Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (20) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Каква нощ!

В това време Иван си спеше пер-спокойно, както би казал Алик Соловьов. Иван спеше, защото беше уморен. А беше уморен, защото гони Бандюга. А гони Бандюга, защото искаше да го скрие. А искаше да го скрие, защото Бандюга можеше да му попречи да лунатува.

Иван се измори, легна да си почине и заспа, та чак до сутринта.

Аделаида си знаеше, че той не е никакъв лунатик и всичко това са измислици. Но да се спори с Иван е безполезно: той всекиго ще наддума и такива лъжи ще скрои, че иди се оправяй.

И трябваше да го изобличи.

Затова Аделаида седеше на скамейката под огромната липа срещу клуба. Очите й сами се затваряха.

Изведнъж тя трепна и едва не изкрещя.

Право срещу нея вървеше пес. Разбирате ли, не просто вървеше, а право срещу нея.

Аделаида не шавна.

Песът заби влажния си нос в коленете й и замръзна със затворени очи.

Откъм ъгъла на клуба се показаха две фигури и тръгнаха право към Аделаида.

Отпред крачеше милиционерът Егорушкин, а след него бързаше подскачайки Пустата ми глава.

„Добре се наредих — помисли си Аделаида. — Сега ще ям калай! И още какъв!“

— Ето го и лунатика! — извика радостно старецът. — Билсопашка!

— А тази особа коя е? — попита Егорушкин учуден, като насочваше електрическото си фенерче към момичето. — Какво правиш тук?

— Дебна един лунатик.

— Пак ли лунатик?!

И Аделаида разказа как я помолиха да помага на Иван Семьонов и какво излезе от тая работа.

— Брей, колко лунатици се навъдиха! — възкликна старецът.

Отнякъде се зачуха викове или по-скоро плач…

Всички се ослушаха.

— След мен! — заповяда Егорушкин.

Като свърнаха зад ъгъла, те видяха Паша, Колка и Алик, които се тътреха по улицата, препъваха се и ревяха.

Щом зърнаха милиционера, децата млъкнаха.

Оказа се, че бабата на Алик била възглуха и не отворила, когато те звънели и чукали.

— Каква нощ! — каза Егорушкин. — Ще взема всички ви да закарам в участъка за нарушение на обществения ред и да съставя протокол.

— Неее!

— А какво ще заповядате да ви правя?

— Иван е виновен за всичко — захленчи Колка, — заради него… него откарайте… за него съставете протокол…

— Аз съм виновна — каза Аделаида, — аз съм най-голямата.

— Граждани! — извика дядото. — Мене питайте кой е виновният, ще ви кажа! Питайте де!

— Кой е виновният? — попита Егорушкин.

— Аз! — гордо отговори дядото. — Аз, пустата ми глава, разказах на Иван за лунатиците. Значи, подкокоросах го. Готов съм да понеса заслуженото наказание.

— Сега трябва да решим къде да проводим тия малчугани — обади се Егорушкин загрижено. — Прощавайте, но се налага да будим родителите им.

Когато децата със силен рев се разотидоха, старецът каза:

— Да вървим, Билсопашка, на дежурство. И да не си посмял вече да се правиш на лунатик. Край на търпението ми. Разбра ли? Вече и милицията се интересува от такива като вас, лунатици недни. Направи си извода.

… Сутринта Иван пристигна на училище едва ли не пръв.