Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (11) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Ще мъкнат Иван с влекач

Сутринта Иван имаше разговор с баща си. (Ех, как обичат да говорят възрастните! Не вземат просто да ти кажат, че си се държал лошо, че си един никаквец — и край!)

— Няма ли да престанеш с твоите щуротии?

— Ще престана.

— Защото ми омръзна да се занимавам с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма.

И отиват още десет минути! Толкова му се искаше да каже: „Че аз бебе ли съм? Не разбирам ли? Всичко прекрасно разбирам, но си нямам късмет. И аз искам да се държа добре, но не става!“

Отива Иван в кухнята, а там майка му го посреща с думите:

— Няма ли да престанеш с твоите щуротии?

— Ще престана.

— Защото ми омръзна да се занимавам с тебе. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е.

— Малко, средно или много?

— Много.

— Ще правиш ли пак така?

— Няма.

И още десет минути! И когато в кухнята довтаса баба му, Иван подхваща бързо-бързо:

— Ще престана да върша щуротии, защото ти е омръзнало да се занимаваш с мене.

Много ме е срам.

                        Няма вече да правя така.

— Ненагледното ми чедо! — възкликна бабата. — Всичко разбираш, мое съкровище!

Щом изскочи на улицата Иван, разбира се, веднага забрави всичко, дори и това, че от днес нататък бе решил да стане отличник.

Да върви по улицата за него е, все едно че гледа кино или нещо още по-интересно.

Види котка на прозорец — „Мяу, мяу“ — поздрави я.

Куче претича край него — изджафка му: „Бау, бау“.

„Га! Га!“, подразни някоя гарга.

Подплаши орляк врабчета.

Изпрати с поглед самолет и побучи като мотор.

Сложи „марка“ на някое момиче.

Прочете всички фирми, и като размести сричките се получи нещо интересно:

БАКАНОМ ГАСТРОЛИЯ

Пред огледалото на бръснарницата направи шейсет и четири гримаси.

Две бабички си приказваха и той се заслуша в разговора им.

Отпред крачеше лейтенант, а Иван отзад в крак с него вървя пет пресечки.

И изведнъж си спомни: училището!

Почеса се по врата и изкомандва:

— Към училището, бегом марш!

Плю си на петите. Търча, търча, запъхтя се. Спря се, озърна се, че като го наду един смях — в погрешна посока беше тичал!

— Редник от гвардията Иван Семьонов, обратно, ходом марш! Леви, раз, два! Леви, раз, два!

Видя котка на едно прозорче — „Мяу, мяу“ — поздрави я.

Опита се да изпревари камион.

Куче претича край него — изджафка му „Бау, бау“.

Три бабички спореха и той се заслуша какво си приказват.

Пред огледалото на бръснарницата шейсет пъти се закани с юмрук на себе си.

И изведнъж се развесели — потанцува си малко.

Дойде в училище уморен, едва диша.

— Защо пак закъсня? — попита Ана Антоновна. — Успа ли се?

— Не.

— А какво се случи?

— Нищо.

— Тогава защо закъсня?

— Вървях по улицата и… закъснях.

— Всички са вървели по улицата, а закъсня само ти. Защо?

— Не знам.

— Не знаеш — каза Ана Антоновна с укор. — Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е. — Иван въздъхна тежко. — Много ме е срам. На всички им е омръзнало да се занимават с мене.

                        Няма вече да правя така.

— А ние не ти вярваме! — извика Паша.

— Целият клас реши, че ти е необходима помощ — каза Ана Антоновна.

— Каква помощ? — учуди се и дори се поизплаши Иван.

— Влекач да те мъкне! — извика Колка.

— Къде да ме мъкне?

— Ще ти изберем най-добрия ученик от четвъртите класове — обясни Ана Антоновна. — Той ще ти помогне в ученето.

— Аз мога и без влекач — каза гордо Иван. — Аз вече реших да стана пълен отличник.

Екна толкова силен смях, че и Иван се разкиска. И колкото по-силно се смееха децата, толкова по-гръмко се смееше Иван.