвчащи бонбони — предложи шериф Хюи. — Джаки си пада по дъвчащи бонбони.

— Благодаря за съвета.

* * *

Бел намери къщата на Ръгълс точно както я описа Хюи. Цялата дървена постройка се беше килнала на една страна. Още пет сантиметра, помисли си детективът, и щеше да рухне на улицата. Тръгна към паянтовото стълбище и точно в този момент едно хлапе изхвърча от предната врата и затича към улицата.

— Ти ли си Джаки Ръгълс? — попита Бел и го спипа за ръката, преди детето да успее да профучи покрай него.

Хлапакът не изглеждаше ни най-малко уплашен.

— Кой иска да знае? — попита намръщено.

— Името ми е Бел. Работя за детективска агенция „Ван Дорн“. Искам да те попитам какво видя в деня на банковия обир.

— „Ван Дорн“? — повтори Джаки с благоговение. — Известни сте. Бога ми. Детектив от „Ван Дорн“ иска да говори с мен?

— Точно така — потвърди Бел и нанесе фаталния си удар: — Искаш ли малко дъвчащи бонбони? — Протегна пликчето, което беше купил току-що от универсалния магазин.

— Леле! Благодаря, господине. — Без да губи време, Джаки Ръгълс бръкна в кесията и пъхна зелен бонбон в устата си. Момчето беше облечено в памучна риза, срязани над коляното панталони и изтъркани кожени обувки, за които Бел реши, че ги е наследил от някой по-голям брат. Дрехите бяха доста чисти, както се полагаше за майка перачка. Малкият беше тънък като пръчка и с опръскано с лунички хлапашко лице, увенчано с гъста и несресана къдрава кестенява коса.

— Разбрах от шериф Хюи, че си видял крадеца от банката.

Момчето отговори, без да спира да дъвче бонбона:

— Много ясно, че го видях. Бедата е, че никой не ми вярва.

— Аз ти вярвам — увери го Бел. — Кажи ми какво видя.

Джаки посегна да бръкне в пликчето за друг бонбон, но Бел го спря.

— Целият плик е за теб, след като ми разкажеш какво знаеш.

Хлапакът се подразни, но сви рамене.

— Ами, играех бейзбол на улицата с приятелите ми, когато опя стар тип…

— Колко стар?

Джаки го изгледа.

— Някъде на твоята възраст.

Бел изобщо не смяташе трийсетте за старост, но за едно десетгодишно хлапе сигурно изглеждаше древен.

— Продължавай.

— Беше облечен като повечето миньори, които живеят тук, но носеше голяма шапка като мексиканците.

— Сомбреро.

— Май така й се викаше. И мъкнеше тежък чувал на рамото си. Като че ли беше натъпкан с нещо.

— Какво друго забеляза?

— На едната му ръка липсваше кутрето.

Бел се вцепени. Това беше първата податка за разпознаването на убиеца.

— Сигурен ли си, че му липсваше кутре?

— Колкото, че стоя тук с вас — отвърна Джаки.

— Коя ръка? — попита Бел, сдържайки усилващата се възбуда.

— Лявата.

— Не се съмняваш, че беше лявата?

Джаки само кимна, докато поглеждаше жадно към торбичката с бонбони.

— Като видя, че го гледам, ме изгледа сякаш беше луд.

— После какво стана?

— Трябваше да хвана летяща топка. Когато се обърнах, вече го нямаше.

Бел го потупа по главата. Ръката му почти се изгуби в море от буйна рижа коса. Усмихна му се.

— Давай, изяж ги всичките. Но на твое място щях да дъвча по-бавно, за да останат за по-дълго.

* * *

След като напусна хотел „Райълит“ и преди да се качи на влака, Бел плати на телеграфиста на гарата да прати съобщение на Ван Дорн с описанието за липсващото кутре на лявата ръка на Бандита касапин. Знаеше, че Ван Дорн щеше бързо да пусне вестта до своята армия от агенти, за да следят и донасят за всеки забелязан с този малък недъг.

Вместо да поеме обратно за Денвър, на мига реши да продължи до Бисби. Може би щеше отново да извади късмет и да намери друга податка за самоличността на бандита. Отпусна се в седалката си, докато нажежената пещ на пустинята изпичаше вътрешността на вагона „Пулман“. Бел почти не го забеляза.

Първата солидна следа, предложена от едно мършаво хлапе, не беше точно пробив, но беше начало, прецени той. Чувстваше се доволен от себе си за откритието и се замечта за деня, в който ще срещне бандита и ще го разпознае по липсващия пръст.