Клайв Къслър
Преследването (20)

19

Марион седеше зад бюрото си и печаташе писмо, когато в офиса влязоха двама мъже. Вдигна очи от пишещата машина „Ъндъруд“, модел 5 и ги погледна. Единият, с гъста несресана кафява коса, се усмихна дружелюбно. Беше слаб и щеше да й се стори болнав, ако не беше загарът на лицето му. Другият беше висок, с руса коса. Не можа да види лицето му, защото се беше извърнал настрани и като че ли оглеждаше пищната украса на кабинета.

— Мис Морган?

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Името ми е Ървайн. — Подаде й визитката си. — С колегата ми, агент Айзък Бел, сме от детективска агенция „Ван Дорн“. Имаме уговорена среща с господин Кромуел.

Секретарката стана, без да се усмихне.

— Разбира се. Срещата ви беше за девет и трийсет. Подранили сте с пет минути.

Ървайн разпери ръце.

— Знаете поговорката…

— За ранната птица, дето взима червея ли? — каза тя развеселена.

Високият рус мъж се извърна към нея.

— Но втората мишка взима сиренето.

— Много остроумно, господин Бел… — каза Марион и гласът й заглъхна.

Очите им се срещнаха и Марион изведнъж изпита непознато й досега чувство, щом се вгледа във виолетово-сините му очи. Осъзна, че е висок доста над метър и осемдесет, с жилаво тяло, облечено в елегантно скроен бял ленен костюм. Не притежаваше модерната момчешка красота и чертите му бяха груби и мъжествени. Излъчваше суровостта на мъж, който се чувства съвсем на място в дивата пустош на Запада, както и сред удобствата на градския живот. Гледаше го открито, дала воля на обикновено добре сдържаните си чувства. Никой мъж досега не беше я развълнувал толкова, особено още на първата среща.

Бел също беше развълнуван от красотата на Марион и прелестното й излъчване. Подът затрепери под краката му, щом се загледа в нея. Изглеждаше крехка, но силна като върба. В нея имаше някаква вътрешна увереност, намекваща, че е в състояние да преодолее всякакъв по-сложен проблем. Изглеждаше спокойна и изящна, а от тънкия кръст и дългата й до пода пола можеше да прецени, че има дълги и стройни крака. Гъстата й лъскава коса беше сбрана над главата й и се спускаше на стегната плитка до кръста й. Предположи, че е някъде на неговата възраст, плюс-минус една година.

— Г-н Кромуел зает ли е? — попита той, за да се върне към целта на посещението.

— Да… — отвърна тя леко замаяна. — Но ви очаква.

Почука на вратата на Кромуел, влезе и съобщи за пристигането на Бел и Ървайн. След това се отдръпна настрани, а Кромуел излезе иззад бюрото си да ги поздрави. На влизане Бел преднамерено докосна с ръка нейната. Сякаш ток мина през нея, преди да затвори вратата.

— Седнете, господа — каза Кромуел. — Хорас Бронсън ми каза, че идвате заради открадната валута, минала през моята банка.

Ървайн не го забеляза, но на Бел отново му се стори интригуващо, че Кромуел носи ръкавици.

— Така е — заговори Ървайн, след като Бел го остави да поведе разговора. — За една от банкнотите, сериен номер 214799, имаме сведение, че е била депозирана във вашата банка.

— Това е напълно възможно — отвърна Кромуел докато въртеше между пръстите си незапалена пура. — Предполагам, че е петдесет или сто доларова банкнота, защото никога не записваме банкноти с по-малка стойност.

Ървайн погледна бележките си в тефтера.

— Всъщност, появила се е от един търговец на Джиъри стрийт, цветарски магазин. Управителят, чието име е Ринслър, се свърза с детективска агенция „Ван Дорн“, защото си помислил, че банкнотата може да е фалшива. Оказа се редовна. Заяви, че я е получил от Национална банка „Кромуел“, когато прехвърлял сума в брой в личен сейф.

— Обясненията на Ринслър звучат малко мътно — добави Бел. — Но ако той е нарушил закона, това е проблем на местния полицейски отдел.

— Милиони долари минават през тази банка за година — каза Кромуел. — Не разбирам защо една банкнота е толкова важна.

— Защото проверката на серийния номер разкри, че е дошла от банков обир в Елкхорн, Монтана, където бандитът уби четирима банкови служители и клиенти — обясни Бел.

Кромуел изчака за повече, но Бел и Ървайн замълчаха. Ървайн оглеждаше бележките си, но Бел наблюдаваше Кромуел напрегнато. Банкерът издържа неумолимия му поглед, без да измести очите си. Възбуждаше самочувствието му да знае, че си премерва силите в игра на воля с най-добрия детектив на Ван Дорн.

