Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (35) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Бабата се бунтува

Всяка сутрин бабата будеше Иван.

А днес се събуди сам. Честна дума! Сам си отвори очите, сам се протегна, сам се прозина и сам седна.

Настроението му бе чудесно, като че ли не отиваше на училище, а на новогодишна елха.

Хоп! — изправи се той на глава, помаха с краката си във въздуха и тупна от кревата на пода, като че най-голямата тенджера падна от най-горната полица.

Лежи на пода и се киска.

Лежа, докато не замръзна.

Отиде в кухнята, включи електрическия котлон, сложи чайника, изми се надве-натри, донесе от килера сладко и реши да събуди баба си.

Като отвори очи и видя внука си, тя извика уплашено. Ако вярваше в бога, щеше да се прекръсти и да рече:

— Видение! Видение! — както едно време казваха на всякакви там привидения и нечисти сили.

Но бабата не вярваше в бога, нито в разните там привидения и нечисти сили и затова попита:

— Ти ли си?

Тези думички тя изговори толкова трудно, като че я боляха няколко зъба наведнъж.

— Аз. Какво има?

— Но как така… кой те събуди?

— Никой. Сам.

— Сам?!

— А какво особено има? — обиди се Иван. — Какво особено?

Бабата седеше с ръка на сърцето и не отговори.

После отиде в кухнята и попита ужасена:

— И чайника ли ти сложи? И сладкото ли ти донесе?! — Тя седна, отпуснала безсилно ръце, като убита от голяма скръб. — Какво излиза?! Че ми си се изплъзнал от ръцете. Вървиш против баба си. Излиза, че не съм ти нужна, така ли?! Няма да го бъде! — Тя удари с юмрук по масата. — Баба ли съм ти, или не?

— Баба — отговори стъписан Иван.

— Длъжен ли си да ме слушаш, или не?

— Длъжен съм.

— Тогава виж какво — бабата стана и го погледна гневно, — аз трябва да се събуждам първа и да те будя, а не ти мене. Аз трябва да приготвям закуската, а не ти. Ясно ли ти е? Тук аз командвам.

— Ами кого командваш? — учуди се Иван.

— Цялото семейство.

— А кой пък те слуша?

— Цялото семейство.

— Бабо! — извика Иван. — Ами аз не те слушам!

— Как да не ме слушаш? — учуди се бабата.

— Ей така. Затова те обичам, защото може да не те слушам.

— Лъжеш, нали?

— Ни най-малко. Ти ме слушаш, а не аз тебе. Затова си живеем приятелски.

— И така да е — каза бабата, като помълча. — Не е важно кой кого командва, важното е да сме приятели. Но на дружбата ни скоро ще настъпи край, ако се държиш като днес. Лошо е това, Ваня, срамота!