Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (16) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Иван се прави на лунатик

Отпред вървеше Иван, сгушил страхливо глава.

След него с широка и тежка крачка пристъпяше Аделаида.

А на известно разстояние от нея ситнеха децата накуп.

Изведнъж Иван рязко се спря, обърна се и завика радостно:

— Ама аз съм болен!

Децата се приближиха.

Аделаида попита:

— От какво си болен?

— Лунатик съм — гордо отвърна Иван. — Нощем не спя. Разхождам се по покривите, скачам по стълбовете, ходя по жиците. Изморявам се, не мога да се наспя — какво учене искате от мене?

Децата го гледаха учудено.

— А защо не се лекуваш? — попита Колка.

— Лекувам се, но нищо не помага.

— Да не лъжеш? — усъмни се Аделаида.

— Можете да проверите — отговори Иван, — заповядайте, излезте, която искате нощ, и проверете.

Децата загълчаха възторжено.

— По-тихо, малките! — подвикна им Аделаида. — Ще проверим тоя лунатик. Кога ходиш по покривите?

— Ами… от около единайсет часа до… чак до сутринта! Понякога вие вече тръгвате на училище, а аз съм още по покривите — скок-подскок.

— А къде?

— Навсякъде. Отначало се покатервам на нашия покрив, после хоп-хоп до клуба. После по жиците, по стълбовете!

— А не падаш ли?

— Може и да падна. Тогава вече — смърт. — Иван намигна на смълчалите се деца. — Много сериозна болест.

— Това се казва болест — прошепна със завист Колка. — А как успя да се разболееш?

— Не помня.

— А не те ли връзват нощем с въжета? — попита Паша.

— Опитваха се. Но каквото и да е въжето, аз — прас! — на парчета и продължавам.

— Ами ако вземат верига?

— Същото става.

— Добре, добре — продума заплашително Аделаида и златният й зъб блесна. — Цяла нощ ще гледам с четири очи. И ако излезе лъжа, мисли му… — закани се тя с огромния си юмрук.

— Моля, гледай, проверявай колкото си щеш — ежеше се Иван. — Но имай пред вид: болестта е заразителна. Мене един ме наблюдаваше, а сега нощем заедно скачаме по покривите. Ясно ли ти е?

— Не се боя аз от болести — каза спокойно Аделаида. — Здрава съм като камък.

— Моя работа е да те предупредя — промърмори Иван с отпаднал глас.

— А моята работа е… — Аделаида го заплаши пак с огромния си юмрук.

А когато тя се скри зад ъгъла, Иван процеди през зъби: