Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Най-нещастният човек в света

Иван Семьонов е нещастен и може би е най-нещастният човек в целия свят.

Защо?

Ами защото, между нас казано, Иван не обича да учи и животът му е непрекъснато мъчение.

Представете си едно здраво, снажно момче с остригана до голо глава, която е толкова голяма, че рядко му се намира шапка по мярка.

Та този юнак се учи най-лошо в класа.

И честно казано, той се учи най-лошо от всички в цялото училище.

Неприятно?

Разбира се!

На кого е неприятно?

На целия клас!

На цялото училище е неприятно!

А на Иван?

Хич не му пука!

Ей че тип!

Миналата година се прави на бяла мечка, цял ден пълзя по снега — разболя се от пневмония. А пневмонията е тежка болест.

Лежи Иван жив-умрял в кревата, пее с дрезгав глас:

Пирамидон и аспирин

ще глътна тон и не един,

щом туй е номер: всеки ден

в училище да са без мен.

Лежа Иван дълго. Отслабна. Но щом го пуснаха навън, хукна да лови котарака Бандюга: искаше да се позанимае малко с дресировката му. Бандюга — беше като стрела, а Иван — подире му, подхлъзна се, навехна си ръката и едва не си пукна главата.

Пак е на легло жив-умрял, пак пее ли, пее с дрезгав глас:

В кревата съм до вечерта —

не пиша, нито пък чета.

Нека сакат остана аз,

но да не стъпвам вече в клас.^[1]

Хитър човек е тоя Иван Семьонов! Вече напълно оздравя, но пристигне ли докторът, Иван ще заохка, ще подбели очи и не помръдва.

— Нищо не мога да разбера — казва лекарят смаян, — съвсем здраво момче, а пъшка. Дори да се изправи не може. Я хайде да станем!

Иван охка като ранен във войната, спуска бавно крака от кревата, става.

— Браво — насърчава го докторът. — Утре може да идеш на училище.

Иван — туп на пода. Главата му изкънтява.

Хайде обратно в кревата.

А Ивановият план беше прост — да боледува колкото може по-дълго. И тоя Иван Семьонов щеше да надхитри всички, ако не беше една муха. Да, муха, най-обикновена муха, а подведе Иван.

Влетя в стаята, че като забръмча! После хоп — кацна на Ивановия нос. Пъди я Иван с ръка, пъди я — тя си стои, не мърда. Мухата излезе проклета, лукава и ловка.

Бръмчи си. Малко остана Иван да закрещи.

Изтормози го тая муха.

И най-спокойно се настани на тавана.

„Почакай — реши Иван, — сега ще ти видя сметката.“

Дотътри масата, сложи на масата стол, взе пешкир, та да цапне мухата и се покатери на стола.

А мухата литна.

Иван от яд запляска с пешкира по тавана!

Чак се изпоти.

В това време в стаята влезе докторът. И нали си е човек без късмет, Иван изяде калая и то какъв калай, че и до сега трепе мухите с юмрук с все сила.

Остана Иван във втори клас.

Да повтаря!

Всички го съжаляваха.

А той? Хич не му пука!

Е, не му върви ученето! Седне да си готви уроците, натопи писалката в мастилото, въздъхне от мъка — и току-виж петно. Иван — туп с попивателната!

Петното избледнее, но стане по-голямо. Иван пак натопи перото, пак въздъхне и пак капне.

Гледа той петната и си мечтае. Колко хубаво щеше да е, ако можеше да отвинтва главата си. Идва в клас, сяда си най-спокойно, отвинтва главата си и я скрива под чина.

Започва часът. Разбира се, Иван не го изпитват: та може ли човек без глава да говори! Нали се приказва с устата, а устата му е на главата, а тя къде е? Под чина!

Бие звънецът за междучасие. Иван си завинтва главата и хуква из училището.

Бие звънецът за час. Иван си хваща главата — врът! врът! врът! — обратно под чина. Седи си. Екстра работа!

Мисли Иван, мисли и веднъж измисли нещо прекрасно. Дойде на училище, седна на чина и мълчи. Мълча една минута, втора, трета…

Минаха пет минути, а той все мълчи!

— Какво ти е? — питат децата.

Иван отговаря:

— Бббббббббббббббб… — и главата му потрепва.

— Болен ли си? — питат децата.

Иван кима.

— От какво?

Иван Пише на черната дъска с тебешир:

Аз съм петле.

Децата нищо не разбират. Колка Веткин казва:

— Ама ти хич не приличаш на петле.

Иван затреперва цял и:

— Пппппппппппппп…

— Пелтек! — досети се Паша Воробьов. — Пелтек си станал, а не петле.

Иван закима радостно.

Щом Ана Антоновна влезе в клас, децата вдигнаха врява:

— Семьонов е болен!

— Станал е пелтек!

— Не може да говори!

И целият клас запелтечи в хор:

— Ппппппппппппппп…

— По-тихо — каза Ана Антоновна, дигна Иван на дъската и започна да го изпитва.

А Иван отговаряше така:

— Трр… бр… др… — а по лицето му нервни тикове.

— Браво — похвали го Ана Антоновна, — отговори правилно. Пиша ти пет плюс.

— Пет плюс?! — попита радостно Иван, който ни веднъж в живота си не бе получавал дори четворка.

Децата прихнаха. А най-силно се смееше Колка Веткин.

Извикаха бащата на Иван в училището. Ох, как си изпати после петлето пелтек!

И рече на приятелите си:

— Стига. Точка. Не мога повече да живея така. Ще поискам пенсия. Не съм добре със здравето от това учене. Още днес ще подам заявление.

— А до къде ще го подадеш? — попита Колка с огромна завист. — Кажи де, щом толкова знаеш!

— Знам, не се безпокой — въздъхна Иван. — Но нямам право да разправям на всеки къде ще подам заявление за пенсия.

Колка цял се разтрепери от обида и възмущение и викна:

— Винаги си бил такъв! Учиш ни да лаем като кучета, да забиваме писалките в пода, а като дойде работата до пенсия — друг не ти трябва!

— Помисли малко — посъветва го Иван. — Ако всички се пенсионират, кой тогава ще учи? — И си тръгна с наведена глава.

Цялата вечер Иван се поти над заявлението. И ето какво излезе:

На плика написа:

На другия ден раздавачът върна писмото обратно и рече:

— Няма такъв адрес. И много грешки си направил. Рано ти е още да се оплакваш. И пенсия да искаш е рано. Най-напред завърши училището, поработи, пък после се оплаквай колкото си щеш.

Много различни истории ставаха с Иван, всичките не можеш разказа. Но вие, без съмнение, разбрахте колко нещастен човек е той.

И ето ви най-пресния случай: намислиха да играят на шпиони. На Иван му се щеше да бъде командир на съветските разузнавачи.

А какво излезе?

Как избраха шпионина

Никой не се съмняваше, че най-добре е да изберат първокласника Алик Соловьов. Него и лесно ще го пипнеш, и всеки миг можеш да го натупаш, ако рече да спори. А като имате предвид, че Алик никога не клевети, става ясно: по-добър шпионин не може да се намери.

Наистина, беше малко бъзливичък. Веднъж играеха на американския летец шпионин Пауърс. За Пауърс избраха Алик. Качиха го на покрива на бараката — уж че лети със самолет — и взеха да стрелят по него с камъни (тоест с ракети)!

С дванайсетия изстрел улучиха — изскочи му цицина!

Както се казва, добре си поиграха. Но той се боеше да се смъкне обратно.

Как ли не му крещяха, почнаха пак да го замерят с ракети.

Довтаса милиционерът Егорушкин. Покатери се да хване Алик, но се сгромоляса от покрива.

Здравата си изпатиха децата.

И все пак по-подходящ шпионин от Алик не може да се намери.

Освен това той не може да произнася правилно приставката „пре“.

Излиза така:

— Пер-скочих.

— Пер-гладнях.

— Пер-бягах.

— Пер-несох.

Значи може да се смята, че Алик говори чужд език.

Всички си знаеха кой и този път ще бъде шпионинът. Ама само за фасон решиха да гласуват и така се разкрещяха, че Алик викна:

— Пер-станете!

Млъкнаха за миг и пак се разгълчаха.

После почна бой.

Боят беше задето Иван нарече Колка цаца.

— Каква цаца? — попита Колка обиден.

— Маринована — отговори Иван — или в собствен сос. Нула лв. и петдесет ст. кутията.

— Бил съм цаца, а? — и без много приказки Колка му удари един ритник. — Видя ли цацата?

Някой се застъпи за някого и пламна бой.

Като се биеш, най-важното е да не си затваряш очите.

А един приятел на Иван — Паша Воробьов — винаги жумеше в разгара на боя, изправен като пън с прибрани ръце. Какъв пердах само ядеше!

Иван обичаше да се бие. Не е от тия, дето му мислят кой кум, кой сват. Важното е да пада бой — маха с ръце, с крака понякога, на всички страни, че дори мушка с глава. И много често помагаше на противника да спечели сражението, защото биеше своите.

Но сега всичко стана наопаки. Не забравяйте, че в тоя бой беше абсолютно невъзможно да се разбере кой кого бие. Всеки си каза: чудо голямо, в боя ще видим кой е наш, кой е враг.

Паша по навик зажумя, но ръцете му заработиха от само себе си.

Първия удар в живота си Паша нанесе на своя приятел — на Иван.

Иван зяпна от изненада. А Паша, нали не вижда кого бие, отново — фрас по същото място, тоест, по челото.

Иван така се смая, че изкрещя:

— Свой биеш!

А Паша не може ни да спре, ни да отвори очи: страх го е.

Тогава Иван също взе да жуми. Какво точно стана после, с никакви думи не можеш описа!

Децата толкова се умориха, че боят завърши от само себе си. Никой не можеше да си отвори устата: един си прехапал езика, на друг отекла устната. И никой не си спомняше за какво точно се налагаха един друг.

Изведнъж изникна учителката.

— Какво става тук? — попита тя.

Алик Соловьов махна с ръка:

— Пер-биха се.

Сами знаете, че когато трябва бързо да се определи виновникът за боя, винаги излиза оня, който е ял най-голям пердах. А тоя път здравата натупаха Иван.

— Семьонов, след часовете да дойдеш в учителската стая — каза Ана Антоновна и си отиде.

— Така ти се пада — рече Колка, — друг път не наричай човека цаца. И още, че струва нула лв. и петдесет ст. кутията.

Иван искаше да отговори, но Колка закрещя с цяло гърло:

— Да изберем Иван за шпионин; който е за, да вдигне крака!

В това време удари звънецът.

Децата — туп на гърба и заритаха с крака. Това нещо те наричаха гласуване.

Така избраха Иван за шпионин.

Алик Соловьов каза:

— Пер-красно.

Тежък разговор

След часовете Иван продума мрачно:

— Прощавайте, другари!

Всички мълчаха с наведени глави: викат го човека в учителската — не са вчерашни, знаят — не е на добро.

— Че няма да седна да ви клеветя, няма — продължи Иван, — но имайте предвид, че ще си изпатя заради Колка.

— Разбирам! — възкликна Колка (така казваше, когато нещо не разбираше). — Той веднъж не може да се помъчи заради мене. А аз колко пъти съм си патил заради него! А? Кой миналата година през часовете лаеше в коридора?

— Иван! — отговориха в хор децата.

— А кой яде калая?

— Ти!

— Аз! — и Колка се удари по гърдите. — Кой измисли да забиваме писалки в пода?

— Иван!

— А кой яде калая?

— Ти!

— Аз! — и Колка така се удари по гърдите, че изохка.

— Ама че сравнение — каза презрително Иван. — Лаел съм бил като куче, чудо голямо. А сега се бихме. И като нищо ще ме изхвърлят от училището! — завърши той весело.

— Тогава къде ще се денеш? — попита Паша.

— Не бой се, няма да пропадна. Ще постъпя например в милицията. Палката в ръката и — готово! Раз — и стоп на камиона, два…

— Я върви в учителската — прекъсна го Колка, — там ще видиш раз, два и стоп.

Иван излезе, а децата вдигнаха врява: какво ще стане, ако го изгонят от училището.

Иван, приближавайки се към учителската стая, си мислеше: „Човек без късмет съм аз. Всички се биха, а аз съм на топа на устата. Има да ме мъчи! Като почне да говори! Не бива, ще каже, да се биете. Тебе, ще каже, трябва да те изгоним от училището. Ама кое е най-неприятното: че няма да ме изгонят!“.

Иван въздъхна четири пъти поред и влезе в учителската стая.

— Жал ми е за тебе — каза Ана Антоновна, — лошо я караш. Нали?

— Лошо — Иван въздъхна пак. — Това не е живот, а учене. Веднъж да се отърва от училището, пък после… — Очите му заблестяха. — Веднага ще стана знаменит човек!

— Не, няма да станеш знаменит човек — каза Ана Антоновна, — та ти си знаменит ленивец.

— Че какво от това? Аз сега съм ленивец, после — няма.

— После ще бъде късно. Отсега трябва да си опичаш акъла. Жал ми е, жал ми е за тебе — повтори Ана Антоновна. — Лошо я караш и скучно живееш. Помисли си. Непременно си помисли. Свободен си.

— Как така?! — остана поразен Иван. — А за боя?

— Сами се оправяйте. Върви си и се прости с мисълта, че ще станеш знаменит човек. Разбира се, ако не се поправиш. Лентяите никога не са ставали знаменити хора.

— Аз пък ще стана — упорстваше Иван. — И знаете ли какъв ще стана? Лунатик! Първият лунатик! — И тутакси се успокои.

Ана Антоновна се разсмя.

— Какъв? Какъв? — повтори тя със смях.

— Лунатик — отвърна Иван гордо. — Ще полетя на луната. За там ще искат здравеняци.

— Та нали… та нали… — Смехът пречеше на Ана Антоновна да говори. — Лунатик!… Ох… нали лунатик… това е болест… Който боледува от нея, наричат го лунатик.

— Ами? — учуди се Иван, но като инат човек, добави твърдо: — Та аз съм си лунатик. Много отдавна боледувам.

Излезе от учителската и сви рамене. Кой знае защо му стана тъжно.

— Е? — попитаха децата. — Здравата си изпати, нали?

— Там е работата, че не си изпатих — отговори Иван. — Но разговорът беше тежък.

— Тежък? — учудиха се децата. — Как така?

— Ей така. По-добре не питайте. И животът ми е тежък, и разговорите ми са тежки. Лесно ви е на вас. И тя каза още, че не съм бил лентяй, а само един нещастен човек.

— Лъжеш!

— Ако щете вярвайте, то си е ваша работа. И още ми каза: ти, Иван Семьонов, ще станеш знаменит човек.

— Пак лъжеш! — възмути се Паша. — Ама ти си двойкаджия!

— Какво от това? Тя каза, че всички знаменити хора като деца са били двойкаджии.

— А виждал ли си това? — попита Колка и врътна пред челото си ръка, което, сами разбирате, не е приятно да назовеш какво означава.

Иван сви юмруци.

— Пер-кратете! — викна Алик. — Пак ще се пер-биете!

— Още повече — произнесе заплашително Иван, — че аз, за ваше сведение, съм лунатик.

— Това пък какво е? — смаяха се децата.

— Болест — важно обясни Иван. — Страшна болест. Просто не знам какво да правя. — И като по-гледна слисаните си приятели, каза:

Странният човек с тъмни очила

В дванайсет часа и нула минути милиционерът Егорушкин забеляза около клуба на работниците от речния транспорт странен човек с тъмни очила, ръцете — пъхнати в джобовете.

В дванайсет часа и три минути милиционерът Егорушкин го настигна и попита:

— Защо се мотаеш насам-натам като подозрителен тип? И то в територията на клуба? И току се зъбиш?

Странният човек отговори с дрезгав глас:

— Не разбирайт!

Милиционерът Егорушкин рече сърдито:

— Като те откарам в участъка веднага ще разбереш.

Човекът с тъмните очила измъкна от джоба си пистолет, прицели се в носа на милиционера, като извика:

— Бум! Бум!

И си плю на петите.

— Ще ти дам аз едно „Бум! Бум!“. Ще има да ми побумкаш!

Малко по-късно странният човек се появи в гастронома. Втурна се към щанда, озъби се и рече дрезгаво:

— Бите, дрите, фрау, мадам, цвай брот, шпиндел!

— Какво, какво? — попита изплашената продавачка.

— Горе р-ръци! — изхриптя човекът с тъмните очила. — Гутен так! Драй! Си бемол! Урна!

Продавачката грабна ножа и кресна:

— Ти горе ръцете, шпиндел недни!

Тогава странният човек измъкна пистолет, прицели се в носа на продавачката и:

— Бум! Бум!

И дим да го няма.

Шпионинът убива един старец по прякор Пустата ми глава, а старецът се опитва да плени шпионина

Човекът профуча по улицата и след няколко минути се озова при кантората. Там се грееше на слънце един старец по прякор Пустата ми глава.

Човекът с тъмните очила приседна до него, като дишаше тежко.

Старецът попита:

— На шпиони играете, нали?

— Не разбирайт!

— Казвам, че май на шпиони…

— Горе р-р-ръци!

Старецът послушно вдигна ръце и промърмори недоволно:

— Не оставят човека на мира. Ами ако аз те пипна?

Човекът с тъмните очила измъкна пистолет, прицели се в брадата на дядото и:

— Бум! Бум!

Старецът се катурна на пейката. Странният човек зяпна от почуда. Вие се досещате, че пистолетът му е дървен и не може да стреля истински.

А старецът по прякор Пустата ми глава лежеше със затворени очи, не шаваше и само пуфкаше от време на време с лулата.

— Дядо, ей, дядо, защо се преструваш?

— Хич не се преструвам. Уби ме ти, пустата ми глава.

— У-убих ли те?!

— На място.

— А защо разговаряш?

— Още мъничко да поприказвам, да си допуша луличката и ще хвърля топа.

— Не умирай, деденце, миличък!

— Не, ще умра — инатеше се старецът, — пък ти ще отговаряш, пустата ми глава.

Странният човек офейка.

Дядото бързо седна и подвикна:

— Билсопашка!

Изпод пейката изпълзя още сънен пес.

— Дръж шпионина!

Песът по прякор Билсопашка настигна бързо странния човек, изпревари го и му отряза пътя за отстъпление.

Смешен беше този пес. Между нас казано, сънльо. Събуждаше се само колкото да хапне и да се почеше. Старецът бе пазач и често го съветваха да си смени кучето.

— Какъвто е поспалив — уверяваха стареца, — ще изтърве крадците.

— Не се безпокойте, граждани — отговаряше дядото, — щом подуша разбойниците, завчас ще го събудя.

Та и сега Билсопашка още по пътя задремваше. Затова дядото току го будеше с викове:

— Дръж!

— Дядо! — помоли се странният човек. — Махни тоя звяр!

— Не разбирайт — отговори старецът и спокойно занатъпква тютюн в лулата си. — В нашето градче рядко се мяркат шпиони. Аз например за първи път срещам. И ако ние с Билсопашка заловим шпионин, няма да го пуснем току-тъй. Ще го закараме право в милицията.

— Пусни ме, дядо!

— Как тъй ще те пусна, като съм убит на място?

Тогава странният човек се озъби и изръмжа.

Песът се събуди.

Прозина се.

И заръмжа колкото за лице.

Странният човек измъкна пистолета, прицели се в кучето и викна:

— Бум! Бум!

Песът се прозина и отговори:

— Бау! Бау!

Странният човек понечи да стреля повторно, прицели се и викна:

— Бау!

И неочаквано Билсопашка взе да се тегли назад все по-бързо и по-бързо.

А дядото завика страшно:

— Пст! Марш оттука!

Странният човек се огледа изплашено.

Срещу Билсопашка настъпваше чудовище, извило гръб като дъга, черно, безухо, трикрако — бездомният котарак Бандюга.

— Варди се от него! Варди се! — викаше старецът.

Кучето изскимтя жално, подви остатъка от опашката си и се шмугна под вратата.

Бандюга се оглеждаше гордо на всички страни и се облизваше, като че е излапал бедния пес цял-целеничък.

Странният човек с тъмни очила бе свободен. Той се изплези първо на Бандюга, после на дядото и извика:

— Гутен так!

И беж да го няма.

Ужасна случка. Иван в опасност

Както, разбира се, вече се досетихте, това бе нашият стар познат Иван Семьонов — най-нещастният човек в целия свят.

Играта започна. Сега Иван трябваше да се крие, и то така, че да не го открият.

Между нас казано, глупава игра. Отначало шпионинът се крие и го търсят. Но как ще го намерите, ако се качи на тавана или се завре в бараката, или се мушне под кревата у дома си и заспи.

И чак като на самия шпионин му омръзне да се крие, тогава го залавят.

Почти така се случи и с Иван. Кисна той, кисна на тавана и толкова огладня, че взе да гризе дървения си пистолет. Гриза, гриза — дулото се отчупи и той захвърли пистолета. Реши да се предаде.

Тъкмо се спусна от тавана на стълбищната площадка и дочу гласовете на децата.

— Това се казва шпионин! — викаше Колка Веткин.

Веднага му се отщя да се предава.

Къде да се скрие?

Да се покатери на тавана не беше лесно: подвижната стълба бе къса, не стигаше догоре.

Иван се засуети. Изведнъж видя, че вратата на шестнайсети апартамент е открехната. Шмугна се вътре. Застана зад вратата — ни жив, ни умрял от страх — не смее да си поеме дъх.

А децата се препираха: да се покатерят ли на тавана, или не?

Иван не издържа и въздъхна, неволно мръдна с рамо и вратата щракна.

Отначало той се изплаши, после се зарадва, после пак се изплаши.

В апартамента беше тихо.

На стълбите — също. Децата си бяха отишли.

Иван се опита да отвори вратата, но не можа: бравата имаше специално устройство.

Отчаян, той седна на пода и протегна крака. Ще си дойдат стопаните, ще помислят, че е крадец и ще го хвърлят, клетия, в затвора.

Но това не е най-страшното. Ами ако стопаните са заминали нанякъде и за дълго, той ще си умре от глад!

А как само му се ядеше — би излапал дори котарака Бандюга — като нищо!

Иван задряма неусетно. Присъни му се, че е в стола и яде учебници. А пък те — от вкусни по-вкусни. Особено му хареса аритметиката — с пържен лук и сос. Как по-рано не бе се досетил да изяде учебниците?

Иван се събуди от щракването на ключалката, полетя като стрела в стаята и се озова под масата.

Хвана с ръце долната си челюст, за да не му тракат зъбите от страх.

В стаята влязоха двама души.

— Почваме ли? — попита мъжки глас.

— Разбира се — отговори друг глас, — времето ни е малко.

И ето какво чу по-нататък Иван:

— Пистолетът на масата! Така… Отдавна ли сте изпратен тук?

— Преди два месеца.

— Свършихте ли вече нещо?

— Още не.

„ШПИОНИ!“ — бързо му мина през ума.

Дълго време се караха, после отидоха в кухнята и Иван вече не чуваше за какво си говорят. Страхът му почти се изпари. Трескаво заобмисля какво да прави. И намисли. Измъкна се изпод масата, грабна пистолета и се скри зад вратата. Тежкият пистолет му откъсваше ръката.

Двамата се върнаха в стаята.

— Добре си хапнахме — каза единият, — сега на работа. Продължаваме. И така, съгласен ли сте да изпълните опасната задача?

— Готов съм.

— Имайте пред вид, че ако съветското разузнаване ви залови…

— Жив няма да им се дам.

Иван бавно вдигна ръката, в която държеше пистолета. „Ще броя до седемнайсет — реши той, — и ще гръмна и двамата!“

— Чакайте — дочу той, — а къде е пистолетът?

— На масата.

— Не го виждам.

— Що за чудо?

„Ще броя до трийсет и две — реши Иван, — пък ще гръмна и двамата!“

Защо се разсърди милиционерът Егорушкин

В градчето се сещаха за милиционера Егорушкин само когато трябваше да се отведе някой хулиган или пияница или да се хване крадец.

Когато в градчето всичко вървеше наред, никой дори не си спомняше за Егорушкин. Случеше ли се нещо неприятно, всички почваха да мърморят:

— Къде гледа Егорушкин? За какво му плащат?

Но той не се обиждаше от човешката несправедливост, защото бе умен човек.

Като че ли нищо не бе в състояние да го ядоса.

Усмиряваше развилнелите се хулигани с такъв спокоен и гнуслив израз на лицето, с какъвто ние махаме муха от мухоловка.

И неочаквано милиционерът Егорушкин излезе от кожата си. Човекът, преследвал цяла нощ с мотоциклета си автомобила на трима въоръжени бандити, днес загуби самообладание.

Разгневи го не някой друг, а нашият скъп Иван.

От всичко на света Егорушкин мразеше най-вече безделниците, защото тъкмо от безделниците се излюпват мошеници. Разбира се, не всеки безделник става мошеник, но всеки мошеник е безделник.

Новият номер на Иван — тъмни очила, „Не разбирайт“, „Бум! Бум!“ — разсърдиха Егорушкин, но той се въздържа.

Освен това, жена му се върна от магазина и взе да разказва… Жената на Егорушкин е продавачката, по която Иван гърмя.

— Добре… — процеди през зъби Егорушкин. — Ще ти дам аз едно гутен так, шпиндел!

Горе ръцете! Ще стрелям!

Шпионите, в чиято квартира се озова Иван, преобърнаха всичко в стаята с краката нагоре да търсят пистолета.

„Ще преброя до сто четирийсет и три — реши Иван — и ще гръмна право във вратата!“

А в същото време коленете му треперят и зъбите му тракат. Едно е да гледаш шпиони на кино, а съвсем друго — да срещнеш живи шпиони.

— Ама как така? — питаше единият от тях. — Отлично помня, че го сложих ей тука. Без него съм загубен. Колко пъти ме предупреждаваха… Главата ми ще отрежат.

— Трябва веднага да си признаеш.

„Значи ей сега ще си отидат — отдъхна си Иван, но тутакси сбърчи чело в недоумение. — Те ще си отидат, а с моя подвиг какво ще стане? Не, и не, аз трябва да стана герой!“

Иван ритна вратата, насочи пистолета и викна:

— Горе ръцете! Ще стрелям!

Пред Иван стояха двама мъже: единият висок и стар, другият нисък и по-млад.

Ръката на Иван с пистолета трепереше.

— Стреляй, стреляй — каза дългият и седна.

— Цели се добре — посъветва го вторият.

Иван натисна спусъка.

— Бум! Бум! — присмя се дългият. — Как попадна тук?

Иван разбра, лошо му се пише, хукна в коридора, дръпна вратата и…

Намери се в банята.

Резето скръцна зад гърба му и се чу глас:

— Стой сега, докато дойде милиция.

Като видя ваната, Иван си рече радостно: „Ще се удавя!“. Затвори вратата с райбера и пусна двата крана.

— Какво правиш?! — чу се зад вратата. — Веднага отваряй!

От единия кран бликаше гореща вода, от другия — студена. Иван се зарадва: да се удавиш в топла вода е къде-къде по-приятно, отколкото в студена.

Започна да се съблича.

А зад вратата крещяха. Тя се тресеше от ударите.

Иван съблече всичко, освен гащетата и се пъхна във ваната.

Щом се потопи в топлата вода, веднага се отказа от давенето. Да не е глупак? Отначало ще се изкъпе, пък после ще му мислим. Разбира се, по-добре е да се удави. На погребението ще се събере цялото училище. Директорът ще излезе напред и ще се разреве. А после ще каже:

— Спи спокойно, скъпи Иван Семьонов. Прости ни. Ние сме виновни за твоята смърт. Ти бе добър човек, макар и мързеливец. Напразно те мъчихме. Напразно не ти дадохме да се пенсионираш…

Иван изчезва безследно

За да не си блъскате главата в чия квартира е попаднал Иван, аз самият ще ви разкажа. Там живее актьор от драматичния театър.

Репетираше с приятеля си сцена от нова пиеса за шпиони.

Милиционерът Егорушкин откачи вратата от пантите, влезе в банята, озърна се, а…

Иван
        никъде
                го нямаше.

На пода се търкаляха дрехите му, а той като че се беше изпарил или потънал в дън земя.

— Сега ще го намерим — каза спокойно Егорушкин. Но спокойствието му бе чисто външно, защото като огледа банята, той нищо не забеляза, никакви следи, освен малка локвичка на пода.

— Ей че мистерия — прошепна един от актьорите.

Егорушкин погледна пак под ваната — нищо. Погледна нагоре към казанчето.

Сви рамене.

Изведнъж всички трепнаха:

                                ей тук някъде
                                                се чу писък.

Егорушкин се наведе силно, погледна зад ваната и видя голи пети.

Сграбчи ги и ги задърпа.

— О-о-о-о-ох! — завика с нечовешки глас Иван. — Ще ми откъснете главата!

— Ами че аз те дърпам за краката…

— Ох! Главата ми се е заклещила…

Тогава Егорушкин каза няколко думи, които тук няма да посочвам, защото съм убеден, че той ги изтърва случайно. Повече нито веднъж не чух такива думи от Егорушкин, макар че заедно сме имали къде по-опасни премеждия от тая история.

Иван се бе заклещил под прав ъгъл между ваната и стената и затова не можеха да го измъкнат.

Краката криво-ляво можеше да помръдне, но главата му беше притисната.

Отначало Иван скимтеше от болка, после почна да вие, а сетне закрещя, колкото му глас държи.

Егорушкин изтича да доведе водопроводчици.

Те спряха водата, отвинтиха тръбите, отместиха ваната и измъкнаха Иван.

Тялото му беше на червени петна, изцапано с боя и вар. Не можеше да говори.

— Е-ех — въздъхна Егорушкин, — голяма глава, пък празна. Ще трябва, приятелю, да те закарам в болницата.

Иван закима радостно.

— В лудница — уточни Егорушкин.

— Не — продума едва-едва Иван. — Аз съм нормален. Искам да ям. Много ми се яде.

— Да го нахраним ли? — попита един от актьорите. — Все пак е преживял нервно сътресение.

— Хранете го, щом искате — разреши Егорушкин, — но най-напред да се облече.

Иван изяде половин килограм салам, половин самун хляб, изпи четири чаши чай и изведнъж, както си седеше, заспа. Дори взе да похърква.

Изморен беше, клетият!

И как, според вас, завърши всичко това?

На Иван му хрумва нещо

Милиционерът Егорушкин отнесе Иван у тях, предаде го на родителите му и каза:

— Приберете си вашия хубостник. Набесня се и накрая захърка.

Разбира се, Иван се беше събудил, но се преструваше на заспал. Той почака да си отиде Егорушкин, всички в къщи да заспят, промъкна се тихичко в кухнята, похапна си здравата и пак си легна.

Беше нощем и никой не чу вика му.

Луната светеше в прозореца.

На Иван му се сви сърцето, когато си помисли: „Ами ако не успея да полетя на Луната? Ами ако късметлията излезе някакъв си Коля Веткин? Или Паша Воробьов? Няма да си простя, ако аз остана на Земята, а към Луната полети онзи дребосък Алик Соловьов!… Не, не, и не! Аз ще надмина всички. От утре ставам отличник — ще видите. Само да поискам — всякакъв мога да стана!“

И Иван пак се размечта. Представете си: от горе до долу шестици. Никой вече не му се кара, не го възпитава. Всички го гледат с уважение. Върви из училището и чува как учениците от горните класове казват за него:

— Това е Иван Семьонов, прочутият отличник.

Иван заспа здраво, сладко.

Ще мъкнат Иван с влекач

Сутринта Иван имаше разговор с баща си. (Ех, как обичат да говорят възрастните! Не вземат просто да ти кажат, че си се държал лошо, че си един никаквец — и край!)

— Няма ли да престанеш с твоите щуротии?

— Ще престана.

— Защото ми омръзна да се занимавам с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма.

И отиват още десет минути! Толкова му се искаше да каже: „Че аз бебе ли съм? Не разбирам ли? Всичко прекрасно разбирам, но си нямам късмет. И аз искам да се държа добре, но не става!“

Отива Иван в кухнята, а там майка му го посреща с думите:

— Няма ли да престанеш с твоите щуротии?

— Ще престана.

— Защото ми омръзна да се занимавам с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма.

И още десет минути! И когато в кухнята довтаса баба му, Иван подхваща бързо-бързо:

— Ще престана да върша щуротии, защото ти е омръзнало да се занимаваш с мене.

Много ме е срам.

                        Няма вече да правя така.

— Ненагледното ми чедо! — възкликна бабата. — Всичко разбираш, мое съкровище!

Щом изскочи на улицата Иван, разбира се, веднага забрави всичко, дори и това, че от днес нататък бе решил да стане отличник.

Да върви по улицата за него е, все едно че гледа кино или нещо още по-интересно.

Види котка на прозорец — „Мяу, мяу“ — поздрави я.

Куче претича край него — изджафка му: „Бау, бау“.

„Га! Га!“, подразни някоя гарга.

Подплаши орляк врабчета.

Изпрати с поглед самолет и побучи като мотор.

Сложи „марка“ на някое момиче.

Прочете всички фирми, и като размести сричките се получи нещо интересно:

БАКАНОМ ГАСТРОЛИЯ

Пред огледалото на бръснарницата направи шейсет и четири гримаси.

Две бабички си приказваха и той се заслуша в разговора им.

Отпред крачеше лейтенант, а Иван отзад в крак с него вървя пет пресечки.

И изведнъж си спомни: училището!

Почеса се по врата и изкомандва:

— Към училището, бегом марш!

Плю си на петите. Търча, търча, запъхтя се. Спря се, озърна се, че като го наду един смях — в погрешна посока беше тичал!

— Редник от гвардията Иван Семьонов, обратно, ходом марш! Леви, раз, два! Леви, раз, два!

Видя котка на едно прозорче — „Мяу, мяу“ — поздрави я.

Опита се да изпревари камион.

Куче претича край него — изджафка му „Бау, бау“.

Три бабички спореха и той се заслуша какво си приказват.

Пред огледалото на бръснарницата шейсет пъти се закани с юмрук на себе си.

И изведнъж се развесели — потанцува си малко.

Дойде в училище уморен, едва диша.

— Защо пак закъсня? — попита Ана Антоновна. — Успа ли се?

— Не.

— А какво се случи?

— Нищо.

— Тогава защо закъсня?

— Вървях по улицата и… закъснях.

— Всички са вървели по улицата, а закъсня само ти. Защо?

— Не знам.

— Не знаеш — каза Ана Антоновна с укор. — Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е. — Иван въздъхна тежко. — Много ме е срам. На всички им е омръзнало да се занимават с мене.

                        Няма вече да правя така.

— А ние не ти вярваме! — извика Паша.

— Целият клас реши, че ти е необходима помощ — каза Ана Антоновна.

— Каква помощ? — учуди се и дори се поизплаши Иван.

— Влекач да те мъкне! — извика Колка.

— Къде да ме мъкне?

— Ще ти изберем най-добрия ученик от четвъртите класове — обясни Ана Антоновна. — Той ще ти помогне в ученето.

— Аз мога и без влекач — каза гордо Иван. — Аз вече реших да стана пълен отличник.

Екна толкова силен смях, че и Иван се разкиска. И колкото по-силно се смееха децата, толкова по-гръмко се смееше Иван.

„Кучешки живот“

Иван се връщаше от училище в къщи сам.

Настроението му беше… не питай! Никакво. „Винаги става така — размишляваше той, — тъкмо се наканиш да направиш нещо хубаво и ти попречат. Измислили някакъв си влекач. Като че ли не мога сам да си стана отличник. Ваша си работа… Вие сте измислили тоя влекач, вие ще отговаряте.“

— Здрасти, Семьонов! — обади му се дядото Пустата ми глава, който се препичаше на слънчице. — Как върви шпионския живот?

Иван, кахърен, искаше да го подмине, но се сети, че стареца много си го бива да разправя разни истории и приседна до него.

— Какво така си се начумерил? — продължаваше да го разпитва старецът. — Двойчици ли те мъчат? И мене беда ме стигна. Може да се каже — нещастен случай. Ние с Билсопашка трябва да си дирим друга работа. Къде ли само не сме работили и отвсякъде заради него напускам.

— А защо, дядо?

— Той ми е другарчето. Нищо, че е пес, важното е, че е другар. Не мога току-тъй да го захвърля. А отвсякъде най-учтиво ме молят да го махна. Животът му е кучешки! Характерът му е наистина невъзможен. Направо — опасен. Наглед е мирно куче, ала е поспаливо и мързеливо. Но като го прихване… ужас! Та ти казвам, работихме в едно кино. Да ти е драго да работиш! Денем спя, вечер гледам кино, нощем дежуря, пазя. А песът, взели го мътните, изведнъж реши и той да ходи на кино. Промъкне се в салона, до половината прожекция стои мирно, а сетне като заджавка! Всички скачат от местата си, викат, а от виковете пък той се побърква, тича под столовете. Вържа го с въженце, а той скимти, прошка моли. „Дай — казвам му, — честна кучешка дума, че няма вече да правиш тъй.“ Кима с муцуната. Отвързвам го. И пак старата история. Наложи се да търсим друга работа. Взеха ни в една аптека. Работата — пак приятна! Една бабичка дежуреше нощем. Потрябва ти лекарство, почукваш, бабичката се събужда и ти дава лекарството. Удобно. Кой ли подучи песа да чука на прозореца? Не мога да проумея. Дойде до прозореца и чук-чук с лапата. Бабичката се събужда, тича да отвори, а на стъпалото седи Билсопашка. Че се и хили, глупакът му с глупак. Търпя бабичката, търпя, но един ден заяви на началниците: „Или аз, или песът!…“. Тръгнахме да си търсим нова работа. Настанихме се тука… — Старецът махна с ръка и замълча.

— И какво, дядо?

— Ох… Страх ме е дори да го изрека. Чини ми се, че Билсопашка е станал лунатик.

— Лунатик? — оживи се Иван. — Как?

— Ами тъй на. Нощ. Тъмно. Друг път моят приятел хърка като мех. Докато му се прияде. Или бълха вземе че му влезе в ухото. А сега, кой знае защо, става и тръгва! Цепи направо! Със затворени очи! Спи! — изкрещя ужасен старецът. — Спи стоешката! Вървешком! Лунатик!… Какво ми дойде до главата.

— Нека да си се разхожда, дядо.

— Ами ако му се доще на покрива? Казват, че лунатиците дори по жици ходят. Прескачат от покрив на покрив.

— А защо ги наричат лунатици?

— Защото без луна няма лунатици — отговори дядото. — Цялата работа е в луната. Тя им действа.

На Иван му хареса тази болест. Само че не знаеше как да се разболее от нея.

Замисли се.

И — измисли.

„Това се казва влекач“

Като изби последният звънец, Ана Антоновна задържа целия клас.

— Сега ще дойде… — каза тя.

— Влекачът! — извика Колка Веткин.

Вратата се открехна и се чу глас:

— Може ли?

— Влизай, влизай — покани някого Ана Антоновна.

В класа влезе едно момиче.

— Влекачът! — викна Колка Веткин. — Това се казва влекач! — И прихна да се смее, като че видя Чарли Чаплин.

Но повече никой не се разсмя.

Иван сгуши голямата си глава между раменете.

Там е работата, че ако тази ученичка се беше родила момче, то от нея (тоест от него) щеше да стане борец или боксьор от най-тежка категория. Тази четвъртокласничка на ръст беше като седмокласничка, а може и по-голяма.

Казваше се Аделаида.

Крокодилска дъщеря

На улицата имаше павилион с фирма „Сладолед“. В павилиона седеше някаква леля. Единият й зъб не беше обикновен, а златен. Когато на него попаднеше слънчев лъч, зъбът блясваше като прожектор.

Между децата се приказваше, че по-рано на мястото на този зъб е имало кучешки. После някой го избил или пък сам паднал и лелята си сложила златен.

Разбира се, към възрастните трябва да се отнасяме с уважение. Възрастните, общо взето, не са лоши хора. Но си имат един недостатък: често забравят, че някога и те са били деца. Забравили са например, че вътре във всяко момче е поставено моторче. И това моторче произвежда толкова много енергия, че ако момчето поседи спокойно повече от седемнайсет минути, може да избухне. Затова се налага да препуска презглава, да се бие, да хапе, да измисля прякори — само и само да не избухне!

Между възрастните се срещат и лоши хора, дори много лоши. Това ви го казвам под секрет и моля ви се, не ме издавайте. Ще пораснете и сами ще се уверите, че съм прав.

Сега думата е за лелята със златния зъб.

Паша Воробьов веднъж я нарече крокодил.

— Какъв крокодил е тя? — учуди се Коля Веткин. — Крокодил е от мъжки род. А тя е жена.

— Значи тя е крокодил от женски род — заключи Паша.

Така и започнаха да наричат лелята.

Но защо имаха такова отношение към нея?

Направо казано, тая леля беше страшна проклетия. Да й разрешат, още първия ден би изяла пет-шест души. Леле, колко зла беше!

Сладоледът струва единайсет копейки, а в къщи са ти дали дванайсет — десетаче и още две.

Ти — беж на павилиона.

— Дайте ми едно сладоледче.

Лелята се ококорва, лицето й се зачервява и крещи до небесата с нечовешки глас:

— Нямам дребни!

Тогава, ако ще да се одереш, сладолед няма да получиш. За нищо на света!

И дори ако изтичаш до най-близкия магазин, ако развалиш парите и донесеш на лелята точно единайсет копейки, да не мислиш, че сладоледчето ти е вече в ръцете. Имаш много здраве!

Може да се случи така, че точно по това време лелята да дъвче. Както и да й се молиш, тя ще крещи с нечовешки глас:

— Обядвам! Всички хора ядат, а аз гладна ли да стоя?! — Пък и с юмрук ще те заплаши.

А тя може да дъвче много дълго. Натрупва се грамадна опашка, а лелята дъвче ли, дъвче.

Накрая изяжда всичко. Да не мислите, че сега ще получите сладолед? Има да чакате. Лелята ще викне:

— Жадна съм!

Както и да я молите да ви продаде сладолед, лелята ще крещи, златният й зъб ще блясва от време на време.

— Всички хора пият, а аз жадна ли да стоя?! — И дори с юмрук заплашва.

И ще се замъкне на другия край на градчето в друг павилион, където продават газирана вода. Лелята пие бавно и най-малко седем чаши.

Не бих ви разказвал за нея, ако тя нямаше дъщеря на име Аделаида.

Страшно условие

Ето кое беше това момиче, което щеше да стане боксьор или борец от най-тежка категория, ако се беше родило момче.

И тя си имаше златен зъб на същото място като майка си, и нейният зъб светваше като прожектор, когато на него попаднеше слънчев лъч.

И така, Колка викна:

— Това разбирам аз влекач! — и прихна да се смее, като че видя Чарли Чаплин.

И ако си спомняте, никой друг не се разсмя.

Аделаида погледна Колка и рече:

— Тежко му на оня, който още веднъж ме нарече такава-онакава.

И всички разбраха, че е опасно да я наричат с обидни думи: това не ви е фъстъкът Алик Соловьов.

— Кого ще влача? — попита Аделаида.

Всички обърнаха глава към Иван.

— Мене — отвърна той, ни жив, ни умрял от срам и страх.

— Е? — попита Ана Антоновна. — Съгласна ли си да го поемеш?

— Съгласна съм. При едно условие.

— Какво условие? — попита класът в хор.

— Да не се оплаква — отговори Аделаида.

Иван попита тихо:

— Защо пък да се оплаквам?

— Може да изядеш един — обясни Аделаида и златният й зъб блесна като прожектор. — Имам страшен характер. Ядосам ли се — тупам.

Иван съвсем оплете конците и продума:

— И аз мога, но с момичета не се бия.

— Правилно — съгласи се Аделаида, — защото те са по-слаби. Но с мене може. Аз съм силна. Само че те предупреждавам: да се бие човек с мене е много опасно.

— Защо? — изуми се в хор класът.

— Не мога да преценя силата си — каза Аделаида — и така мога да фрасна… — Тя въздъхна тежко.

— Как? — попита пак класът.

— Ами така… — Аделаида показа грамадния си юмрук. — Виждате ли го? Прас — и викайте бърза помощ.

Класът онемя.

И никой не забеляза как се усмихваше Ана Антоновна.

— Не съм съгласен — промърмори с разтреперан глас Иван. — Какво излиза тогава? Влекачът е длъжен да мъкне, а не да бие.

— Аз нямам намерение да те бия — каза Аделаида. — Ако ме слушаш, защо ще те бия?

— И тъй, разбрахте се — приключи Ана Антоновна.

Иван се прави на лунатик

Отпред вървеше Иван, сгушил страхливо глава.

След него с широка и тежка крачка пристъпяше Аделаида.

А на известно разстояние от нея ситнеха децата накуп.

Изведнъж Иван рязко се спря, обърна се и завика радостно:

— Ама аз съм болен!

Децата се приближиха.

Аделаида попита:

— От какво си болен?

— Лунатик съм — гордо отвърна Иван. — Нощем не спя. Разхождам се по покривите, скачам по стълбовете, ходя по жиците. Изморявам се, не мога да се наспя — какво учене искате от мене?

Децата го гледаха учудено.

— А защо не се лекуваш? — попита Колка.

— Лекувам се, но нищо не помага.

— Да не лъжеш? — усъмни се Аделаида.

— Можете да проверите — отговори Иван, — заповядайте, излезте, която искате нощ, и проверете.

Децата загълчаха възторжено.

— По-тихо, малките! — подвикна им Аделаида. — Ще проверим тоя лунатик. Кога ходиш по покривите?

— Ами… от около единайсет часа до… чак до сутринта! Понякога вие вече тръгвате на училище, а аз съм още по покривите — скок-подскок.

— А къде?

— Навсякъде. Отначало се покатервам на нашия покрив, после хоп-хоп до клуба. После по жиците, по стълбовете!

— А не падаш ли?

— Може и да падна. Тогава вече — смърт. — Иван намигна на смълчалите се деца. — Много сериозна болест.

— Това се казва болест — прошепна със завист Колка. — А как успя да се разболееш?

— Не помня.

— А не те ли връзват нощем с въжета? — попита Паша.

— Опитваха се. Но каквото и да е въжето, аз — прас! — на парчета и продължавам.

— Ами ако вземат верига?

— Същото става.

— Добре, добре — продума заплашително Аделаида и златният й зъб блесна. — Цяла нощ ще гледам с четири очи. И ако излезе лъжа, мисли му… — закани се тя с огромния си юмрук.

— Моля, гледай, проверявай колкото си щеш — ежеше се Иван. — Но имай пред вид: болестта е заразителна. Мене един ме наблюдаваше, а сега нощем заедно скачаме по покривите. Ясно ли ти е?

— Не се боя аз от болести — каза спокойно Аделаида. — Здрава съм като камък.

— Моя работа е да те предупредя — промърмори Иван с отпаднал глас.

— А моята работа е… — Аделаида го заплаши пак с огромния си юмрук.

А когато тя се скри зад ъгъла, Иван процеди през зъби:

Лунатикът тренира и като по чудо се спасява от гибел

Грешите, ако мислите, че Иван го хвана страх. Разбира се, беше му малко криво, поуплаши се, разбира се, но нямаше намерение да отстъпва.

Седеше на покрива и размишляваше: „Жалко, ако полетя надолу с главата. Всички ще реват, сто пъти ще се каят, че са погубили такъв човек. Ще ги дадат под съд! Но от мене да мине — ще се опитам да не падна. Затова ще трябва да потренирам“.

Речено — сторено: Иван почна тренировката.

Тръгна по ръба на покрива. Къщата не е много висока, триетажна, но коленете му треперят.

Но щом е решил да става лунатик — напред!

Иван запристъпя едва-едва, като пазеше равновесие с ръце. Стискаше очи и наоколо ставаше същинска нощ.

Изведнъж чу глух хрипкав рев и нещо тежко и гъвкаво се удари в краката му. Иван се затъркаля надолу.

Отвори за миг очи — срещу него земята светкавично се премяташе. Всичко се преобърна.

Иван зажумя.

Той се търкаляше надолу по покрива и опипваше с ръце за какво да се залови.

Пръстите му се вкопчиха във водосточния улей.

Ръцете му изтръпнаха от усилието. Не можеше да ги помръдне. И краката си не смееше да помръдне: струваше му се, че само едно движение и ще се хлъзне от покрива долу.

Дори неподвижно да лежи пак беше страшно.

„Да-а — мина му през ума, — още малко и бъдещите отличници щяха да намалеят с един.“

И като пълзеше на четири крака, той се върна обратно на ръба на покрива. И тогава видя котарака Бандюга, виновника за неговото падане, което едва не завърши с гибел.

Котаракът седеше на комина и се усмихваше лукаво.

— Глупак! — подвикна му Иван. — Имаш ли акъл, или не?

— Мяаа — отговори Бандюга.

— Мяаа — подразни го Иван. — Хаймана! Да имаше опашка, щях да те пипна за нея и марш от покрива!

Бандюга се изплези, обърна му гръб и помаха с чуканчето опашка.

„Ами ако и през нощта направи с мене така? — помисли си Иван изплашен. — Тогава — край. Трябва да го хвана и скрия.“

— Бандюжко, миличък — повика го Иван ласкаво. — Мило мое бандитче. Хайде, ела тука, разбойниче.

— Мяа! — отговори котаракът и дори не погледна към Иван.

— Златно мое безопашченце, ела тука!

Но не току-тъй наричаха котарака Бандюга: от добра дума той не разбираше.

— Ела тук, или ще ти дам да се разбереш, безопашато същество! — викна Иван.

И тогава котаракът се приближи.

Покривът загърмя и закънтя, когато Иван се хвърли върху Бандюга и го притисна към ламарината.

— Мяаааа!

— Дваааааа!

Къде ли да го скрие?

Двубой на тавана

Невъзможно бе да се справи човек с тоя ужасен котарак. Той надаваше вой като ранен тигър, хапеше и дращеше.

