Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (46) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Въпросът е — кого да мъкнат

Момчетата останаха по фланелки и гащета. Ивановите дрехи бяха проснати на балкона да се сушат, но дрехите на Колка Ана Антоновна реши да опере.

— А вие в това време се заемете с обеда — каза тя.

— Това се казва работа! — възкликна Колка. — А каква е супата?

— Нямам никаква супа. Трябва да се сготви. Ти какво умееш да правиш?

— Аз? — Колка се замисли малко. — Например да бъркам супа мога. Да я опитвам мога… Да я посоля мога.

— А ти, Семьонов?

— Мога да беля картофи.

— Смехория! — Колка се изкиска. — Имам сестри — и то тъкмо две. Защо да се занимавам с някакви си картофи? — И пак се изсмя.

Ана Антоновна сложи на газовата печка тенджера с вода, тури месото и отиде да пере дрехите на Колка.

— Не те ли е срам? — попита Колка. — Искаш ли да кажа на всички деца? Ще почнат да ти се подиграват. Де се е чуло и видяло мъж да бели картофи?

— Ами в казармата?

— Там има специален готвач. Войниците се бият, а готвачът бели картофи и разните му други работи. Ти готвач ли искаш да станеш, или смел войник?

— Ами ако убият готвача?

— Винаги има резервен.

— Ако убият и резервния?

— Тогава ядат суха храна. Разни концентрати.

— Ти си концентрат — каза Иван. — Ти си сухоежбина, а не смел войник.

— Пък на тебе ти взеха влекач.

— По погрешка. Без да има нужда. Не мене, тебе трябва да мъкнат.

— Защо?! — удиви се Колка. — Аз съм среден ученик. Всичко ми е наред. Всичко по малко. Всичко с мярка.

— Аз ще ти бъда влекач — закани му се Иван. — Не веднага, разбира се, а после.

Като простря прането на балкона, Ана Антоновна се върна и каза:

— След час-два ще изсъхне.

— Чудесно! — възкликна Колка. — Ще се върна в къщи сух и чист. А скоро ли ще стане супата?

— Суха храна ще получиш, нищо друго — отговори Иван. — Според мене, сега е негов ред да го мъкнат с влекач.

— Я не ме разсмивай — разсърди се Колка и за малко да заплаче. — Какво си се лепнал за мене. Карай си количката, на тебе всичко ти е сухо.

— Ще си вървя, я — каза Иван. — Работа си имам колкото щеш, не съм като тебе.

— А какво мога да върша аз в такъв вид? — възмути се Колка.

— Стига сте се карали — обади се Ана Антоновна. — За никого не е вредно да му се помогне. А да знаете защо Аделаида не беше днес на училище?

— Сигурно е преяла сладолед — отговори Колка. — Казват, че тя изяжда по цял килограм на ден.

— Не по килограм, а по четири — поправи го Иван със сериозен вид.

— Ами?! — удиви се Колка.

— Всички у тях ядат само сладолед. Котката не слага в уста нищо друго, освен ескимо. А кучето — само мелба.

— Е, това е живот! — възкликна Колка. — Да мога и аз да си поживея така три-четири дни!

Иван не се сдържа и се разсмя.

Засмя се и Ана Антоновна.

— Излъга ме… — проточи разочаровано Колка. — Пък аз му повярвах. Той все така прави, Ана Антоновна.

— Нямам време да споря с тебе — каза Иван. — Като взема да те мъкна, тогава…

— Тебе самия още те мъкнат — прекъсна го Ана Антоновна. — Не забравяй това.

— Не забравям — промърмори Иван. — Само че ако бях на ваше място, щях непременно да взема влекач — за него — Николай Веткин. И супа не бих му дал, щом не умее дори картоф да обели.

Лицето на Колка имаше такъв изплашен и обиден вид, че Иван добави дружелюбно:

— За твое добро ще е.