Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (33) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Много тъжно занимание

— Ах ти, крокодилска дъще! — прошепна подире й Иван. — Мястото ти е в зоологическата градина! В клетка! Зад решетка! С вмирисано зеле да те хранят!

Аделаида се обърна и му помаха с ръка.

— Ти си УИ — шепнеше Иван, пъхнал демонстративно ръце в джобовете, — тебе трябва да те затворят в крокодилско училище!

Иван дълго стоя на едно място. Толкова му беше мъчно, че му идеше да заплаче от яд пред очите на хората. Той дори заплаши някого с юмруци.

И се потътри към къщи, навел голямата си многострадална глава.

И като че за първи път се позамисли сериозно над своя живот. А когато имаш доста провинения, такова занимание — да мислиш сериозно за живота си — е много тъжно занимание.

Вместо както си му беше навикът да ругае всички, а от все сърце да жали себе си, той шепнеше:

— Бабино синче… УИ… Умствено изостанал… Специално училище… А защо? Защото не обичам да се уча ли? Е, та какво от това? Ако такъв съм се родил? Виж, ако не можех да уча, тогава е друга работа. А аз мога, но не обичам. Нищо не ми струва да стана отличник. Стига да поискам.

Ех, че е обидно! Да ме беше нарекла глупак, мързелан, двойкаджия, простак, търтей на кутийки, повтарач на чертички или какъвто и да е още, а то — УИ, умствено, разбирате ли, изостанал.

Тези думи звънтяха в ушите му. Той дори тръсна глава, та да излетят, но не помогна.

Много тъжно е това занимание — да мислиш за живота си толкова сериозно.

В къщи Иван седна в кухнята мълчаливо.

— Какво ти е? Какво става с тебе? — питаше баба му изплашена. — Да не си се разболял? Изпати ли си нещо? Легни си да поспиш, ненагледно мое внученце.

А Иван си представяше как утре ще отиде на училище пак с ненаучени уроци, пак ще му се карат, ще дойде Аделаида и ще викне с крокодилския си глас:

— УИ! УИ! УИ!

Ще се събере пионерски сбор на цялото училище и всички ще викнат в един глас:

— УИ! УИ! УИ!

Ана Антоновна ще изкомандва:

— Семьонов, вън оттука, върви в специално училище!

А пред входа чака „Бърза помощ“. Ще го качат в линейката и ще го откарат…

— Бабо, отивам да уча — прошепна през сълзи Иван. — Съжали ме, бабо.

— Жаля те, злато мое, от все сърце те жаля! Да зависеше от мене, щях да забраня всички уроци в долните класове. Нека се мъчат големите. Искаш ли кокошчица?

— Не — отказа се с въздишка Иван. — Най-напред ще си науча. После ще ям. — „Ако, разбира се, остана жив“ — добави той мислено.

Е, няма що… Седна Иван, извади от чантата тетрадки, учебници, писалка.

Въздъхна.

Придрема му се.

Дотича майчицата мързел и му зашепна на ухото: „Ами че ти си уморен, миличък. Полегни си, почини си. Песничка ще ти изпея, приказка ще ти разкажа“.

„Добре — отговори й Иван, — ще си легна. С удоволствие. Ами утре? Пак ли всичко отначало? Ами ако ме изпратят в специално училище? Не, не! Днес ще извърша цяло геройство — ще си науча уроците!“

Майчицата мързел изтича обратно.