И двамата така се умориха, че млъкнаха.

— Глупак с глупак — каза му Иван, като дишаше тежко, — какво те прихвана? Ще те нахраня, ще те сложа да нанкаш, пък аз ще тръгна да лунатувам.

Бандюга затвори очи и се умири. Но Иван познаваше коварния му характер и продължаваше да го стиска. Така седяха на тавана докато се поуспокоиха.

Бандюга като че съвсем притихна, но щом Иван се надигна, котаракът пак пощуря. Отново нададе вой, започна да хапе и дращи.

И се откопчи.

Хукна победоносно надолу през отвора, до който беше опряна стълбата.

По пътя събори едно момиченце. Иван не забеляза момиченцето, спъна се о него и се запремята надолу, като броеше стъпалата с глава.

Чук!
        Чук!
                Чук!

Друг на негово място щеше веднага да умре. Но Иван толкова пъти в живота си беше падал и се бе удрял о твърди предмети, че подобен полет за него е фасулска работа. Той се изправи, подсмръкна, почеса натъртените места и хукна пак.

Иван гони Бандюга до късно вечерта, върна се в къщи капнал от умора, здравата си хапна и легна да си почине.

Чакаше го тежка нощ.

Луната беше голяма и ярка

Предстоеше сложна работа: трябваше да си легне, в дванайсет часа да се измъкне незабелязано от къщи, да походи по покрива и също така незабелязано да се върне обратно.

Иван лежеше и се бореше със съня. Той бе обмислил всичко до най-малката подробност.

На Аделаида й беше много по-трудно да излезе от къщи. Майка й до смърт се боеше от крадци. Затова на двора на яка верига беше вързано яко куче, а на вратата имаше три катинара, четири секретни брави, две резета и на всичко отгоре — верига.

Прозорците се затваряха с капаци, капаците с катинари.

Но Аделаида беше твърдо решила да избяга.

Ала как да се измъкне от къща, в която дори прозорците се заключват с катинари?

Тази вечер майката на Аделаида толкова много се беше карала с купувачите, че едва се домъкна до дома, поиска с дрезгав глас да пие, изпи седем чаши квас и си легна. И веднага заспа.

Около дванайсет часа през нощта Аделаида беше вече на определеното място — скамейката под огромната липа срещу клуба.

Тук дойдоха още трима: Паша Воробьов, Колка Веткин и — съвсем неочаквано! — Алик Соловьов!

— Мама и татко отидоха на почивка — каза той — и аз останах с баба. А нея много лесно я пер-метнах.

А Паша и Колка бяха измислили такова нещо: излъгаха, че ще нощуват единият при другия.

— Отваряйте си очите — заповяда Аделаида и на лунната светлина златният й зъб застрашително блесна.

Луната беше голяма и ярка.

Децата гледаха, гледаха пустите покриви, пък им доскуча.

— Истина ли е, че ще го биеш? — попита Алик.

— От него зависи — отговори Аделаида.

Покрай тях мина дядото Пустата ми глава с Билсопашка.

— Ще те закарам, глупчо, в болницата — дочуха децата, — там пишман ще станеш, че си се родил. Като ти ударят сто инжекции, тогава ще завиеш. Ще има да се каеш, дето не ме слушаш.

Нямаше вече и минувачи.

Ни един прозорец не светеше.

Алик, както си седеше, заспа и насън сладко премляскваше с уста.

Паша го ръгаше в хълбока, за да не заспи и той.

Огромната луна сияеше, сякаш напук на злочестите наблюдатели.

— Проклет лунатик — прошепна Аделаида, — ще ти дам аз на тебе…

— Спи ми се… — проточи жално Паша.

— Захар, захар, захар! — извика насън Алик.

— А шоколад не щеш ли? — разсърди се Аделаида. — Скоро ще се прибираме в къщи.

— В къщи ли? — попита Паша, за малко да се разплаче. — Ами нали аз нощувам при него — той посочи заспалия Колка, — а той при мене. Пък и двамата сме на улицата.

— Пер-станете! — извика в съня си Алик, скочи, побягна, строполи се на земята и се разрева силно.

Колка изкрещя, също в просъница:

— Дръжте лампичките!

А Паша от страх запя:

— Не сме ний огняри, не сме дърводелци!

И тогава Аделаида доказа, че ако се беше родила момче, щеше да стане боксьор или борец. Тя перна Колка по врата и му заповяда:

— Млък!

Сграбчи Алик за яката, вдигна го на крака и му заповяда:

— Млък!

Паша от уплаха сам си заповяда:

— Млък! — И замръзна, изпънал се по войнишки с прибрани пети и раздалечени пръсти.

— Ама че жалки хлапета — каза Аделаида. — Вървете да спите при Алик.

— Баба утре ще пер-падне от страх!

— Нищо. Марш в къщи!

— А ти? — попита Колка.

— Ще продължавам наблюдението.

Децата си отидоха.

Луна имаше. Но никакъв лунатик нямаше…

Каква нощ!

В това време Иван си спеше пер-спокойно, както би казал Алик Соловьов. Иван спеше, защото беше уморен. А беше уморен, защото гони Бандюга. А гони Бандюга, защото искаше да го скрие. А искаше да го скрие, защото Бандюга можеше да му попречи да лунатува.

Иван се измори, легна да си почине и заспа, та чак до сутринта.

Аделаида си знаеше, че той не е никакъв лунатик и всичко това са измислици. Но да се спори с Иван е безполезно: той всекиго ще наддума и такива лъжи ще скрои, че иди се оправяй.

И трябваше да го изобличи.

Затова Аделаида седеше на скамейката под огромната липа срещу клуба. Очите й сами се затваряха.

Изведнъж тя трепна и едва не изкрещя.

Право срещу нея вървеше пес. Разбирате ли, не просто вървеше, а право срещу нея.

Аделаида не шавна.

Песът заби влажния си нос в коленете й и замръзна със затворени очи.

Откъм ъгъла на клуба се показаха две фигури и тръгнаха право към Аделаида.

Отпред крачеше милиционерът Егорушкин, а след него бързаше подскачайки Пустата ми глава.

„Добре се наредих — помисли си Аделаида. — Сега ще ям калай! И още какъв!“

— Ето го и лунатика! — извика радостно старецът. — Билсопашка!

— А тази особа коя е? — попита Егорушкин учуден, като насочваше електрическото си фенерче към момичето. — Какво правиш тук?

— Дебна един лунатик.

— Пак ли лунатик?!

И Аделаида разказа как я помолиха да помага на Иван Семьонов и какво излезе от тая работа.

— Брей, колко лунатици се навъдиха! — възкликна старецът.

Отнякъде се зачуха викове или по-скоро плач…

Всички се ослушаха.

— След мен! — заповяда Егорушкин.

Като свърнаха зад ъгъла, те видяха Паша, Колка и Алик, които се тътреха по улицата, препъваха се и ревяха.

Щом зърнаха милиционера, децата млъкнаха.

Оказа се, че бабата на Алик била възглуха и не отворила, когато те звънели и чукали.

— Каква нощ! — каза Егорушкин. — Ще взема всички ви да закарам в участъка за нарушение на обществения ред и да съставя протокол.

— Неее!

— А какво ще заповядате да ви правя?

— Иван е виновен за всичко — захленчи Колка, — заради него… него откарайте… за него съставете протокол…

— Аз съм виновна — каза Аделаида, — аз съм най-голямата.

— Граждани! — извика дядото. — Мене питайте кой е виновният, ще ви кажа! Питайте де!

— Кой е виновният? — попита Егорушкин.

— Аз! — гордо отговори дядото. — Аз, пустата ми глава, разказах на Иван за лунатиците. Значи, подкокоросах го. Готов съм да понеса заслуженото наказание.

— Сега трябва да решим къде да проводим тия малчугани — обади се Егорушкин загрижено. — Прощавайте, но се налага да будим родителите им.

Когато децата със силен рев се разотидоха, старецът каза:

— Да вървим, Билсопашка, на дежурство. И да не си посмял вече да се правиш на лунатик. Край на търпението ми. Разбра ли? Вече и милицията се интересува от такива като вас, лунатици недни. Направи си извода.

… Сутринта Иван пристигна на училище едва ли не пръв.

На сутринта

По-право дотича, а не дойде.

Беше го страх. Много. Дори го беше малко срам. Разбираше, че сега никой няма да му повярва, каквито и да ги съчинява за своята страшна болест. Човек без късмет — какво да се прави? Да не би нарочно да се е успал.

Само една надежда му оставаше, че Аделаида също е спала.

Точно тогава тя се приближи. И децата с нея.

— Вчера се чувствах чудесно — каза Иван. — Изгълтах много хапчета. Също и разни прахчета. Помогна ми. Спах цялата нощ. За първи път от много години. А вие?

— А ние през нощта дежурихме — отговори Аделаида — с другаря Егорушкин.

— А също и с песа Билсопашка — добави Паша, — той също е лунатик. Като тебе.

— Лъжльо и фукльо — каза Аделаида. — Знаеш ли какъв калай ядоха те в къщи заради тебе?

Децата въздъхнаха силно.

— След часовете оставаш — заповяда Аделаида, — започваме!

Мравки полазиха по кожата на Иван.

— Правилно! — извика Иван. — Малко ви е било! За такова безобразие всички ви щях да закарам в участъка! За седемдесет дни!

— За какво безобразие?! — изненада се Колка Веткин.

— Пер-каляваш — каза Алик Соловьов. — В милицията карат само пер-стъпници.

— Може пък и вие да сте престъпници начело с тая особа. — Иван посочи Аделаида. — Какво сте се лепнали за човека? — викна той. — Защо не оставите човека да си живее нормално? Защо дори нощем няма мира от вас?!

— Ами че ние… — промърмори Паша Воробьов. — Та ние искаме да му помогнем!

— Не му трябва никаква помощ! — каза Иван, като им обърна гръб. — Той иска да живее човешки!

Аделаида нанася първия удар

След часовете Аделаида спипа Иван в училищния двор и го поведе обратно в клас.

— Не мога сега да уча — каза жално Иван, — яде ми се. Когато съм гладен, всеки миг мога да тупна на пода. Припадък.

— Ами ако хапнеш?

— Тогава всичко е наред. Мога и цял час да уча.

Аделаида извади от чантата си един пакет, разгъна го — шест сандвича с масло и салам.

„Ух, крокодилска дъще! — рече си Иван. — От къде ми дойде до главата!“

— Яж — каза заплашително Аделаида, — мързелан такъв. Сънлив лунатик.

— А ти си локомотив без колела.

— А ти… — но тя се въздържа, иначе щяха да се карат с часове, и продължи: — Да ти е сладко!

Друго може и да не умееше, но да си хапва Иван и обичаше, и умееше. И ако за такова нещо раздаваха чинове, то Иван щеше да бъде, да речем, подполковник, така че той бързо-бързо унищожи сандвичите.

— Наяде ли се?

— Благодаря. Не съвсем. Ще трябва да си ида в къщи.

— Най-напред ще си научиш уроците.

— Не мога. Разбери: не че не искам, а не мо-га.

— Можеш.

Иван почувства, че сърцето му ще се пръсне от страх, но каза силно и отчетливо:

— Не мо-га! Не мо-га! Не мо-га!

Аделаида кресна:

— Можеш!

И — туп! — с юмрук по масата.

Иван разбираше, че ако отстъпи сега, после ще бъде още по-трудно. И като зажумя от страх, извика:

— Не мога и не искам!

Тишина.

Иван отвори едно око и току пред носа си видя грамаден юмрук.

— За последен път те предупреждавам — процеди през зъби Аделаида, — ако не почнеш веднага да си учиш уроците, не отговарям за себе си. Тъй ще те фрасна, че жив от тука няма да излезеш!

— Ах-ах! — извика Иван и цялото му тяло се затресе. — Ох! Ох! — И пак се затресе, още по-силно. — Ух! Ух! — И обясни: — Почна се. Сега кажи-речи три часа ще ме тресе. Ух! Ух!

— Бух! — кресна Аделаида и го цапардоса здравата по врата.

Иван се удари в стената така, че стъклата на прозорците издрънчаха. Лежейки на пода, си мислеше: „Ами сега, крокодилска дъще? Загази, а? Изплаши се, а? Не знаеш какво да правиш, нали? Пък аз си лежа най-спокойничко“.

— Как е? — попита Аделаида. — Жив ли си?

— А бе жив съм — отговори Иван, — но главата ми не я бива. Нещо се пукна в нея.

— После ще го залепим. Ставай.

— Не мога.

Аделаида го сграбчи за яката, вдигна го и попита:

— Искаш ли още един?

Иван помисли и отговори:

— Не трябва, според мене.

— И аз така смятам. Сядай. Изваждай тетрадките, учебниците, писалката. Какво ви зададоха по аритметика?

— Е, не помня.

— Затова пък аз помня. Упражнение четирийсет и трето. Готови. Почваме.

„Откъде ми дойде до главата тая? — мислеше си Иван тъжно. — Да беше се разболяла поне!… Ами ако се оплача на Егорушкин от нея? Така и така, ще река, другарю милиционер, преби ме посред бял ден. Главата ми пукна. Няма ли съд за такива?!“

— Ти съвсем не ме слушаш — разсърди се Аделаида. — Хайде, слушай!

„Слушам, слушам — мислеше си с насмешка Иван. — Като те извикат в милицията и ти ще послушаш.“ А на глас каза:

— Да не забравя да намина днес в милицията. Да съставят акт. За побой. Ще трябва да отговаряш.

— За какво?

— Та нали… осакати човек.

— Ваня! — каза Аделаида. — Престани! Нали пред целия клас се споразумяхме да не се оплакваш.

— Ама аз не се оплаквам. Защо да се оплаквам? Просто милицията трябва да знае за всяко хулиганство.

— Ваня! Стани! — изкомандва Аделаида.

Иван се понадигна и каза:

— Интересна работа. За мъничко не пукна главата на човека, а на всичко отгоре командва!

— Виж какво. — Тя сложи ръка на рамото му. — Стига вече. Не си глупаво момче. Много те бива да съчиняваш. Какво те прихваща? Няма ли да престанеш най-сетне?

— Ще престана.

— Че на всички ни омръзна да се занимаваме с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма! Няма! Няма! — извика Иван, закиска се, втурна се към прозореца и — скок!

Ско-чи!

Гонитба. Пак пред смъртна опасност

Като поглеждаше през рамо, Иван видя, че Аделаида е по петите му, но не си дава зор да го хване.

— Къде? Къде? — попита го седналият на прозореца Колка.

И макар че Иван не му отговори, Колка скочи от перваза и хукна подире му, като питаше тичешком:

— Ама накъде? Ама защо?

Иван мълчеше: едва дишаше.

Скоро към тях се присъедини Паша.

— Накъде? — попита той и се нареди след Колка. — Защо?

— Нямам представа — отговори Колка.

— Вие накъде? — попита Алик и без да дочака отговор, хукна след тях.

Стигнаха края на улицата и изскочиха на полето.

Иван плуваше в пот.

— Не мога повече! — извика Алик и се спря.

— И аз! — извика Паша и също се спря.

— Стига толкова! — викна Колка и се спря. — Почивка!

В тоя миг Иван се спъна и се просна по корем върху прашния път. Падна и не стана. Лежеше с разперени ръце и крака и не мърдаше. Всичко му беше безразлично. Нека го премаже камион, нека го прегази кон с каруца!

Иван не се помръдна дори когато Аделаида се приближи.

— Ставай — каза тя, — стига си лежал. Полежа и край. Е?

— Не екай — отговори Иван. — Не виждаш ли, че душата ми излезе. Без крака останах!

— Ако мине кола?

— Да мине.

— Ще почакаме — каза Аделаида и седна встрани.

Децата се приближиха и също седнаха.

— Дълго ли ще лежиш? — попита Паша.

— Колкото трябва, толкова — отговори Иван и трепна: отпред по пътя вдигаше прах един камион.

— Ще те пер-гази! — извика Алик.

— Ще те смаже — извика Паша.

— На пихтия ще станеш! — извика Колка.

Иван прехапа устни, та зъбите му да не тракат от страх, но не помръдна.

— Камионът няма да го заобиколи — каза спокойно Аделаида, — от двете страни има вади.

— Не вади, а ка… ка… канавки — поправи я Иван, заеквайки.

— Какво да го правим? — завика Паша.

— Да го пер-местим встрани! — предложи Алик.

Децата се спуснаха към Иван, хванаха го за краката и го замъкнаха във вадата канавка.

— Ти луд ли си? — попита го Колка. — Не разбираш ли?

— Не е луд той — каза Аделаида, — а мързелан, какъвто светът не познава. Мързелан над мързелановците. Готов е и в прахта да се въргаля, само и само да не си учи уроците. Но да си знаеш — повиши тон Аделаида, — аз ще те накарам да учиш.

