Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (22) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Аделаида нанася първия удар

След часовете Аделаида спипа Иван в училищния двор и го поведе обратно в клас.

— Не мога сега да уча — каза жално Иван, — яде ми се. Когато съм гладен, всеки миг мога да тупна на пода. Припадък.

— Ами ако хапнеш?

— Тогава всичко е наред. Мога и цял час да уча.

Аделаида извади от чантата си един пакет, разгъна го — шест сандвича с масло и салам.

„Ух, крокодилска дъще! — рече си Иван. — От къде ми дойде до главата!“

— Яж — каза заплашително Аделаида, — мързелан такъв. Сънлив лунатик.

— А ти си локомотив без колела.

— А ти… — но тя се въздържа, иначе щяха да се карат с часове, и продължи: — Да ти е сладко!

Друго може и да не умееше, но да си хапва Иван и обичаше, и умееше. И ако за такова нещо раздаваха чинове, то Иван щеше да бъде, да речем, подполковник, така че той бързо-бързо унищожи сандвичите.

— Наяде ли се?

— Благодаря. Не съвсем. Ще трябва да си ида в къщи.

— Най-напред ще си научиш уроците.

— Не мога. Разбери: не че не искам, а не мо-га.

— Можеш.

Иван почувства, че сърцето му ще се пръсне от страх, но каза силно и отчетливо:

— Не мо-га! Не мо-га! Не мо-га!

Аделаида кресна:

— Можеш!

И — туп! — с юмрук по масата.

Иван разбираше, че ако отстъпи сега, после ще бъде още по-трудно. И като зажумя от страх, извика:

— Не мога и не искам!

Тишина.

Иван отвори едно око и току пред носа си видя грамаден юмрук.

— За последен път те предупреждавам — процеди през зъби Аделаида, — ако не почнеш веднага да си учиш уроците, не отговарям за себе си. Тъй ще те фрасна, че жив от тука няма да излезеш!

— Ах-ах! — извика Иван и цялото му тяло се затресе. — Ох! Ох! — И пак се затресе, още по-силно. — Ух! Ух! — И обясни: — Почна се. Сега кажи-речи три часа ще ме тресе. Ух! Ух!

— Бух! — кресна Аделаида и го цапардоса здравата по врата.

Иван се удари в стената така, че стъклата на прозорците издрънчаха. Лежейки на пода, си мислеше: „Ами сега, крокодилска дъще? Загази, а? Изплаши се, а? Не знаеш какво да правиш, нали? Пък аз си лежа най-спокойничко“.

— Как е? — попита Аделаида. — Жив ли си?

— А бе жив съм — отговори Иван, — но главата ми не я бива. Нещо се пукна в нея.

— После ще го залепим. Ставай.

— Не мога.

Аделаида го сграбчи за яката, вдигна го и попита:

— Искаш ли още един?

Иван помисли и отговори:

— Не трябва, според мене.

— И аз така смятам. Сядай. Изваждай тетрадките, учебниците, писалката. Какво ви зададоха по аритметика?

— Е, не помня.

— Затова пък аз помня. Упражнение четирийсет и трето. Готови. Почваме.

„Откъде ми дойде до главата тая? — мислеше си Иван тъжно. — Да беше се разболяла поне!… Ами ако се оплача на Егорушкин от нея? Така и така, ще река, другарю милиционер, преби ме посред бял ден. Главата ми пукна. Няма ли съд за такива?!“

— Ти съвсем не ме слушаш — разсърди се Аделаида. — Хайде, слушай!

„Слушам, слушам — мислеше си с насмешка Иван. — Като те извикат в милицията и ти ще послушаш.“ А на глас каза:

— Да не забравя да намина днес в милицията. Да съставят акт. За побой. Ще трябва да отговаряш.

— За какво?

— Та нали… осакати човек.

— Ваня! — каза Аделаида. — Престани! Нали пред целия клас се споразумяхме да не се оплакваш.

— Ама аз не се оплаквам. Защо да се оплаквам? Просто милицията трябва да знае за всяко хулиганство.

— Ваня! Стани! — изкомандва Аделаида.

Иван се понадигна и каза:

— Интересна работа. За мъничко не пукна главата на човека, а на всичко отгоре командва!

— Виж какво. — Тя сложи ръка на рамото му. — Стига вече. Не си глупаво момче. Много те бива да съчиняваш. Какво те прихваща? Няма ли да престанеш най-сетне?

— Ще престана.

— Че на всички ни омръзна да се занимаваме с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма! Няма! Няма! — извика Иван, закиска се, втурна се към прозореца и — скок!

Ско-чи!