Клайв Къслър
Преследването (26)

25

Маргарет не би могла да понесе живота на проститутка в бардак на Пасифик авеню. Живееше стилно в хотел „Ню Шеридан“. След като откри малка сметка в градската банка, за да огледа разположението, броя на служителите и местоположението им, както и вида на сейфа, обиколи минните компании, за да разпита за отдавна изгубилия се съпруг, който така и не съществуваше. Усилието придаде плътност на версията й и скоро тя се превърна в предмет на клюки из градчето.

Стигна дотам, че да се обърне към шериф Парди с фалшивата си версия и да види що за мъж бе този, срещу когото предстоеше да се изправи брат й. Госпожа Алис Парди влезе в офиса, докато Маргарет молеше шерифа да й съдейства в търсенето на съпруга й. Алис моментално изпита съчувствие към жената в евтината похабена памучна рокля, която редеше тъжния си разказ за изоставената съпруга, отчаяно търсеща изоставилия я съпруг. Допусна, че тази Рейчъл Джордан трябва да умира от глад и я покани в къщата им на вечеря. Маргарет прие и дойде в същата евтина рокля, която бе купила в Сан Франциско от магазин за дрехи втора употреба за бедняци.

Тази вечер Маргарет прояви желание да помогне на Алис Парди в кухнята, но за жената на шерифа беше явно, че гостенката им няма опит край горещата печка. Алис поднесе домашно сготвено овнешко и сварени зеленчуци с ябълков пай за десерт. След вечерята беше поднесен чай и всички се настаниха в гостната, а Алис посвири няколко мелодии на старото пиано.

— Кажете ми, госпожо Джордан — попита Алис, докато обръщаше нотната страница, — къде сте отседнали?

— Една мила дама, мис Били Магуайър, ме нае за сервитьорка в дамския си пансион.

Парди и жена му се спогледаха притеснено. Алис си пое дъх.

— Голямата Били е мадам на публичния дом „Сребърната красавица“ — рече тя. — Не знаехте ли това?

Маргарет се направи на смутена.

— Представа нямах.

Алис се върза на лъжата на Маргарет. Парди — не. Знаеше, че нямаше как една жена да не схване разликата между пансион и публичен дом. Зърното на подозрението покълна в ума му, но жена му беше обзета от състрадание.

— Горкичката ми — каза тя и прегърна Маргарет. — Няма да оставате в „Сребърната красавица“ нито минута повече. Ще отседнете тук при нас с Хенри, докато намерите съпруга си.

— Но той може да не е в Телърайд — отвърна Маргарет, готова едва ли не да се разплаче. — Тогава ще трябва да продължа да го търся другаде, а и не искам да ви създавам неудобства.

— Глупости — каза Алис. — Връщаш се веднага при Голямата Били и донасяш вещите си. Ще ти приготвя резервното легло.

Маргарет влезе отново в ролята си и проля няколко сълзи.

— Как бих могла изобщо да ви се отблагодаря? Как бих могла да ви се отплатя?

— Не си го и помисляй. Двамата с Хенри само ще се радваме да помогнем на една бедна душа, изпаднала в затруднение. По християнски е.

Маргарет отпи от чая си и насочи разговора към работата на Парди като шериф.

— Животът ви трябва да е напрегнат. Телърайд изглежда е град без морални задръжки. Сигурно ви се отваря много работа.

— Миньорите могат да са доста буйни понякога — съгласи се Парди. — Но сериозни престъпления като убийство се случват не повече от веднъж на шест месеца. Мирно е след профсъюзните стачки преди две години, когато правителството прати армията да потуши безредиците.

Маргарет бавно и пестеливо отвръщаше на въпросите на Парди за изчезналия й съпруг. На свой ред зададе няколко въпроса от общ характер за града и миньорите.

— През банката ви трябва да минават много пари за минните компании подхвърли тя небрежно.

Парди кимна.

— Заплатите стигат до значителни суми.

— И никога ли не сте се страхувал от обири и крадци? — попита тя невинно.

— Миньорите са стабилни хора и рядко си позволяват да нарушат закона. Освен кръчмарските свади от време на време или някое убийство, когато страстите се нажежат, градът е доста мирен.

— Когато бях в банката видях, че сейфът изглежда много здрав и сигурен.

— Здрав е, да — отвърна Парди, докато палеше лулата си. — Пет заряда динамит не могат да го отворят.

— И банковият управител е единственият, който знае комбинацията?

Въпросът, идващ от устата на жена, се стори странен на Парди, но отвърна без колебание:

— Всъщност, заключващите лостове са настроени така, че да се отключват всяка сутрин в десет часа. В три часа следобед управителят затваря вратата и наглася лостовете.

— Някой в „Сребърната красавица“ ми каза, че Бъч Касиди ограбил местната банка.

Парди се засмя.

— Това беше отдавна. Никакъв банков обир не сме имали оттогава.

Маргарет се опасяваше да не прекали с въпросите си, но трябваше да събере още информация, ако искаше брат й да успее с удара.

— Миньорските заплати. Директно до компаниите ли се носят, щом пристигне сумата?

Парди поклати глава и пусна версията на Бел.

— Сумата пристигна днес и отиде директно в банката. Утре ще бъде преброена и пратена до мините вдругиден.

— Има ли допълнителна охрана в банката, за да пази парите?

— Не е нужно — отвърна Парди. — Всеки, който се опита да обере банката, няма да стигне далече. С телеграфните линии покрай железопътното трасе, служителите на закона в района ще бъдат предупредени и ще пратят хайки да чакат крадците, когато се опитат да се измъкнат.

— Значи е невъзможно такова престъпление да се извърши успешно?

— Мисля, че би могло да се каже така — отвърна убедено Парди. — Не би могло да успее.

Маргарет напусна дома на Парди и пое към „Сребърната красавица“. Щом се отдалечи достатъчно и се скри от погледите им, сви по една странична уличка и затича към хотел „Ню Шеридан“, за да опакова оскъдните си дрехи. Чувстваше се доволна от себе си и не можеше да повярва на късмета си. Отсядането при шерифа и жена му щеше да й осигури достъп до по-голямата част от града. Щом брат й пристигнеше, щеше да разполага с достатъчно информация, за да планира престъплението безопасно.

Единственият й проблем беше местонахождението на брат й. Доколкото знаеше, все още не бе пристигнал в града, а утре беше единственият ден, в който заплатите можеше да се откраднат, преди да отидат в мините за раздаване на миньорите. Започна да изпитва все по-силна тревога.