— Ще има да вземаш — отговори й от вадата канавка Иван. — Аз ли съм виновен, че съм мързелив? Такъв съм се родил.

— Ти си лъжльо. Все ги измисляш едни такива… А какъв ще станеш като пораснеш?

— Какъвто искам, такъв ще стана. — Иван въздъхна тежко. — При това и без теб мога да бъда отличник. Стига да поискам.

— Не мога да разбера — каза Колка, — ще ставаш ли, или няма? Или до утре ще киснем тука?

— Какво ме засяга? — Иван се измъкна от вадата канавка и седна. — Аз лично мога и до утре.

— Не и не — продума Аделаида с глух глас. — Веднага отиваме да учим.

На Иван му се смрази кръвта.

Скочи.

— Ка… ка… какво искаш от мене? — заеквайки от възмущение, попита той. — Какво си се лепнала за мене? Защо ми се подиграваш? Защо ме биеш? Заради тебе камионът едва не ме прегази! Иска ли ти се да те закарат в милицията?

— Няма що да се горещиш — отговори спокойно Аделаида. — Нямам никакво намерение да те бия. Ти си си виновен.

— Аз?! Аз да съм виновен?! — смая се Иван. — Искам да знам за какво съм виновен? Да не би аз да съм те викал?

— Повика ме Ана Антоновна и целият клас.

— Но аз не съм те викал!

— А какво да правим с тебе? — завика Паша, като скочи. — Ти може и трета година да останеш във втори клас. Та това е позор! Това е безобразие!

— Тръгвай да учим — каза твърдо Аделаида.

— Ще го биеш ли? — попита Алик шепнешком.

— Ще се постарая да не го бия — отговори Аделаида. — За какво ми е да се бия с него? Такъв слабак.

— Слабак?! Аз?! — Ивановите юмруци сами се свиха от възмущение. — Ти разбираш ли какво говориш?!

— Не крещи — каза Аделаида, — успокой се. Молят те с добро: да вървим да учим. И след един час си свободен.

Коварният план на Иван

— Добре! — Иван махна с ръка и каза весело: — Да вървим!

Тръгнаха.

Отпред подскачаше неочаквано развеселилият се Иван и вдигаше прах.

Подире му, като милиционер зад крадец, крачеше намръщена Аделаида, готова всеки момент да го сграбчи.

На няколко крачки от нея ситнеха децата вкупом.

„ЩЕ ИЗБЯГАМ! — мислеше си Иван. — Да ми се подиграва — няма го майстора! И то кой, моля ти се! Крокодилската щерка, ето кой! Никакъв влекач!“

— Да не си посмял да бягаш — каза Аделаида. — Няма смисъл — ще те хвана.

До училището никой не каза повече ни дума. Спряха се пред входа. Децата бяха с изплашени лица.

— Ами ако той пак ни пер-метне? — попита Алик.

Аделаида сви рамене, но златният й зъб блесна като прожектор.

— Ваня — повика го Алик, — ти такова… е… пер-търпи… не бива.

— Разбира се, не бива — добави Паша.

— Какво му пълните главата! — възмути се Колка. — Като че ли е малък! Научи ли си уроците, детенце? Да ти дам ли бонбонче? Нани-нани-на, мъничкият Ванка ще нанка ли?

И тогава се случи нещо неочаквано: Иван не отвърна. Дори не погледна Колка. Той кроеше коварен план, за да се отърве от Аделаида.

— Не се сърди — промърмори смутен Колка. — Върви, научи тия пусти уроци.

— Добре, добре — отговори весело Иван, намигна на децата и се заизкачва по стъпалата.

Аделаида тръгна подир него.

— Ще се пер-бият — прошепна Алик.

Иван започва бой

Влязоха в клас.

— Седни — каза Аделаида, — много те моля, седни.

Иван, ухилен до уши, седна, събра си учебниците и тетрадките и ги сложи в чантата.

— Какво правиш! — Аделаида направи крачка към него, но Иван изскочи от чина и тръгна заднишком към прозореца. — Пак ли?!

— Пааак! — кресна Иван. — Много те моля: остави ме на мира. Лошо ще стане.

— Давам ти честна пионерска дума — каза силно Аделаида, — че няма да те оставя. За нищо на света. Аз съм длъжна, дала съм дума да ти помогна.

— Длъжна, длъжна — взе да я дразни Иван. — Аз пък не съм длъжен. Давай, давай — и сбогом прощавай!

И — скок през прозореца!

Ско-чи!

Веднага след него скочи и Аделаида. Тя едвам се задържа на краката си и сграбчи Иван за ръката.

Как ли не се мъчи да издърпа ръката си — не можа.

Децата се спукаха от смях.

И тогава Иван извърши най-ужасната постъпка през целия си труден и многострадален живот. Като не знаеше как да се отскубне, той ухапа Аделаида по ръката.

Аделаида извика, но не пусна ръката му. Тогава Иван я ухапа за втори път и то по-силно. После се метна с главата напред, за да я мушне по рамото.

Аделаида пусна ръката му и отскочи встрани.

Иван, по законите на физиката, полетя надолу с главата, макар и да не знаеше тогава тези закони.

— Наш бият! — извика Колка, но не се помръдна.

Бедният Иван лежеше на земята по корем. Искаше му се да заплаче от обида и безсилен яд.

— Да се помирим — каза Аделаида — и да вървим да учим.

„Ще се престоря на умрял — реши Иван, — нека се поуплашат. Сто пъти ще съжалят, че са се подигравали с добрия човек. Важното е крокодилската щерка да ме остави на мира. С останалите ще се справя… Но защо мълчат?“

Иван внимателно извърна глава, погледна през рамо — наоколо нямаше никой.

Аделаида я нямаше.

Колка го нямаше.

Паша го нямаше.

И дори Алик беше изчезнал нанякъде.

Иван се обиди. И това ми било приятели! Оставиха човека да лежи, тъй да се каже, да се търкаля на земята. Мъртъв, може би! Пък после се чудят, защо Иван често и тежко боледува.

— Ураааа! — викна изведнъж Иван, седна, направи челна стойка, полюля си краката във въздуха и скочи. Щом са си отишли, значи крокодилската щерка се е предала, разкарала се е! Значи, редникът гвардеец Иван Семьонов я е победил!

— В къщи, ходом марш! — сам се изкомандва Иван, подскочи, изкиска се и закрачи.

Първа изненада

— Чакат те — с тези думи го посрещна у дома баба му.

Иван погледна в стаята и едва не припадна: на масата седеше Аделаида.

— Влизай — каза тя, — не се стеснявай. Бъди като у дома си.

— Изгладнял ли си, горкичкият ми? — попита бабата. — Сега ще ти дам да ядеш.

— Защо си дошла? — прошепна Иван на Аделаида. — Какво искаш?

— Ако не си учиш уроците — отговори Аделаида, — аз всичко, всичко, всичко ще разкажа на родителите ти. И за влекача, и за това. — Тя показа ръката си, на която се виждаха две червени петънца — следи от Ивановите зъби.

— Разказвай колкото щеш. — Иван се разсмя пресилено. — И аз ще им разкажа едно-друго за тебе. И за това, как за малко не ми пукна главата, и за всичко.

— Разбрахме се, нали?

Бабата тъпчеше Иван с безброй вкусни неща. Той се наяде толкова много, че едвам дишаше.

— Ти, момиченце, иди се поразходи — каза бабата, — а Ванечка трябва да си почине. Да полежи. Той ни е с крехко здраве. Само с хранене го поддържам.

— Трябва да учи, а не да почива. Пък здравето му…

— Ще научи, ще научи, има време — прекъсна я бабата. — Здравето е най-важното нещо. За него трябва да се грижим. Върви, върви, момиченце, подишай чист въздух.

— Разходи се, момиченце, разходи се — ухили се самодоволно Иван, — подишай чист въздух.

— Добре. — Аделаида стана. — Отивам да се поразходя и да подишам чист въздух. А след един час ще се върна. Ще учим.

— Така-така — съгласи се бабата, — след два часа. А по-добре — след два и половина. Най-важното е навреме да си легне.

Ех, как се смя Иван, когато Аделаида си отиде. Браво на бабата — не позволява да огорчават внука й и не ще позволи. Никога и на никого.

Втора изненада

Но кой знае защо не му се спеше и настроението му беше много лошо.

Иван се приближи до прозореца и видя…

Аделаида!

Седеше на една пейка. Не виждаше Иван и той я заплаши с юмрук, изплези й се и легна, изтощен от справедлив яд.

Ако тя кисне тука, той няма да може да излезе незабелязано от къщи.

Какво да измисли?

Макар Иван да считаше, че никак не му върви, всъщност доста му вървеше.

Четете нататък и ще се уверите.

Баба му надникна през вратата и го извика.

— Ванечка! Спиш ли? Един чичко пита за тебе. Казва, че си будно момче.

Иван излезе в коридора.

— Позна ли ме? — попита го един висок чичо и си свали шапката. — Спомняш ли си?

— Познах ви! Спомням си! — възкликна радостно Иван. — Нали у вас… — И си прехапа устната. — Вие сте артистът, който играе шпиони.

— Така е. — Чичото се усмихна. — Ни веднъж не си се показвал по телевизията, нали?

— Не. А защо? — На Иван му секна дъхът.

— След два часа, разбираш ли, има предаване — отговори чичото като разглеждаше внимателно Иван, — а момчето, което участва в него неочаквано се разболя — прегракна. Току-що ми позвъниха от студиото и ме помолиха да намеря кого да е за предаването. И аз си спомних за тебе. Според мене ти си будно момче, находчиво. Мисля, че ще можеш.

— Разбира се, че ще може — каза бабата. — Той ни е артистът в къщи. Всекиго може да имитира.

— Ти си във втори клас, нали? — попита чичото. — Но няма значение. На ръст може да минеш за четвъртокласник. Да вървим да репетираме, а?

— Вървете, вървете! — възкликна радостно бабата. — Ей сега ще го пременя. Нова риза ще му дам, та да е хубав.

И представете си следната картина: пред входа е спряла синя „Волга“. Чичото артист отваря широко вратата, Иван се качва на предната седалка до шофьора и казва на дотичалата Аделаида:

— Отивам да участвам в предаване по телевизията! Привет!

Трета изненада

Ако някога ви поканят да участвате в предаване по телевизията, да не сте се облекли дебело! Горещината в студиото е страшна!

Срещу вас ще насочат всевъзможни лампи, безброй лампи, които изпускат светлина и топлина.

Не може да се диша.

Имаш впечатление, че са те похлупили с горещ тиган.

Цял час Иван репетира с Антон Сергеевич (така се казваше актьорът).

Нямате си представа колко беше интересно!

Антон Сергеевич играеше ролята на учителя, а Иван — ролята на ученика. Научи бързо текста наизуст и го казваше като по вода.

И ето, предаването започна.

Иван седи на масата с Антон Сергеевич, а срещу тях са насочени оръдия — телевизионните камери.

— Някои деца смятат — говори Иван, — че може да се учат, е, ако не лошо, то средно. Те смятат, че и без да се учат добре може да станат например летци. Тези деца грешат. Пръв дълг на ученика е да се учи отлично.

Всички наоколо се усмихват, кимат — бива си го редника гвардеец Иван Семьонов.

Той също се усмихва: сам зная, че си ме бива.

Но изведнъж като че буца му заседна в гърлото — пречи му да говори.

Иван се изплаши. Започна да се оглежда на всички страни, като че питаше: какво става с мене?

И взе да се запъва, едва ли не на всяка дума:

— Всички ний… ние… мечтаем за подвизи. На всички ни… на всички нас… ни се иска да станем герои… Но тия-ония… тоест ония-тия… не, тези-онези… от нас, изобщо…

— Някои деца смятат, че може да станат герои случайно, нали? — попита Антон Сергеевич, за да помогне на Иван. — А кой, според тебе, може да извърши подвиг?

— Този, който… който този… ъ-ъ… който има воля на силата…

— Сила на волята — поправи го Антон Сергеевич.

— Да. А също… който може да се бори с тези… ъ-ъ…

— С трудностите?

— Да — отговори Иван умърлушен.

— А мързеливият може ли да стане герой?

Иван поклати отрицателно глава.

Много се разстрои, макар че всички го поздравяваха, хвалеха, утешаваха и дори не му се скараха, дето в края на предаването се смути и забрави текста.

А той се смути, не защото беше забравил текста, а го досрамя и ако предаването беше цветно, всички щяха да видят как се изчерви. Защото той разбираше, че няма право да играе тази роля!

Иван пак седеше в синята „Волга“ на предната седалка до шофьора.

Беше му тъжно.

А също така се чувстваше виновен, само че в момента не можеше да разбере за какво именно.

Ами ако децата кажат:

— Мързелан, двойкаджия, пък за какъв се представя? Да го натупаме, та друг път да знае!

Иван слезе от колата, огледа се наоколо, като че ли някой можеше да го дебне.

И се шмугна във входа.

Неприятен разговор

Бабата отвори вратата, млясна силно внука си по двете бузи и каза:

— Какъв си ми юнак ненагледен! Истински артист.

— Я ела тук, артисте — извика го баща му.

Иван въздъхна тежко и влезе в стаята.

— А не бива ли най-напред да хапне? — обидено и възмутено попита бабата. — Изморено е, измъчило се е детето.

— Има време и за ядене — отговори бащата. — Седни, синко, да си поприказваме. Е, как? Доволен ли си?

— Не — промърмори Иван.

— Защо? Ами че всички те гледаха и слушаха. Е, мислеха си хората, това се казва момче. Не само че се учи добре, но и другите учи по телевизията!

Тук му е мястото да кажем, че бащата на Иван се учеше добре във вечерен техникум, а денем работеше (също добре) като стругар в машиностроителен завод.

И майката на Иван учеше — в библиотечен техникум, а през деня работеше в библиотека.

— Всички учат — каза веднъж бабата, — само аз не уча. Но нищо — и аз ще се запиша в някакви курсове.

И се записа в курс по кройки и шев.

Иван се учеше най-лошо от всички в семейството.

— Малък е още — обясняваше бабата, — ще порасне, ще поумнее и ще почне да се учи.

Ето и сега бащата мъмреше Иван, а бабата стоеше в коридора и въздишаше шумно.

„Измъчиха нещастното дете — мислеше си тя, — ще го съсипят. На тях не можеш да им угодиш! Само едно си знаят — да възпитават и превъзпитават! А трябва да жалиш детето, да го храниш!“

— Кога е следващото участие? — попита бащата.

— Няма вече — промърмори Иван, — нямам право.

— Сега може да ядеш. Заслужи.

Бабата даде на Иван куп вкусни неща.

Баба на пост

Иван седеше на прозореца и чакаше уплашен Аделаида: нали обеща да поговори с родителите му и всичко да им разкаже.

А това значи, че пак ще почнат дрънканици-мрънканици и никой няма да се сети дори, че трябва не да възпитават човека, а да го жалят. На човека му е трудно да живее, почти невъзможно! Пък него, моля ви се, на всичко отгоре и с влекач… Едва не пукнаха главата на човека. За малко не го прегази камион…

Но грешите, ако мислите, че Иван загуби ума и дума и не знаеше какво да прави. Чудесна мисъл му дойде в главата.

Той изтича при баба си и й се оплака.

— Влекач ли? — възмути се бабата. — Ще й дам аз един влекач! Върви, мое ненагледно внученце, почивай си спокойно. Пък ако тя се вести тука… ще й кажа туй-онуй. Върви, върви, миличък, почивай си.

Това, което бабата наричаше почивка, а децата наричаха тичане, всъщност беше тежка работа.

След такава почивка децата се връщаха в къщи с изплезени езици.

Не можеха да помръднат ни ръка, ни крак.

Този път обаче Иван не тичаше. Все поглеждаше дали Аделаида няма да цъфне на двора. Непрекъснато идваха деца от другите къщи и го разпитваха за участието му по телевизията.

Как му се искаше на Иван да се похвали и да послъже! Щяха да зяпнат от завист и учудване!

Щяха да ахнат!

Но, струва ми се, за първи път в живота си Иван не лъжеше и децата си отиваха малко разочаровани.

„Всички хора живеят като хора — размишляваше горчиво Иван, — само аз съм нещастен. Дали пък да не се разболея истински? Да не мога да мръдна ни ръка, ни крак. Не, едната ръка нека си се движи: все пак трябва да се яде. Ще си лежа като ранен лалугер, по цял ден ще си слушам радио, а вечер телевизора ти е на разположение. Царска работа!“

На скамейката пред входа седеше баба му с плетка в ръце.

Иван знаеше, че сега дори самият директор на училището да поиска да се оплаче на родителите му, бабата няма да го пусне. Тя обичаше внука си повече от всичко на света и за него бе готова и в огъня да стъпи.

