Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (1) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Най-нещастният човек в света

Иван Семьонов е нещастен и може би е най-нещастният човек в целия свят.

Защо?

Ами защото, между нас казано, Иван не обича да учи и животът му е непрекъснато мъчение.

Представете си едно здраво, снажно момче с остригана до голо глава, която е толкова голяма, че рядко му се намира шапка по мярка.

Та този юнак се учи най-лошо в класа.

И честно казано, той се учи най-лошо от всички в цялото училище.

Неприятно?

Разбира се!

На кого е неприятно?

На целия клас!

На цялото училище е неприятно!

А на Иван?

Хич не му пука!

Ей че тип!

Миналата година се прави на бяла мечка, цял ден пълзя по снега — разболя се от пневмония. А пневмонията е тежка болест.

Лежи Иван жив-умрял в кревата, пее с дрезгав глас:

Пирамидон и аспирин

ще глътна тон и не един,

щом туй е номер: всеки ден

в училище да са без мен.

Лежа Иван дълго. Отслабна. Но щом го пуснаха навън, хукна да лови котарака Бандюга: искаше да се позанимае малко с дресировката му. Бандюга — беше като стрела, а Иван — подире му, подхлъзна се, навехна си ръката и едва не си пукна главата.

Пак е на легло жив-умрял, пак пее ли, пее с дрезгав глас:

В кревата съм до вечерта —

не пиша, нито пък чета.

Нека сакат остана аз,

но да не стъпвам вече в клас.^[1]

Хитър човек е тоя Иван Семьонов! Вече напълно оздравя, но пристигне ли докторът, Иван ще заохка, ще подбели очи и не помръдва.

— Нищо не мога да разбера — казва лекарят смаян, — съвсем здраво момче, а пъшка. Дори да се изправи не може. Я хайде да станем!

Иван охка като ранен във войната, спуска бавно крака от кревата, става.

— Браво — насърчава го докторът. — Утре може да идеш на училище.

Иван — туп на пода. Главата му изкънтява.

Хайде обратно в кревата.

А Ивановият план беше прост — да боледува колкото може по-дълго. И тоя Иван Семьонов щеше да надхитри всички, ако не беше една муха. Да, муха, най-обикновена муха, а подведе Иван.

Влетя в стаята, че като забръмча! После хоп — кацна на Ивановия нос. Пъди я Иван с ръка, пъди я — тя си стои, не мърда. Мухата излезе проклета, лукава и ловка.

Бръмчи си. Малко остана Иван да закрещи.

Изтормози го тая муха.

И най-спокойно се настани на тавана.

„Почакай — реши Иван, — сега ще ти видя сметката.“

Дотътри масата, сложи на масата стол, взе пешкир, та да цапне мухата и се покатери на стола.

А мухата литна.

Иван от яд запляска с пешкира по тавана!

Чак се изпоти.

В това време в стаята влезе докторът. И нали си е човек без късмет, Иван изяде калая и то какъв калай, че и до сега трепе мухите с юмрук с все сила.

Остана Иван във втори клас.

Да повтаря!

Всички го съжаляваха.

А той? Хич не му пука!

Е, не му върви ученето! Седне да си готви уроците, натопи писалката в мастилото, въздъхне от мъка — и току-виж петно. Иван — туп с попивателната!

Петното избледнее, но стане по-голямо. Иван пак натопи перото, пак въздъхне и пак капне.

Гледа той петната и си мечтае. Колко хубаво щеше да е, ако можеше да отвинтва главата си. Идва в клас, сяда си най-спокойно, отвинтва главата си и я скрива под чина.

Започва часът. Разбира се, Иван не го изпитват: та може ли човек без глава да говори! Нали се приказва с устата, а устата му е на главата, а тя къде е? Под чина!

Бие звънецът за междучасие. Иван си завинтва главата и хуква из училището.

Бие звънецът за час. Иван си хваща главата — врът! врът! врът! — обратно под чина. Седи си. Екстра работа!

Мисли Иван, мисли и веднъж измисли нещо прекрасно. Дойде на училище, седна на чина и мълчи. Мълча една минута, втора, трета…

Минаха пет минути, а той все мълчи!

— Какво ти е? — питат децата.

Иван отговаря:

— Бббббббббббббббб… — и главата му потрепва.

— Болен ли си? — питат децата.

Иван кима.

— От какво?

Иван Пише на черната дъска с тебешир:

Аз съм петле.

Децата нищо не разбират. Колка Веткин казва:

— Ама ти хич не приличаш на петле.

Иван затреперва цял и:

— Пппппппппппппп…

— Пелтек! — досети се Паша Воробьов. — Пелтек си станал, а не петле.

Иван закима радостно.

Щом Ана Антоновна влезе в клас, децата вдигнаха врява:

— Семьонов е болен!

— Станал е пелтек!

— Не може да говори!

И целият клас запелтечи в хор:

— Ппппппппппппппп…

— По-тихо — каза Ана Антоновна, дигна Иван на дъската и започна да го изпитва.

А Иван отговаряше така:

— Трр… бр… др… — а по лицето му нервни тикове.

— Браво — похвали го Ана Антоновна, — отговори правилно. Пиша ти пет плюс.

— Пет плюс?! — попита радостно Иван, който ни веднъж в живота си не бе получавал дори четворка.

Децата прихнаха. А най-силно се смееше Колка Веткин.

Извикаха бащата на Иван в училището. Ох, как си изпати после петлето пелтек!

И рече на приятелите си:

— Стига. Точка. Не мога повече да живея така. Ще поискам пенсия. Не съм добре със здравето от това учене. Още днес ще подам заявление.

— А до къде ще го подадеш? — попита Колка с огромна завист. — Кажи де, щом толкова знаеш!

— Знам, не се безпокой — въздъхна Иван. — Но нямам право да разправям на всеки къде ще подам заявление за пенсия.

Колка цял се разтрепери от обида и възмущение и викна:

— Винаги си бил такъв! Учиш ни да лаем като кучета, да забиваме писалките в пода, а като дойде работата до пенсия — друг не ти трябва!

— Помисли малко — посъветва го Иван. — Ако всички се пенсионират, кой тогава ще учи? — И си тръгна с наведена глава.

Цялата вечер Иван се поти над заявлението. И ето какво излезе:

На плика написа:

На другия ден раздавачът върна писмото обратно и рече:

— Няма такъв адрес. И много грешки си направил. Рано ти е още да се оплакваш. И пенсия да искаш е рано. Най-напред завърши училището, поработи, пък после се оплаквай колкото си щеш.

Много различни истории ставаха с Иван, всичките не можеш разказа. Но вие, без съмнение, разбрахте колко нещастен човек е той.

И ето ви най-пресния случай: намислиха да играят на шпиони. На Иван му се щеше да бъде командир на съветските разузнавачи.

А какво излезе?