— Съжалявам, господа — каза най-сетне Кромуел и измести погледа си от Бел към незапалената пура в ръката си. — Но не разбирам как бих могъл да ви помогна. Ако и други банкноти от обира са минали през банка Кромуел, то те отдавна са влезли в общо обращение и няма начин да се проследят, няма начин да се разбере кой ги е депозирал.

— Това е вярно — отвърна Бел. — Но се налага да проследим всяка нишка, колкото и да е тънка.

— Банкнотите бяха нови и имаха последователни серийни номера — обясни Ървайн. — Възможно ли е да сте ги записали, преди да влязат в обращение?

— Напълно възможно, тъй като, както казах, записваме банкнотите от по петдесет и сто долара.

— Бихте ли могъл да накарате счетоводителя си да провери записите ви? — попита Бел.

— Ще се подчиня с удоволствие. — Кромуел замълча и натисна бутон под бюрото си. След секунди Марион Морган стоеше на вратата. — Мис Морган, бихте ли предала на господин Хопкинс да се качи в кабинета ми?

Тя кимна.

— Разбира се.

Когато Хопкинс се появи, разминаването с очакванията на Бел беше пълно. Вместо безцветен сив дребосък с очила и молив зад ухото, чийто работен живот минава в ровене в числа из счетоводни тефтери, Хопкинс приличаше на звезден атлет, едър и жилав. Кимна на Бел и Ървайн, след като го представиха.

— Господин Бел и господин Ървайн са от детективска агенция „Ван Дорн“. Тук са, за да проверят серийни номера на банкнота, открадната по време на банков обир в Елкхорн, Монтана. Една петдесетдоларова банкнота е била депозирана в нашата банка, преди да се даде на клиент, осребрил чек. Тези господа смятат, че и други откраднати банкноти може да са минали през банката ни. Биха искали да провериш списъка на серийните номера, които сме записали.

Хопкинс се усмихна свойски.

— Ще ми трябват серийните номера.

— Провери за последователни банкноти над и под 214799 — отвърна Кромуел, разчитайки на паметта си.

— Веднага, сър — отзова се Хопкинс и леко се поклони на Бел и Ървайн. — Ако съществуват ще ги имам до няколко часа.

— Ще ви бъда благодарен — каза Бел.

— Нещо друго, господа? — каза Кромуел, приключвайки разговора.

— Не, бяхте много отзивчив. Благодаря ви.

Бел остави Ървайн да поведе към асансьора, като се задържа малко. Спря се до бюрото на Марион и я погледна.

— Мис Морган?

Тя завъртя стола си от пишещата машина към него, но се посвени да го погледне в очите.

— Зная, че е ужасно нахално от моя страна, но приличате на дама, която обича приключенията и се зачудих дали бихте могли да зарежете всякаква предпазливост и да излезете на вечеря с мен тази вечер?

Първият й импулс беше да му откаже, но някаква забранена врата се бе открехнала и в душата й забушува битка между принципа и желанието.

— Не ми е разрешено да излизам с клиенти на банката. Освен това как да знам мога ли да се доверя на един напълно непознат?

Засмя се и се наведе към нея.

— Първо, не съм клиент на банката ви. И второ, ако не можете да се доверите на заклет детектив, тогава на кого можете? — Пресегна се и взе ръката й в своята.

Обля я ужасна вълна на притеснение щом усети, че губи битката. Последната й бариера рухна, а с нея — и цялата й сдържаност.

— Добре — чу се да казва Марион, сякаш гласът й идваше от другаде. — Свършвам работа в пет часа.

— Хубаво — отвърна той, може би малко прекалено въодушевено. — Ще ви срещна при официалния вход.

Загледа го, докато се отдалечаваше към асансьора.

— Мили Боже — промълви на себе си Марион. — Трябва да съм луда, че се съгласих да вечерям с непознат.

Но докато се укоряваше, очите й бяха блеснали.

* * *

Ървайн чакаше Бел в асансьора.

— За какво беше това?

— Поканих личната секретарка на Кромуел да излезе на вечеря с мен.

— Бързо действаш — каза Ървайн с възхищение.

Бел се усмихна широко.

— Нещата някак се наместиха.

— Както те познавам, ще се обзаложа, че имаш и по-скрит мотив.

— Да кажем, че съчетавам работата с удоволствието.

— Може да си играеш с огъня — предупреди го Ървайн сериозно. — Ако се усети, че я използваш, за да ровиш в работите на Кромуел, би могло да има неприятности.

— Ще се тревожа за това като му дойде времето — отвърна Бел невъзмутимо.

На връщане към хотела Бел мислеше не за деловата част в предстоящата вечеря, а по-скоро за удоволствието.