Затова, когато пред нея застана Аделаида, Иван не се уплаши ни най-малко, скри се зад купа дърва и наблюдаваше отдалече.

Бабата стана.

Имаше войнствен вид.

„Сега ще ти даде да се разбереш! — помисли си Иван тържествуващ. — Крокодилска дъще!“

Аделаида си изяснява обстановката

— Добър вечер — каза Аделаида и се усмихна.

— Добър вечер — процеди през зъби бабата, — не зная как ти е името.

— Казвам се Аделаида.

— И тъй да е.

Помълчаха, като се разглеждаха внимателно една друга.

— А къде е внукът ви? Тича ли?

— И тъй да е. Не ти влиза в работата.

Пак помълчаха, но се оглеждаха напрегнато една друга, като че имаха намерение да се борят.

— А научи ли си уроците? — попита Аделаида.

— Ти каква си? — попита бабата. — Какво търсиш тука? Защо си дошла? Мислиш, че без тебе няма да се справи с ученето, така ли? Аз съм влекачът, а не ти. Видя ли го по телевизията?

— Видях го, видях го! — извика радостно Аделаида. — Чудесно го направи!

— Като истински артист — Бабата я погледна подозрително. — Да се чудиш просто.

— Няма нищо за чудене — възрази предпазливо Аделаида, — ами че той е много способен. Има само един недостатък. Ако можеше и него…

— Той няма никакви недостатъци! — прекъсна я бабата гневно.

— Един малък недостатък.

— Не.

— Мъничко-мъничко недостатъче. Ама съвсем мъничко.

— Да допуснем — намръщи се бабата. — Обича да си поспива.

— Не е там бедата. Нека си спи, колкото си иска. Лошото е, че е много добър.

— За какво намекваш? — наостри уши бабата.

— Ами ето, решихме да му помогнем в ученето — започна да обяснява Аделаида. — Друг на негово място веднага би се съгласил: моля, помагайте, хабете заради мене сили и време! Нали така? Но Иван е друг. Неудобно му е да безпокои хората. Той е добър. Ето сега и мене ме избягва.

— Злато мое! — плесна с ръце бабата. — Ненагледна моя! Да вървим, миличка, ще те почерпя сладко. Имам осем вида: ягодово, от горски ягоди, малиново, от червени боровинки с ябълки, от цариградско грозде…

Бабата и Аделаида се скриха във входа.

„Какво да правя? — помисли си Иван изплашен, като нищо не можеше да си обясни. — Врагът проникна в дома ми. Какво да правя?“

Едно решение след друго минаваха бързо през главата му. Да избяга ли в друг град? Да постъпи на работа, да стане отличник във вечерно училище, а после — знаменит човек.

„Нека живеят без мен — мислеше си Иван с болка в сърцето, — нека се притесняват, нека тъгуват, нека леят сълзи.“

Така живо си представи тая тъжна картина, че едва не се разрева.

„Не, не бива да заминавам — промени той решението си, — жал ми е за всички. А и ще ме хванат. Егорушкин ще яхне мотоциклета си и ще ме догони.“

Иван се помъкна в къщи, като обречен на смърт.

Баба му и Аделаида пиеха в кухнята чай. Цялата маса бе запълнена с буркани сладко.

— Ние вече трета чашка пием! — съобщи му весело бабата. — Да ти налея ли, миличък?

Иван, без всякакво удоволствие, пиеше чай чашка след чашка, ядеше цели лъжици сладко от всички видове, чакаше кога Аделаида ще заговори за влекача и разните му други работи и се клатеше на стола.

А те разговаряха за сладка.

„Нарочно прави така! — казваше си Иван за Аделаида. — Обича да мъчи хората. Но аз ще избягам! Нека само с една думичка да намекне! Тогава повече няма да ме види!“

Допиха чая, занесоха бурканите в килера.

— Разрешавате ли му да ме изпрати? — попита Аделаида.

— Разбира се, разбира се! Иска ли питане? — съгласи се бабата. — Той ми е толкова учтив, толкова учтив! Върви, върви, Ванечка.

УИ

Иван бе съгласен на всякакъв позор, дори на подигравка да му викат годеник, само и само да махне Аделаида от къщи.

Излязоха на улицата. Бабата дълго им махаше с ръка. Аделаида се обръщаше и също й махаше.

— Добра баба имаш — каза тя, — само че много те глези.

— Защо дойде?

— За да си изясня обстановката.

— Каква обстановка?

— Да разбера при какви условия живееш — обясни му Аделаида, — как те възпитават.

— Е, и какво изясни?

— Всичко. Сега вече знам, че си бабино синче. Тя все по петите ти ходи. Ще трябва да си я вземеш и в казармата. Ти дори да се събудиш сам не можеш.

— Лъжеш! — извика Иван неуверено.

— Не лъжа. Аз само баба ти поизлъгах. Заради тебе. Участието ти по телевизията беше ужасно. Червях се. Срам ме беше. Много ме беше срам.

— И без теб го зная — промърмори Иван. С крайчеца на окото поглеждаше встрани: дали ще го види някое от момчетата, че се разхожда с момиче?

— И в резултат — продължи тя, — направих важно откритие. Разбрах, че ти вероятно си УИ.

— УИ ли? — попита Иван, като предчувстваше нещо лошо. — Това пък какво е?

— УИ — значи умствено изостанал.

— Какво, какво? — почти изкрещя Иван.

— Ти, може би си умствено изостанало дете. Трябва да те изпратят в специално училище.

Иван се спря, ококорил очи, и дълго от устата му не излизаше цяла дума, а някаква неразбираема нечленоразделна реч. Едва-едва се овладя и попита:

— В специално училище ли?

— Разбира се — обади се спокойно Аделаида. — Там ще ти е по-добре. Всичко ще бъде наред. Знаеш ли защо се мъчат с тебе? Защото те мислят за нормално дете. А ти си УИ. Умствено изостанал.

— Не е вярно! — извика жално Иван. — Умен съм! Съобразителен съм! Аз съм умствено умен!

— Не викай. Обмисли всичко спокойно. Ето ти задача: или ще си научиш днес уроците, или утре ще разглася навсякъде, че си УИ. Довиждане.

Много тъжно занимание

— Ах ти, крокодилска дъще! — прошепна подире й Иван. — Мястото ти е в зоологическата градина! В клетка! Зад решетка! С вмирисано зеле да те хранят!

Аделаида се обърна и му помаха с ръка.

— Ти си УИ — шепнеше Иван, пъхнал демонстративно ръце в джобовете, — тебе трябва да те затворят в крокодилско училище!

Иван дълго стоя на едно място. Толкова му беше мъчно, че му идеше да заплаче от яд пред очите на хората. Той дори заплаши някого с юмруци.

И се потътри към къщи, навел голямата си многострадална глава.

И като че за първи път се позамисли сериозно над своя живот. А когато имаш доста провинения, такова занимание — да мислиш сериозно за живота си — е много тъжно занимание.

Вместо както си му беше навикът да ругае всички, а от все сърце да жали себе си, той шепнеше:

— Бабино синче… УИ… Умствено изостанал… Специално училище… А защо? Защото не обичам да се уча ли? Е, та какво от това? Ако такъв съм се родил? Виж, ако не можех да уча, тогава е друга работа. А аз мога, но не обичам. Нищо не ми струва да стана отличник. Стига да поискам.

Ех, че е обидно! Да ме беше нарекла глупак, мързелан, двойкаджия, простак, търтей на кутийки, повтарач на чертички или какъвто и да е още, а то — УИ, умствено, разбирате ли, изостанал.

Тези думи звънтяха в ушите му. Той дори тръсна глава, та да излетят, но не помогна.

Много тъжно е това занимание — да мислиш за живота си толкова сериозно.

В къщи Иван седна в кухнята мълчаливо.

— Какво ти е? Какво става с тебе? — питаше баба му изплашена. — Да не си се разболял? Изпати ли си нещо? Легни си да поспиш, ненагледно мое внученце.

А Иван си представяше как утре ще отиде на училище пак с ненаучени уроци, пак ще му се карат, ще дойде Аделаида и ще викне с крокодилския си глас:

— УИ! УИ! УИ!

Ще се събере пионерски сбор на цялото училище и всички ще викнат в един глас:

— УИ! УИ! УИ!

Ана Антоновна ще изкомандва:

— Семьонов, вън оттука, върви в специално училище!

А пред входа чака „Бърза помощ“. Ще го качат в линейката и ще го откарат…

— Бабо, отивам да уча — прошепна през сълзи Иван. — Съжали ме, бабо.

— Жаля те, злато мое, от все сърце те жаля! Да зависеше от мене, щях да забраня всички уроци в долните класове. Нека се мъчат големите. Искаш ли кокошчица?

— Не — отказа се с въздишка Иван. — Най-напред ще си науча. После ще ям. — „Ако, разбира се, остана жив“ — добави той мислено.

Е, няма що… Седна Иван, извади от чантата тетрадки, учебници, писалка.

Въздъхна.

Придрема му се.

Дотича майчицата мързел и му зашепна на ухото: „Ами че ти си уморен, миличък. Полегни си, почини си. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа“.

„Добре — отговори й Иван, — ще си легна. С удоволствие. Ами утре? Пак ли всичко отначало? Ами ако ме изпратят в специално училище? Не, не! Днес ще извърша цяло геройство — ще си науча уроците!“

Майчицата мързел изтича обратно.

Геройска постъпка

Иван се трудеше, изплезил език. Изписа половин страница без нито една грешка, не направи ни едно мастилено петно. Тъкмо искаше да извика „ура“ и…

… от носа му
                падна
                        капчица
                                пот.

Капна право в центъра на буквата „О“. Добре че не го беше домързяло да я напише голяма и кръгла като колело.

Иван я докосна внимателно с края на попивателната и тя изпи капката.

„Ще видиш ти дали съм умствено изостанал! — помисли си Иван, като се сети за Аделаида. — Гледай тебе да не изпратят в специално училище! Да се учиш за крокодил!“

Още малко се понапъна, изпъшка пет пъти и реши още една задача.

Иван гризеше писалката, сумтеше от яд, дори изръмжа веднъж, но се трудеше.

Всичко беше против него.

Особено — мастилото. Как само се стараеше да се натрупа на края на писеца на капка и — туп на листа.

Но Иван наблюдаваше внимателно и успя да хване с лявата ръка една капка още във въздуха.

Тук неговият инат за първи път му помогна.

И изведнъж — беда!

Една глупава муха попадна в мастилото. Иван я промуши с писеца, без да забележи, и написа с мухата цифрата „3“. Представяте ли си какво се получи?

Иван щеше да зареве! Цапна мухата с юмрук — пръски полетяха на всички страни.

„Не обръщай внимание на умствено изостанали мухи — пошепна му на ухото майчицата мързел, — върви да спиш!“

„Скъсай страницата — пошепна му инатът — и препиши всичко отново.“

„Уморен съм — отвърна жално Иван — нямам вече сили!“

„Правилно, правилно — пошепна майчицата мързел, — иди да нанкаш. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа.“

„Нима ще отстъпиш заради някаква си умряла муха?!“ — учудваше се инатът.

Иван старателно откъсна изпръсканите с мастило листа и започна да преписва задачите.

Толкова се увлече, та дори не чу как баба му се приближи и застанала до него, завъздиша тежко — сякаш правеха инжекции на внука й.

Бабата се бунтува

Всяка сутрин бабата будеше Иван.

А днес се събуди сам. Честна дума! Сам си отвори очите, сам се протегна, сам се прозина и сам седна.

Настроението му бе чудесно, като че ли не отиваше на училище, а на новогодишна елха.

Хоп! — изправи се той на глава, помаха с краката си във въздуха и тупна от кревата на пода, като че най-голямата тенджера падна от най-горната полица.

Лежи на пода и се киска.

Лежа, докато не замръзна.

Отиде в кухнята, включи електрическия котлон, сложи чайника, изми се надве-натри, донесе от килера сладко и реши да събуди баба си.

Като отвори очи и видя внука си, тя извика уплашено. Ако вярваше в бога, щеше да се прекръсти и да рече:

— Видение! Видение! — както едно време казваха на всякакви там привидения и нечисти сили.

Но бабата не вярваше в бога, нито в разните там привидения и нечисти сили и затова попита:

— Ти ли си?

Тези думички тя изговори толкова трудно, като че я боляха няколко зъба наведнъж.

— Аз. Какво има?

— Но как така… кой те събуди?

— Никой. Сам.

— Сам?!

— А какво особено има? — обиди се Иван. — Какво особено?

Бабата седеше с ръка на сърцето и не отговори.

После отиде в кухнята и попита ужасена:

— И чайника ли ти сложи? И сладкото ли ти донесе?! — Тя седна, отпуснала безсилно ръце, като убита от голяма скръб. — Какво излиза?! Че ми си се изплъзнал от ръцете. Вървиш против баба си. Излиза, че не съм ти нужна, така ли?! Няма да го бъде! — Тя удари с юмрук по масата. — Баба ли съм ти, или не?

— Баба — отговори стъписан Иван.

— Длъжен ли си да ме слушаш, или не?

— Длъжен съм.

— Тогава виж какво — бабата стана и го погледна гневно, — аз трябва да се събуждам първа и да те будя, а не ти мене. Аз трябва да приготвям закуската, а не ти. Ясно ли ти е? Тук аз командвам.

— Ами кого командваш? — учуди се Иван.

— Цялото семейство.

— А кой пък те слуша?

— Цялото семейство.

— Бабо! — извика Иван. — Ами аз не те слушам!

— Как да не ме слушаш? — учуди се бабата.

— Ей така. Затова те обичам, защото може да не те слушам.

— Лъжеш, нали?

— Ни най-малко. Ти ме слушаш, а не аз тебе. Затова си живеем приятелски.

— И така да е — каза бабата, като помълча. — Не е важно кой кого командва, важното е да сме приятели. Но на дружбата ни скоро ще настъпи край, ако се държиш като днес. Лошо е това, Ваня, срамота!

Иван се бунтува

— Защо да е срамота? — попита Иван. — Какво съм направил?

— Как какво?! — избухна баба му. — Нали ти обясних. Нямаш право да изпълняваш задължения, които са мои! Баба ли съм ти аз, или не?

— А пък аз внук ли съм ти, или не?

— Ти си ми внук. Аз съм ти баба. И не си пъхай носа дето не ти е работа. Бъди така добър да спиш дотогава, докато не те събудя.

— Ами ако се събудя сам?

— Нямаш право!

— Ако все пак се събудя?

— Няма значение — спи. Или просто лежи, докато дойда. Ако почнеш сам да се събуждаш, за какво съм ти аз? Ако почнеш сам да си приготвяш закуската, аз какво да правя?

— Почивай си.

— Да си почивам ли?! — възмути се бабата. — За каква ме вземаш? Да го ударя на мързелуване ли искаш на стари години?

— А ти за какъв ме вземаш? — възмути се Иван. — Готован ли искаш да съм на млади години? Знаеш ли колко е интересно сам да се будиш? Чудесно е! Ти да не се готвиш да дойдеш с мене и в казармата? И там ли ще ме будиш? А? Да не би всеки войник да отива в казармата с баба си?

Тогава бабата заплака горчиво.

— В никаква казарма не се готвя да идвам — каза баба му през сълзи. — Но тъй да знаеш: голяма полза биха имали от нас в казармата.

Иван се разсмя.

— Баби! — изкомандва той. — По ред на номерата, преброй се! Баби, напред, ходом марш! Песен!… Та ти знаеш ли поне една строева песен?

— Не зная и не искам да зная! — отряза баба му. — Само че в казармата без мене си загубен! Ти дори обувките не можеш свястно да си завържеш.

— В казармата носят ботуши. Няма връзки.

— Ще има да съжаляваш. — Бабата се разплака горчиво. — Аз ли не те обичах? Аз ли не се грижех за тебе? Аз ли не те глезех? А ти?

— Ех, каква си ревла — каза ласкаво Иван, — пък се стягаш за казармата.

— Не съм ревла — отговори бабата през сълзи, — просто те обичам, а ти не ме обичаш.

— И аз те обичам. Само че не съм съгласен с тебе.

— Когато обичат се съгласяват!

— Не мога да се съглася с тебе — отсече Иван. — Искаш ли да ме подиграват, като ме наричат бабино синче?

— Искам! — призна си бабата пламенно. — Много!

— Значи хич не ти е жал за мене.

— А ти съжаляваш ли ме? Ти и за баба не ме приемаш.

— Приемам те. Чудесна баба си ми ти. Само че имаш един недостатък.

— Нямам никакви недостатъци!

Иван я целуна по бузата и пошепна:

— Един, мъничък.

— Може — помисли и се съгласи неуверено бабата, — но не знам какъв. Не съм забелязала.

