Клайв Къслър
Преследването (36)

35

Знаменателен факт за затвора Сан Куентин беше, че строителството му бе започнало в Деня на Бастилията, 14 юли 1852 г. Можеше само да се гадае защо по-късно беше назован на един от своите именити обитатели, отлежавал срока си за убийство, Мигел Куентин. Думата „Сан“ на испански означава светец. Куентин изобщо не беше светец, но името някак пасна и затворът стана известен като Сан Куентин.

Най-старият щатски затвор в Калифорния беше изпълнил първата си екзекуция през 1893 г. с обесването на Хосе Габриел заради убийство на стара семейна двойка, при които беше работил. Там, в отделно здание, затваряха и жени. До 1906 г. над сто затворника бяха умрели зад затворническите стени по различни причини — от вътрешни убийства и самоубийства, до естествена смърт. Бяха погребани в гробището извън стените на затвора.

Ричард Уебър, началникът, беше едър мъж, подвижен, атлетичен и енергичен, истински работохолик. Обемист, но здрав като канара, с ведра усмивка, кривнала устните му, която никога не напускаше лицето му. Строг блюстител на дисциплината и горещ привърженик на реформите, той беше вкарал подопечните си затворници в работа в производството на продукти и в поддържането на затворническия парк, а освен това ги беше включил в многобройни образователни програми. Програмата му за малки компенсации на затворниците и награждаването им със съкращаване на срока за добро поведение беше укрепила репутацията му на строгия, но добър началник на затвор.

Бронсън беше близо до десетката в твърдението си, че Уебър не може да бъде подкупен. Известен бе като човек, който стоеше високо над изкушенията на корупцията и незаконното облагодетелстване. Благочестив католик, Уебър и жена му бяха отгледали семейство с осем деца. Заплатата му на главен надзирател на най-голямото щатско затворническо учреждение беше прилична, но не оставяше много за допълнителни екстри. Мечтата му да се пенсионира един ден и да се оттегли в ранчо в долината Сан Хоакин беше само това: мечта.

Макар често да казват, че всеки човек си има цена, всички, които познаваха началник Уебър, го смятаха за недосегаем. Но, както се оказа, под тази непоклатима фасада на почтеност той беше просто човек.

Скоро след като Кромуел беше заключен в отделен сектор, Уебър посети бандита банкер в малката му единична килия две нива под главната затворническа сграда. След като заповяда на тъмничаря да отключи стоманената врата, началникът влезе и седна на сгъваемото столче, което бе донесъл със себе си.

— Господин Кромуел — каза той учтиво, — добре дошъл в Сан Куентин.

Кромуел се надигна от нара си и кимна.

— Вероятно трябва да кажа, че съм благодарен за гостоприемството ви, само че ще излъжа.

— Разбирам, че ще бъдете при нас за много кратък срок.

— Докато ме изправят на федерален съд — отвърна Кромуел. — Това ли ви каза Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“?

Уебър кимна.

— Каза, че чакат указания от Департамента за криминални разследвания във Вашингтон.

— Знаете ли защо съм арестуван?

— Казаха ми, че сте прословутият Бандит касапин.

— Запознат ли сте с общественото ми положение? — попита Кромуел.

— Да — отвърна Уебър. — Притежавате банка „Кромуел“ и сте уважаван филантроп.

— Мислите ли, че такъв човек би могъл да ограбва банки и да е отговорен за убийствата на десетки хора?

Уебър помръдна на стола си.

— Трябва да призная, че идеята ми изглежда малко изсмукана от пръстите.

Кромуел се приготви за удара.

— Ако ви дам думата си, че не съм извършил никакви престъпления и че това са фалшиви обвинения от правителството на Съединените щати, за да вземат банката ми, бихте ли ме освободили?

Уебър помисли за миг, след което поклати глава.

— Съжалявам, господин Кромуел, но нямам власт да ви освободя.

— Въпреки че официални обвинения не са внесени?

— Увериха ме, че обвиненията се съставят в момента.

— Ако ви гарантирам, че не възнамерявам да бягам, но ще отида директно при своите адвокати в града и ще получа нужните документи за освобождаването ми от главния съдия, тогава бихте ли ми позволили да напусна затвора?

