Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (30) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Баба на пост

Иван седеше на прозореца и чакаше уплашен Аделаида: нали обеща да поговори с родителите му и всичко да им разкаже.

А това значи, че пак ще почнат дрънканици-мрънканици и никой няма да се сети дори, че трябва не да възпитават човека, а да го жалят. На човека му е трудно да живее, почти невъзможно! Пък него, моля ви се, на всичко отгоре и с влекач… Едва не пукнаха главата на човека. За малко не го прегази камион…

Но грешите, ако мислите, че Иван загуби ума и дума и не знаеше какво да прави. Чудесна мисъл му дойде в главата.

Той изтича при баба си и й се оплака.

— Влекач ли? — възмути се бабата. — Ще й дам аз един влекач! Върви, мое ненагледно внученце, почивай си спокойно. Пък ако тя се вести тука… ще й кажа туй-онуй. Върви, върви, миличък, почивай си.

Това, което бабата наричаше почивка, а децата наричаха тичане, всъщност беше тежка работа.

След такава почивка децата се връщаха в къщи с изплезени езици.

Не можеха да помръднат ни ръка, ни крак.

Този път обаче Иван не тичаше. Все поглеждаше дали Аделаида няма да цъфне на двора. Непрекъснато идваха деца от другите къщи и го разпитваха за участието му по телевизията.

Как му се искаше на Иван да се похвали и да послъже! Щяха да зяпнат от завист и учудване!

Щяха да ахнат!

Но, струва ми се, за първи път в живота си Иван не лъжеше и децата си отиваха малко разочаровани.

„Всички хора живеят като хора — размишляваше горчиво Иван, — само аз съм нещастен. Дали пък да не се разболея истински? Да не мога да мръдна ни ръка, ни крак. Не, едната ръка нека си се движи: все пак трябва да се яде. Ще си лежа като ранен лалугер, по цял ден ще си слушам радио, а вечер телевизора ти е на разположение. Царска работа!“

На скамейката пред входа седеше баба му с плетка в ръце.

Иван знаеше, че сега дори самият директор на училището да поиска да се оплаче на родителите му, бабата няма да го пусне. Тя обичаше внука си повече от всичко на света и за него бе готова и в огъня да стъпи.

Затова, когато пред нея застана Аделаида, Иван не се уплаши ни най-малко, скри се зад купа дърва и наблюдаваше отдалече.

Бабата стана.

Имаше войнствен вид.

„Сега ще ти даде да се разбереш! — помисли си Иван тържествуващ. — Крокодилска дъще!“