Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (12) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

„Кучешки живот“

Иван се връщаше от училище в къщи сам.

Настроението му беше… не питай! Никакво. „Винаги става така — размишляваше той, — тъкмо се наканиш да направиш нещо хубаво и ти попречат. Измислили някакъв си влекач. Като че ли не мога сам да си стана отличник. Ваша си работа… Вие сте измислили тоя влекач, вие ще отговаряте.“

— Здрасти, Семьонов! — обади му се дядото Пустата ми глава, който се препичаше на слънчице. — Как върви шпионския живот?

Иван, кахърен, искаше да го подмине, но се сети, че стареца много си го бива да разправя разни истории и приседна до него.

— Какво така си се начумерил? — продължаваше да го разпитва старецът. — Двойчици ли те мъчат? И мене беда ме стигна. Може да се каже — нещастен случай. Ние с Билсопашка трябва да си дирим друга работа. Къде ли само не сме работили и отвсякъде заради него напускам.

— А защо, дядо?

— Той ми е другарчето. Нищо, че е пес, важното е, че е другар. Не мога току-тъй да го захвърля. А отвсякъде най-учтиво ме молят да го махна. Животът му е кучешки! Характерът му е наистина невъзможен. Направо — опасен. Наглед е мирно куче, ала е поспаливо и мързеливо. Но като го прихване… ужас! Та ти казвам, работихме в едно кино. Да ти е драго да работиш! Денем спя, вечер гледам кино, нощем дежуря, пазя. А песът, взели го мътните, изведнъж реши и той да ходи на кино. Промъкне се в салона, до половината прожекция стои мирно, а сетне като заджавка! Всички скачат от местата си, викат, а от виковете пък той се побърква, тича под столовете. Вържа го с въженце, а той скимти, прошка моли. „Дай — казвам му, — честна кучешка дума, че няма вече да правиш тъй.“ Кима с муцуната. Отвързвам го. И пак старата история. Наложи се да търсим друга работа. Взеха ни в една аптека. Работата — пак приятна! Една бабичка дежуреше нощем. Потрябва ти лекарство, почукваш, бабичката се събужда и ти дава лекарството. Удобно. Кой ли подучи песа да чука на прозореца? Не мога да проумея. Дойде до прозореца и чук-чук с лапата. Бабичката се събужда, тича да отвори, а на стъпалото седи Билсопашка. Че се и хили, глупакът му с глупак. Търпя бабичката, търпя, но един ден заяви на началниците: „Или аз, или песът!…“. Тръгнахме да си търсим нова работа. Настанихме се тука… — Старецът махна с ръка и замълча.

— И какво, дядо?

— Ох… Страх ме е дори да го изрека. Чини ми се, че Билсопашка е станал лунатик.

— Лунатик? — оживи се Иван. — Как?

— Ами тъй на. Нощ. Тъмно. Друг път моят приятел хърка като мех. Докато му се прияде. Или бълха вземе че му влезе в ухото. А сега, кой знае защо, става и тръгва! Цепи направо! Със затворени очи! Спи! — изкрещя ужасен старецът. — Спи стоешката! Вървешком! Лунатик!… Какво ми дойде до главата.

— Нека да си се разхожда, дядо.

— Ами ако му се доще на покрива? Казват, че лунатиците дори по жици ходят. Прескачат от покрив на покрив.

— А защо ги наричат лунатици?

— Защото без луна няма лунатици — отговори дядото. — Цялата работа е в луната. Тя им действа.

На Иван му хареса тази болест. Само че не знаеше как да се разболее от нея.

Замисли се.

И — измисли.