Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (47) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Иван намира злато

Иван се мъкнеше тъжен по улицата. Как да се покаже в къщи без фуражка? Тая година вече трета пося. Една забрави в автобуса, друга хвърли на покрива на клуба. Докато търсеха стълба, фуражката изчезна.

И откъде да намери сили да седне да учи?

Изведнъж видя, че в тревата нещо блести като слънце. Полюбува се на блясъка, наведе се и вдигна… зъб!

„Макар и зъб — рече си Иван, — все пак е злато!“

Чий ли е тоя зъб?

На Аделаида, на майка й или на някой друг?

Какво трябва да направи честният човек, ако намери скъпоценност?

Да въздъхне, да й се полюбува, още веднъж да въздъхне по-тежко и да я отнесе в милицията.

Но Егорушкин погледна зъба и каза:

— Може да го вземеш със себе си. Не е постъпвало оплакване за изчезнал златен зъб.

— Не мога да го взема — възрази Иван. — Чужда вещ. Да не би сега някой да го търси и да не може да го намери. Лее горчиви сълзи и ругае милицията.

— В нашето градче има всичко на всичко два златни зъба — каза Егорушкин, — у гражданката от павилиона за сладолед и у нейната дъщеря. Върви им го дай.

На Иван никак не му се отиваше при Аделаида: май нещо се боеше от нея, а и от майка й също.

— Как си, лунатико? — обади му се дядо Пустата ми глава. — Да знаеш, че излекувах моя приятел. Не се бои вече от никаква луна. Вече нула внимание на луната. Както излезе, яденето му било малко. Нощем му се прияжда и сънен тръгва накъдето мирише. Започнах да му давам по-ситичка вечеря и песът се излекува. Но там е белята, че спи като заклан! Някой път не мога да го събудя и туй то. Изобщо, глупаво стана кучето. Не му сече пипето — оплакваше се дядото. — Днес намерих един златен зъб. Около павилиона. Зарадвах се. Но зъбът ми се изплъзна от пръстите. И песът — лап! — глътна го. Изяде го, както се казва, без много да му мисли и „благодаря“ не рече.

Иван въздъхна и разтвори длан.

— Същият! — извика дядото. — А защо е у тебе?

— Намерих го. Близо до павилиона.

— Излиза, че другарчето ми не е виновно. Пък аз го… Ех, трябва да искам прошка от Билсопашка.

— Вземете го, дядо. Пръв сте го намерили.

— Намерих го, ала го загубих. Сега е твой. Може да си го поставиш — каза старецът със завист. — Добре ще изглеждаш.

— Да го сложим ли на Билсопашка?

— На куче пазач?! — възмути се дядото. — Че нали зъбът блести! В тъмното от хиляда версти ще се види! Дай зъба на законния му притежател и точка.

— А де да го търся тоя законен притежател? — попита Иван тъжно. — Той сега може да си яде компот, пък аз — върви, че го търси, мъчи се, така ли?

— Не знам — въздъхна дядото, като погледна под око зъба. — Може и компот да яде, а може и да реве. Откъде да знам. Аз, пустата ми глава, ни веднъж в живота си не съм имал златен зъб.

— И аз също.

— Тогаз иди го върни.

Иван се повъртя, повъртя, пък се затътри. Никак не му се отиваше при законния притежател на златния зъб.

Иван се боеше.

„Бе от какво се боиш? — сам си се попита той. — Да не би да те изядат? Пък ако работата стигне до бой, ще избягаш.“

Ех, да можеше сега да си хапне и да си легне!

И да сънува хубав сън!

Например, как са минали много- МНОГО ГОДИНИ и в училището, където се е учил Иван, във всеки клас СА ОКАЧЕНИ НЕГОВИ ПОРТРЕТИ. А на зданието е прикрепена каменна плоча и на нея е написано със златни букви:

В това училище страда и се мъчи,

но

завърши с отличие

чудесният,

но

най-нещастен човек в света

Иван Семьонов

Иван подсмръкна от умиление. Дори му се приплака.

Само че нямаше време за плач. Намираше се вече пред високата ограда.