— Вероятно, стига да можех — отвърна Уебър. — Но като главен надзирател не мога да ви позволя да напуснете терена на затвора преди документите за освобождаването ви да са в ръцете ми. Освен това има агенти на Ван Дорн, които патрулират извън стените на затвора, за да предотвратят бягството ви.

Кромуел огледа бетонната килия без прозорци и със стоманена врата.

— Някой затворник измъквал ли се е от единична килия?

— Не и в историята на Сан Куентин.

Кромуел замълча, преди да заложи капана си.

— Да предположим… Само да предположим, господин главен надзирател, че вие лично ме закарате в Сан Франциско?

Уебър го погледна с интерес.

— Какво имате предвид?

— Оставяте ме в кабинета на окръжен прокурор Хорват и петдесет хиляди долара в брой ще бъдат доставени в къщата ви на терена на затвора от мой личен пратеник точно един час по-късно.

Началникът помисли няколко секунди над предложението на Кромуел. Знаеше, че офертата не е нищожна. Банкерът разполагаше с милиони долари и предлагаше в брой, което нямаше да остави никаква следа, в случай че съдебните следователи дойдеха да душат. Можеше да задържи парите скрити до пенсионирането си. Уебър също можеше да смята и знаеше, че с толкова пари може да купи най-доброто ранчо в щата. На такава оферта и най-честният и почтен човек не можеше да откаже.

Най-сетне началникът стана от стола си, приближи се до стоманената врата и почука три пъти. Вратата се отвори и униформеният пазач влезе.

— Сложи качулка над лицето на затворника и го отведи до кабинета зад къщата ми. Ще чакам там.

Мъжът се обърна и напусна килията.

Десет минути по-късно пазачът бутна Кромуел в кабинета на Уебър.

— Свали качулката и белезниците — разпореди се Уебър.

Щом махнаха качулката и белезниците от краката и ръцете на Кромуел бяха свалени, пазачът бе освободен.

— Вярвам, че мога да разчитам на думата ви като джентълмен, че компенсацията ми ще пристигне час след като ви доставя непокътнат на стъпалата на градската Съдебна палата?

Кромуел кимна официално.

— Можете да сте сигурен, парите ще бъдат в ръцете ви същия следобед.

— Добре. — Уебър стана и отиде до един килер. Върна се с женска рокля, шапка, дамска чанта и шал. — Облечете ги. Вие сте дребен мъж и сте приблизително на ръста на жена ми. Ще бъдете дегизиран като нея, когато мина през вътрешната и през главната порта. Дръжте главата си наведена и пазачите няма да забележат. Двамата с нея често излизаме с колата до околностите или до града.

— А агентите на Ван Дорн, които патрулират отвън?

Уебър се усмихна тънко.

— Аз съм последният, когото биха заподозрели в мръсна игра.

Кромуел погледна дрехите и се засмя.

— Нещо смешно ли? — попита Уебър.

— Не. Просто ситуацията ми навява някои спомени.

След като се напъха в дрехите на жената на старшия надзирател, Кромуел уви шала около врата си и придърпа дамската шапка така, че да прикрие брадата, вече набола по брадичката му.

— Напълно съм готов.

Уебър го изведе от кабинета и го поведе през един двор до гаража с личния му автомобил „Форд“, модел Т. Завъртя леко манивелата и се качи зад волана. Колата подкара по покрития с чакъл път към вътрешния портал и излезе навън, като махна на началника. На главния портал беше малко по-сложно. Тук двамата пазачи се приближиха за личното му разрешение да отворят портата.

— С Шейри отиваме до града да купим подарък за рождения ден на сестра й — обясни той спокойно.

Пазачът от лявата страна на колата отдаде прилежно чест на шефа си и му махна да продължи. Мъжът от дясно надзърна към Кромуел, който се беше навел и бъркаше в чантичката. Пазачът приклекна да погледне под шапката, но Уебър засече движението и го сряза:

— Стига си зяпал и отвори портата.

Пазачът се изправи и махна на техника в кулата, който контролираше отварящия механизъм на масивните стоманени крила. Щом се разтвориха достатъчно, за да пропуснат форда, Уебър натисна ръчката на дросела и освободи педала на спирачката. Автомобилът скочи напред и скоро след това бръмчеше по пътя към пристана, за да се качи на ферибота за Сан Франциско.