— Не ме оставяш да живея нормално.

— Аз?!

— Ти, бабо. Само не се сърди и не плачи. Дръж се мъжки. Трябва да се събуждам сам.

— Хайде тогава по ред — предложи радостно баба му. — Веднъж аз ще те събуждам, другия път ти сам, бива ли?

— Не — отказа Иван. — Не искам да бъда умствено изостанал.

— Не разбирам — прошепна изплашено баба му, — кой от кого изостава?

— Аз пък разбирам. Ако вчера не си бях научил уроците, днес като нищо щяха да ме отпратят в специално училище.

— Така, така! — възкликна радостно бабата. — Ето какво значи да се събуждаш сам! Започнал си нищо да не разбираш! Още ли ще спориш с баба си?

— Ще споря — тихо, но решително отговори Иван. — Налага се. Аз може и отличник да стана. Не за дълго, разбира се. Колкото да докажа на всички, че не съм умствено изостанал.

— А за какво ти е това, миличък? — попита ласкаво бабата. — За мене ти си най-умният. Ще поотраснеш, ще набереш сили, тогава ще станеш отличник. Сега защо да се пресилваш? Спомни си как си живеехме двамката!

— Чудесно си живеехме — съгласи се Иван, — но може би тъкмо затова аз за малко не се превърнах в УИ. За малко не попаднах в специално училище. За радост на крокодилската щерка, дето ти я черпиш сладко. Ще й дам аз на нея да се разбере! Ще се кае сто петдесет и пет пъти и половина дето се е подигравала с редника гвардеец Иван Семьонов! Напук на нея ще стана отличник! И то пълен. Сам ще се събуждам — кресна Иван през сълзи. — Сам ще се обличам. Сам… сам… сам…

Бабата легна на кревата и каза:

Иван прави важно откритие

Не се наложи да викат „Бърза помощ“. Дадоха на бабата валериан и я оставиха да лежи.

Бабата каза:

— Значи на никого не съм нужна. Значи съм кръгла нула. Или като стар тиган. За изхвърляне.

Тогава всички започнаха да я утешават, уговарят, успокояват, а тя едно си знае:

— Омръзнала съм ви. Преча ви. Само си мислите как да се отървете от мене.

Тогава пак започнаха да я утешават, уговарят, успокояват. Бабата лежеше със затворени очи и стенеше тихичко.

— Тръгвам на училище — каза Иван, но тя дори не го погледна.

Утрото беше сиво и дъждовно. Иван весело прескачаше локвите. Наистина рядко му се случваше да прескочи някоя локва, повечето пъти цопваше във водата с двата крака. И се смееше от удоволствие.

Като се умори да скача, тръгна по тротоара.

Видя котка на прозорец — даде й гръб.

Куче изтича край него — не му обърна внимание.

Фирмите не четеше.

Само една гримаса направи в огледалото на бръснарницата.

Иван бързаше за училище — и как само бързаше!

А защо?

Защото днес от никого не се боеше.

От децата не се боеше.

От Ана Антоновна не се боеше.

Дори от Аделаида не се боеше.

А защо?

Защото си беше научил уроците! Моля, проверявайте! Колкото си искате! Питайте, задавайте въпроси!

Върви Иван, подскача си.

Гледай ти, колко било приятно да отиваш на училище с научени уроци!

Несполука

Когато Иван наближи училището, настроението му малко се развали. Спомни си, че му предстои разговор с Аделаида.

„Нищо — помисли си той, — ще се оправя!“

И пак се развесели.

— Добро утро! — чу той зад гърба си Аделаидиния глас.

Иван се обърна, кимна гордо и каза с небрежен тон:

— Между другото, научих си и си написах.

— Така ли? Сам?

— Със собствените си ръце и собствената си глава — отговори важно Иван. — Почти цялото стихотворение научих. Сега никой не може да каже, че съм УИ.

— Кой знае? Ще видим! Дали няма да започнеш старата песен на нов глас?

— Май няма — тихо и с въздишка продума Иван. — Но е трудно.

— Разбира се, че е трудно. А ти как си мислиш? Лесно е да говориш чужди думи по телевизията. Лесно е да се правиш на лунатик. И да се биеш е лесно. И в локвите да газиш е лесно…

— Не съм газил, прескачах.

— А да се учи е трудно — завърши Аделаида.

„Лесно ти е на тебе — помисли мрачно Иван, — ти от дете си свикнала да учиш. Пък аз?“

Иван влезе в клас и не закрещя като друг път, не заскача, а си седна тихо и мирно на чина.

— Как я караш? — попита Колка.

— Нормално — отговори Иван, — само че съм изморен. Цяла нощ съм учил. Не можах да се наспя.

— Цялата?! Нощ?! — изуми се Колка. — За един час може да се научи.

Изби звънецът за влизане.

„Сега всички ще ахнете — помисли си Иван тържествуващ, — сега като ме вдигнат и…“

Но колкото и да вдигаше ръка, Ана Антоновна не го забелязваше. Иван толкова се обиди, че скри ръцете си под чина.

В междучасието не се мръдна от мястото си, седеше, навел голямата си многострадална глава и размишляваше: „Вижте, моля ви се! Когато човек си научи уроците — нула внимание. А ако не ги научи, бъдете сигурни, че ще го вдигнат! А защо да учи, щом не го изпитват?“.

— Аз съм си научил! — извика той.

Целият клас наобиколи Иван.

— Браво на Аделаида! — рече Паша.

— Това се казва влекач! — възхити се Колка.

— Какво общо има пък тя? — обади се Иван презрително. — Аз сам.

— Сам! Сам! — подразни го Колка. — Докато не те чукна както трябва, ти нямаше и намерение да учиш.

Ана Антоновна влезе в клас.

„Сега всички ще се разкрещят, че съм си научил — помисли си Иван с надежда, — и тя ще ме вдигне.“

Но децата мълчаха. Урокът си вървеше. Иван едва не си изкълчи ръката, толкова старателно я вдигаше.

Никакво впечатление!

„Тя го прави нарочно, нарочно! — мина му през ума. — Нарочно! За да ме мъчи! Да ме подиграе!“

Взе, че вдигна и двете ръце.

— Семьонов, дръж се прилично — каза Ана Антоновна.

„Ако и по четене не ме изпита — реши той, — повече никакви уроци няма да ви уча. Нито веднъж в живота си.“

Не го изпитаха и по четене.

След часовете, когато Ана Антоновна си отиде, децата се втурнаха навън от стаята и на вратата стана такава блъсканица, че Иван едва се сдържа да не вземе най-активно участие в нея.

Всички изскочиха.

„Наговорили са се — помисли си той, — оставиха ме сам, да умра от скука.“

На вратата Иван се сблъска с Аделаида.

— Накъде? — попита тя заплашително. — А домашните? А кой ще учи?

— Аз — отговори Иван неуверено, — у дома ще си напиша домашните. Затова те се наричат домашни. Ясно ли ти е?

— Ясно — каза Аделаида през зъби. — Не възразявам. Да вървим у вас. Още повече че баба ти ме покани по-често да наминавам.

Бабата пак се бунтува

— Напразно се караш с мене — каза Аделаида по пътя. — Не разбирам за какво трябва да се караш с мене?

— Да дружа с тебе ли ще ми заповядаш?

— Защо не?

— Ще заповядаш, може би, и златен зъб да си сложа? — Иван изхъмка. — Не и не. Няма да го бъде!

— Твоя работа. Но аз на твое място щях да се сприятеля с мене.

„Пък аз на твое място — помисли си Иван — бих оставил добрия човек на мира.“

— Я си върви у вас — каза той, — аз и без теб ще си науча. Като вчера.

— Нещо не ми се вярва.

Насреща им се зададе Егорушкин. Той козирува и каза:

— Привет на лунатиците!

— А вчера той си научи уроците! — съобщи радостно Аделаида.

— Какво важно събитие — продума с насмешка Егорушкин. — Пък аз едва не умрях от срам пред телевизора. — И добави сериозно: — Желая нови успехи! — Козирува и продължи нататък.

— Събитие, събитие — промърмори Иван. — А защо ми се подиграва?

— Да забравим този печален случай — предложи Аделаида. — Най-важното е, че ти май не си УИ.

— Тъй вярно, да се забрави този печален случай! — съгласи се весело Иван.

За негово учудване вратата на квартирата им се оказа отключена. Влязоха, надникнаха в кухнята — няма никой, надникнаха в стаята.

Бабата лежеше в леглото. Като видя внука си, тя запъшка силно.

— Какво ти е? — попита Иван изплашено. — Още ли си болна?

— Да извикаме лекар — предложи Аделаида.

— Не трябва — едва чуто отговори бабата. — Тук лекарите няма да помогнат. Обидиха ме.

— Кой? — учуди се Иван. — Кой може да те обиди?

— Всички. Цялото семейство. Ясно е, че на никого не съм нужна. Стойте тогава без обед. Ще разберете какво е без мене.

— Значи да гладувам? — Гласът на Иван трепна. — Защо?

— Защото си против баба си. — И тя затвори очи. — Оставете ме. Нужен ми е абсолютен покой.

Иван и Аделаида постояха, постояха и отидоха в кухнята.

Седнаха. Помълчаха.

— Да-а — проточи глас Иван. — Ама че работа. И всичко това само защото един път човек се е събудил сам.

И той разказа сутрешната история.

Аделаида помисли и заяви решително:

— Има изход от положението. Трябва да приготвим обед.

— А какво ще стане с баба?

— На баба ти няма да й е добре. Но другояче не може. И нея трябва да възпитаваме. Иначе ще те разглези до безобразие.

Оказва се, че не е толкова просто

— Първо — каза Аделаида, — тихо. Второ, без хленчене.

Уплашиха се картофите и вече не се изплъзваха от ръцете му.

— Ванечка — извика го от стаята баба му.

— Нищо не й казвай — прошепна Аделаида.

— Поседи до мене — помоли го баба му, — скучно ми е. Яде ли ти се?

— Много.

— А няма какво да се яде — каза весело бабата. — И още пет дни, най-малко, ще боледувам.

Бабата се предава

Когато Иван се върна в кухнята, вече миришеше вкусно на борш.

— Леле, как ще си изпатим… — прошепна изплашено Иван.

— Ако си много страхлив — каза Аделаида, — стовари цялата вина върху мен.

— Не, не! — категорично отказа Иван. — А кой обели картофите? — И помириса гордо въздуха.

— А дали сега да не си подготвим и уроците? — попита Аделаида. — Разбираш ли колко хубаво ще бъде.

— А бе разбирам, разбирам — отговори Иван с кисела физиономия и си призна честно: — Но никак не ми се иска.

— А да не мислиш, че на мене ми се иска да уча? Как не! Понякога дори рева. Така ми се ще. Затова пък, когато съм си научила, аз съм свободен човек.

— И аз обичам да съм свободен човек — каза Иван.

— Тъкмо затова трябва да си учиш уроците. А имай предвид, ако във втори клас не свикнеш с това, то после тежко ти и горко. Свиквай отсега.

— Свиквам — въздъхна тежко Иван и пак помириса въздуха: боршът миришеше много вкусно.

— Какви са тия номера?! — На прага стоеше бабата. — Какво е това безобразие?! Как да нарече човек такова нещо?!

— Борш — отговориха Иван и Аделаида.

— Борш ли? — попита бабата, вдигна капака и тракна с него по тенджерата, както барабанчик удря чинели. — Кой го приготви?

— Аз — отговориха Иван и Аделаида.

— Такааа — проточи гневно бабата. — Ясно. Подигравате ми се, нали?

— Напротив — каза Аделаида. — Тъкмо обратното. Иван не мислеше за себе си, ами за вас, с какво да ви нахрани, като сте болна.

— Така ли? — учуди се бабата. — Злато мое безценно!

Тя искаше да прегърне внука си, но той се изтръгна и каза:

— Между другото, научих се да беля картофи.

Бабата плесна ръце, поклати с укор глава и продума:

— Тъй, тъй… Излиза, че напразно боледувах, а? Значи не бива и да се разболявам? Ако друг път се разболея, той ще се научи и да пере, и пелмени да приготвя, и сладко да вари, а? Кому ще съм нужна тогава?

— А не ви ли трябва помощник? — попита Аделаида. — Не искате ли внукът да ви помага?

— Може и да искам. — Бабата се усмихна, като усети колко вкусно мирише боршът. — Но по-рано бях незаменима, нали?… По-рано… какво ли не беше по-рано… Я дайте сега да си хапнем борш. Прегладнях, докато боледувах.

Иван изяде три чинии.

Иван не се предава

Аделаида си отиде в къщи, като Иван й даде честна дума, че сам ще си напише домашните.

Иван беше ядосан.

Ех, да измислят някаква специална писалка, която сама да пише домашните. Махаш капачето, слагаш писалката на тетрадката и тя почва! Скръц-скръц, скръц-скръц — домашното готово!

Или пък да изобретят специална машина: пъхнеш в нея тетрадката — тър-тър-тър-тър! — домашното готово!

Или пък да направят такъв уред, че като те тупне по главата, тя да запомня каквото ти е нужно. Туп — запомнил си правилото, туп — запомнил си стихотворението, туп, туп, туп — това се казва учене!

Иван изохка, защото както се беше размечтал, се удари с юмрук по главата.

— Редник от гвардията Иван Семьонов! — изкомандва той. — Към упражнението по руски, ходом марш!

Ако в това време някой би подслушал на вратата, щеше да си помисли, че Иван се бори с някого — толкова силно пъшкаше. Той заби гърди в масата, а изплезеният му език за малко не докосваше страницата. Ако наведеше глава още половин милиметър, щеше да лизне редовете.

А майчицата мързел стоеше до него и му пошепваше: „Горкичкият, нещастният! Освен мене, няма кой друг да те пожали. Иди да си потичаш. Или да си поспиш. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа“.

„Махни се от главата ми — отговори й Иван, — и без тебе ми се повдига.“

„Няма да се махна от тебе — казваше майчицата мързел, — ние сме приятели за цял живот — тоя твой труден и претруден, пълен с несгоди и опасности живот.“

Всяка буква Иван изписваше с голям труд и когато сложи последната точка не можеше ръка да повдигне.

„Не се мъчи — шепнеше майчицата мързел толкова сладко, че очите на Иван се затваряха, — може да се разболееш. Може да умреш.“

— Редник гвардеец Иван Семьонов! — изкомандва Иван. — На атака срещу задачите — марш!

А майчицата мързел изчезна: тя не можеше да търпи тези, които се занимаваха с нещо полезно. (Впрочем, тя не се отдалечи много, все още се надяваше да придума Иван.)

А той побеждаваше задача след задача.

И макар те да не се предаваха веднага, в края на краищата се предаваха.

Когато се предаде и последната задача, Иван скочи и затанцува. Скачаше из стаята и нещо крещеше, но какво — сам дори не можеше да разбере.

Как Иван получи „Осмица“

Ужас!

Иван се успа!
        ИВАН СЕ УСПА!!!
                УСПА СЕ ИВАН!!!

Той се втурна в кухнята и видя баба си усмихната.

— Добро утро, внученце — каза тя. — Не посмях да те събудя. Извинявай. Закъсня. До часовете остават десет и половина минути.

Иван бързо-бързо се облече и — хоп на улицата.

Откъм ъгъла се зададе мотоциклет. Караше го Егорушкин.

— Беда! — извика Иван с променен глас. — Закъснявам! Успах се! Спасете ме!

— Сядай — заповяда кратко Егорушкин.

Вятърът искаше да издуха Иван от седалката, но Иван се задържа.

Тогава вятърът се разсърди и духна фуражката от главата му.

Фуражката цопна в една локва.

Иван не се обади — след часовете ще си я вземе.

Егорушкин докара Иван до входа на училището. Иван слезе от мотоциклета и каза:

— Благодаря ви от все сърце!

— За пръв и последен път — каза Егорушкин. — Не обичам, когато се закъснява.

За най-голяма своя радост Иван успя докато избие звънецът, да се побори с Паша, да се скара с Колка, да грабне на едно момиче чантата, да я метне на шкафа и пак да я свали.

Когато Ана Антоновна влезе в клас, Иван каза:

— Аз пак си научих!

— Зная — каза Ана Антоновна. — Сега ще раздам тетрадките с вчерашните упражнения.

— Кой има петица? — попита Колка.

— Семьонов! — извика го Ана Антоновна.

— Не може да бъде! — викна Колка.

— На двете работи ти написах тройки — каза Ана Антоновна на Иван. — Мръсно и некрасиво написано. Но за старанието си получаваш две петици.

— Три и пет прави осем — заяви Паша. — Ни веднъж в живота си не съм получавал осмица.

— Мъничък си още — каза гордо Иван.

— Е, това се казва бележка! — жално и със завист извика Колка.

До какво води доброто настроение

В междучасието Иван потърси Аделаида, но не я намери, а само разбра, че не е идвала на училище. „Разболяла се е“ — рече си в момента той и веднага я забрави, макар и да му мина мисълта, че тя е направила това нарочно: ако не си беше научил, непременно щеше да го намери.

Настроението му бе много добро!

И ето до какво го докара.

След часовете Иван тичаше и подскачаше по коридора. И може да се каже, че не Иван, а левият му крак сам отиде встрани. В него се спъна Паша, полетя, и с главата си удари Колка в корема, а Колка се преметна назад и се насади в кофата с вода.

Седна във водата и закрещя от страх:

— Потъвам!

От всички страни дотичаха деца, но нищо не можаха да разберат. Виждат, че в ъгъла е клекнал човек и крещи. А кофата не виждат.

Иван веднага се досети и вдигна Колка за яката. А кофата като залепена за него — не пада. И Колка си стои прегънат на две.

Изправиха Колка — разляха водата.

Изведнъж цъфна дежурният по училище. Децата се пръснаха на всички страни.

Иван също хукна, но налетя на кофата и се просна в локвата, дори се плъзна още малко нататък.

Лежи и за малко да заплаче: ами че станал е нещо като попивателна — дрехите му попиха цялата локва.

— Кажи, момче, кой те нареди така? — попита дежурният, като му помагаше да стане.

Иван не дочу въпроса и отговори.

— Семьонов.

— От кой клас?

— Втори „А“.

— Добре — каза дежурният, — ще запиша. Не се тревожи, момче, немирникът ще бъде наказан.

Иван се помъкна — целият мокър отпред.

На улицата го чакаше Колка — отпред сух, но пък мокър отзад.

— Наигра ли се? — попита той. — Как ще се върнем сега в къщи? Ще ядем калай.

— Тръгвай да се сушим — предложи Иван. — Ще се поразтъпчем час-два — и всичко ще бъде тип-топ. Ще извадим фуражката ми от локвата.

Как сушиха Колка

Фуражката се бе намокрила, потънала и само крайчеца на козирката си подаваше от локвата.

Иван каза:

— Да намерим отнякъде кофа и да изгребем локвата.

— Да намерим пръчка — каза Колка — или да се събуем боси и — цап-цап.

— Така и баба знае — рече замислено Иван. — Опитай се да приложиш някакъв метод, а не пръчка.

— А не. Хайде ти прилагай някакъв метод. Знам ги аз твоите методи.

— Моля. Хвани ме за краката и ги дръж вдигнати, пък аз на ръце цоп-цоп и ще стигна удавника.

— За краката ли? — порази се Колка. — Тебе?! Та ти си тежък. Не мога те удържа. По-добре ти ме дръж за краката, пък аз с ръцете цап-цап. Аз съм лек. Аз бързичко…

— Винаги си такъв — промърмори Иван, — аз измислям, а славата обираш ти.

— Слава ли?! — порази се пак Колка. — Много съм виждал аз тая слава. Вечно заради тебе си патя!

— Тогава дръж ме за краката.

— Няма да те удържа. А ти мене — като нищо. Аз съм като пружина. — Колка, като проскимтяваше от нетърпение, засука ръкави, застана на четири крака и извика: — Хайде! Хайде! Пълен напред!

— Отначало да потренираме на суша — предложи Иван.

Тренировката излезе сполучлива: Колка ходеше на ръце по земята, а Иван го държеше за краката във въздуха.

— Обръщам! — извика възторжено Колка и задвижи ръце по посока на локвата.

Влезе в нея, потопен почти до лактите, и като местеше внимателно ръце се приближаваше до фуражката.

Оставаше не повече от половин метър, когато Иван изкомандва:

— Стоп! Пълен назад!

Там е работата, че Иван беше стигнал до самия край на локвата. Хем не му се искаше да нагази в нея, хем не биваше да изпуска краката на Колка.

— Най-пълен назад! — изкомандва той пак.

А Колка, увлечен, нищо не чуваше и с всички сили се дърпаше към фуражката. Иван пък с всички сили го дърпаше към себе си. Колка почувства, че още малко и тялото му ще се разкъса на две.

— Пускай! — извика той изплашен.

Иван разтвори пръсти.

И Колка цопна в локвата.

Не викна.

Не гъкна.

Стоеше на четири крака, като че не знаеше какво да прави.

— Излизай — прошепна Иван, — че ще настинеш.

Колка се добра на четири крака до фуражката, взе я и се върна на сушата; постоя още малко на четири крака и се изправи.

— Подсуших се! — жално извика той. — Изсуших се! Отрови ми живота! Вечно в някаква глупашка история ще ме вкараш!

— Никой не те е вкарвал. Сам се напъха в локвата.

— А кой искаше да ме разкъса на части?

— Какви са тия работи?! — чу се изплашеният глас на Ана Антоновна. — Какво става с вас?

— Пикирах в локвата — обясни Колка, хленчейки. — Ей заради тая украса за глава! — Той запрати фуражката обратно в локвата. — Вземи си я сам. По който искаш метод. Това е свинщина, а не метод.

— Веднага да си вървите в къщи — каза Ана Антоновна. — Главата ми се е запалила от вас. Ти, Семьонов, кого днес през междучасието си блъснал в някаква локва?

— Не в локва, а в кофа — каза Колка и се обърна с гръб към Ана Антоновна. Отзад също беше мокър. — Виждате ли? — попита той тържествуващ. — Картинка! А вие му пишете осмици! Да знаете, Ана Антоновна, че си патя за нищо. И тук в локвата за нищо си изпатих и там в кофата пак за нищо. Цял живот все заради него си патя.

— Мрънкало си ти, ето какъв си — каза Иван презрително. — Мрънкало, неблагодарник и паникьор.

Колка сви юмруци и скочи към него.

— Вървете си в къщи — каза Ана Антоновна и застана между тях. — Ще уплашите хората, като ви видят.

— Не бива да си отивам — разхленчи се пак Колка, — здравата ще ям калай в къщи.

— Тогава да вървим у дома — предложи Ана Антоновна, — живея съвсем наблизо. Аз ще ви изчистя.

Въпросът е — кого да мъкнат

Момчетата останаха по фланелки и гащета. Ивановите дрехи бяха проснати на балкона да се сушат, но дрехите на Колка Ана Антоновна реши да опере.

— А вие в това време се заемете с обеда — каза тя.

— Това се казва работа! — възкликна Колка. — А каква е супата?

— Нямам никаква супа. Трябва да се сготви. Ти какво умееш да правиш?

— Аз? — Колка се замисли малко. — Например да бъркам супа мога. Да я опитвам мога… Да я посоля мога.

— А ти, Семьонов?

— Мога да беля картофи.

— Смехория! — Колка се изкиска. — Имам сестри — и то тъкмо две. Защо да се занимавам с някакви си картофи? — И пак се изсмя.

Ана Антоновна сложи на газовата печка тенджера с вода, тури месото и отиде да пере дрехите на Колка.

— Не те ли е срам? — попита Колка. — Искаш ли да кажа на всички деца? Ще почнат да ти се подиграват. Де се е чуло и видяло мъж да бели картофи?

— Ами в казармата?

— Там има специален готвач. Войниците се бият, а готвачът бели картофи и разните му други работи. Ти готвач ли искаш да станеш, или смел войник?

— Ами ако убият готвача?

— Винаги има резервен.

— Ако убият и резервния?

— Тогава ядат суха храна. Разни концентрати.

— Ти си концентрат — каза Иван. — Ти си сухоежбина, а не смел войник.

— Пък на тебе ти взеха влекач.

— По погрешка. Без да има нужда. Не мене, тебе трябва да мъкнат.

— Защо?! — удиви се Колка. — Аз съм среден ученик. Всичко ми е наред. Всичко по малко. Всичко с мярка.

— Аз ще ти бъда влекач — закани му се Иван. — Не веднага, разбира се, а после.

Като простря прането на балкона, Ана Антоновна се върна и каза:

— След час-два ще изсъхне.

— Чудесно! — възкликна Колка. — Ще се върна в къщи сух и чист. А скоро ли ще стане супата?

— Суха храна ще получиш, нищо друго — отговори Иван. — Според мене, сега е негов ред да го мъкнат с влекач.

— Я не ме разсмивай — разсърди се Колка и за малко да заплаче. — Какво си се лепнал за мене. Карай си количката, на тебе всичко ти е сухо.

— Ще си вървя, я — каза Иван. — Работа си имам колкото щеш, не съм като тебе.

— А какво мога да върша аз в такъв вид? — възмути се Колка.

— Стига сте се карали — обади се Ана Антоновна. — За никого не е вредно да му се помогне. А да знаете защо Аделаида не беше днес на училище?

— Сигурно е преяла сладолед — отговори Колка. — Казват, че тя изяжда по цял килограм на ден.

— Не по килограм, а по четири — поправи го Иван със сериозен вид.

— Ами?! — удиви се Колка.

— Всички у тях ядат само сладолед. Котката не слага в уста нищо друго, освен ескимо. А кучето — само мелба.

— Е, това е живот! — възкликна Колка. — Да мога и аз да си поживея така три-четири дни!

Иван не се сдържа и се разсмя.

Засмя се и Ана Антоновна.

— Излъга ме… — проточи разочаровано Колка. — Пък аз му повярвах. Той все така прави, Ана Антоновна.

— Нямам време да споря с тебе — каза Иван. — Като взема да те мъкна, тогава…

— Тебе самия още те мъкнат — прекъсна го Ана Антоновна. — Не забравяй това.

— Не забравям — промърмори Иван. — Само че ако бях на ваше място, щях непременно да взема влекач — за него — Николай Веткин. И супа не бих му дал, щом не умее дори картоф да обели.

Лицето на Колка имаше такъв изплашен и обиден вид, че Иван добави дружелюбно:

— За твое добро ще е.

Иван намира злато

Иван се мъкнеше тъжен по улицата. Как да се покаже в къщи без фуражка? Тая година вече трета пося. Една забрави в автобуса, друга хвърли на покрива на клуба. Докато търсеха стълба, фуражката изчезна.

И откъде да намери сили да седне да учи?

Изведнъж видя, че в тревата нещо блести като слънце. Полюбува се на блясъка, наведе се и вдигна… зъб!

„Макар и зъб — рече си Иван, — все пак е злато!“

Чий ли е тоя зъб?

На Аделаида, на майка й или на някой друг?

Какво трябва да направи честният човек, ако намери скъпоценност?

Да въздъхне, да й се полюбува, още веднъж да въздъхне по-тежко и да я отнесе в милицията.

Но Егорушкин погледна зъба и каза:

— Може да го вземеш със себе си. Не е постъпвало оплакване за изчезнал златен зъб.

— Не мога да го взема — възрази Иван. — Чужда вещ. Да не би сега някой да го търси и да не може да го намери. Лее горчиви сълзи и ругае милицията.

— В нашето градче има всичко на всичко два златни зъба — каза Егорушкин, — у гражданката от павилиона за сладолед и у нейната дъщеря. Върви им го дай.

На Иван никак не му се отиваше при Аделаида: май нещо се боеше от нея, а и от майка й също.

— Как си, лунатико? — обади му се дядо Пустата ми глава. — Да знаеш, че излекувах моя приятел. Не се бои вече от никаква луна. Вече нула внимание на луната. Както излезе, яденето му било малко. Нощем му се прияжда и сънен тръгва накъдето мирише. Започнах да му давам по-ситичка вечеря и песът се излекува. Но там е белята, че спи като заклан! Някой път не мога да го събудя и туй то. Изобщо, глупаво стана кучето. Не му сече пипето — оплакваше се дядото. — Днес намерих един златен зъб. Около павилиона. Зарадвах се. Но зъбът ми се изплъзна от пръстите. И песът — лап! — глътна го. Изяде го, както се казва, без много да му мисли и „благодаря“ не рече.

Иван въздъхна и разтвори длан.

— Същият! — извика дядото. — А защо е у тебе?

— Намерих го. Близо до павилиона.

— Излиза, че другарчето ми не е виновно. Пък аз го… Ех, трябва да искам прошка от Билсопашка.

— Вземете го, дядо. Пръв сте го намерили.

— Намерих го, ала го загубих. Сега е твой. Може да си го поставиш — каза старецът със завист. — Добре ще изглеждаш.

— Да го сложим ли на Билсопашка?

— На куче пазач?! — възмути се дядото. — Че нали зъбът блести! В тъмното от хиляда версти ще се види! Дай зъба на законния му притежател и точка.

— А де да го търся тоя законен притежател? — попита Иван тъжно. — Той сега може да си яде компот, пък аз — върви, че го търси, мъчи се, така ли?

— Не знам — въздъхна дядото, като погледна под око зъба. — Може и компот да яде, а може и да реве. Откъде да знам. Аз, пустата ми глава, ни веднъж в живота си не съм имал златен зъб.

— И аз също.

— Тогаз иди го върни.

Иван се повъртя, повъртя, пък се затътри. Никак не му се отиваше при законния притежател на златния зъб.

Иван се боеше.

„Бе от какво се боиш? — сам си се попита той. — Да не би да те изядат? Пък ако работата стигне до бой, ще избягаш.“

Ех, да можеше сега да си хапне и да си легне!

И да сънува хубав сън!

Например, как са минали много- МНОГО ГОДИНИ и в училището, където се е учил Иван, във всеки клас СА ОКАЧЕНИ НЕГОВИ ПОРТРЕТИ. А на зданието е прикрепена каменна плоча и на нея е написано със златни букви:

В това училище страда и се мъчи,

но

завърши с отличие

чудесният,

но

най-нещастен човек в света

Иван Семьонов

Иван подсмръкна от умиление. Дори му се приплака.

Само че нямаше време за плач. Намираше се вече пред високата ограда.

Законните притежатели на златните зъби са намерени

Портичката беше заключена. Иван почука.

Отговори му страшен кучешки лай и дрънчене на верига.

„Дано само излезе Аделаида, а не майка й“ — помисли си Иван изплашен.

От къщата излезе майката. Иван я чакаше ни жив, ни умрял от страх.

— Кого търсиш? — попита тя заплашително, като дойде до портичката.

— Аделаида.

— Болна е! И аз съм болна! Всички сме болни!

— От какво? — поинтересува се Иван и изведнъж видя дупка на мястото на златния й зъб. — Ето! — извика той радостно и протегна ръка през пролуката между дъските.

С лявата ръка майката сграбчи зъба, а с дясната — ръката на Иван и попита:

— Вторият къде е? Вторият зъб къде е?

— Не знам, нямам си понятие — отговори Иван, като се мъчеше да си освободи ръката.

— В милицията ще кажеш!

— Ама аз бях в милицията! — едва ли не плачешком извика Иван. — Пуснете ме! Боли! Да отидем заедно в милицията, щом искате! Само ме пуснете!

— Не мога — призна си майката, — боя се, ще офейкаш.

— Няма! Честна дума!

Тя пусна ръката му и каза:

— Жалко. Какъв хубав зъб беше. Нямам време да ходя по милиции! — развика се неочаквано тя. — Трябва да продавам сладолед! План има да изпълнявам! А който е намерил втория зъб, да се задави с него! А ти, ако го намериш, донеси го.

— Няма да се намери — каза тъжно Иван. — Мисля, че едно куче го е глътнало. Казва се Билсопашка. Сега може да се нарече Взелзъб.

— Влез — каза майката също така тъжно, а когато Иван затвори след себе си портичката, извика: — Аделаида! Дъще! Ела тук!

На стъпалата се показа Аделаида. Очите й бяха насълзени, а бузата — превързана с кърпа.

— Здравей — каза тя и Иван забеляза дупка на мястото на златния й зъб.

— Един зъб донесе — моя, а твоя не. Казва, че куче го било изяло. Не ми се вярва! Не, не, дай зъба! — викаше жално майката.

— На̀! — извика Иван. — Вземете който си искате! Ако щете — всичките! — И се озъби.

— Заяждаш се, а?

— Не. Не се заяждам, а ви съжалявам. Защо смятате, че всички са мошеници?

— Не всички, но повечето — отговори майката. — Отивам на работа. По пътя може да намина в милицията. Лошо ти се пише тогава.

Когато майката зави зад ъгъла, Аделаида каза:

— Да поседим на стъпалата.

Седнаха.

— Как така и на двете ви паднаха зъбите? — попита Иван.

— Не паднаха, а ни ги извадиха. Заболяха ни. Вчера през нощта. И маминият и моят едновременно. Сутринта отидохме в болницата. Извадиха ги. А аз ги загубих.

— Е, аз си тръгвам — каза загрижено Иван. — Имам много работа. Нямам ни минутка свободно време. Дори за спане. — Той стана. — Редникът от гвардията Иван Семьонов отива да си пише домашните. Привет!