Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (45) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Как сушиха Колка

Фуражката се бе намокрила, потънала и само крайчеца на козирката си подаваше от локвата.

Иван каза:

— Да намерим отнякъде кофа и да изгребем локвата.

— Да намерим пръчка — каза Колка — или да се събуем боси и — цап-цап.

— Така и баба знае — рече замислено Иван. — Опитай се да приложиш някакъв метод, а не пръчка.

— А не. Хайде ти прилагай някакъв метод. Знам ги аз твоите методи.

— Моля. Хвани ме за краката и ги дръж вдигнати, пък аз на ръце цоп-цоп и ще стигна удавника.

— За краката ли? — порази се Колка. — Тебе?! Та ти си тежък. Не мога те удържа. По-добре ти ме дръж за краката, пък аз с ръцете цап-цап. Аз съм лек. Аз бързичко…

— Винаги си такъв — промърмори Иван, — аз измислям, а славата обираш ти.

— Слава ли?! — порази се пак Колка. — Много съм виждал аз тая слава. Вечно заради тебе си патя!

— Тогава дръж ме за краката.

— Няма да те удържа. А ти мене — като нищо. Аз съм като пружина. — Колка, като проскимтяваше от нетърпение, засука ръкави, застана на четири крака и извика: — Хайде! Хайде! Пълен напред!

— Отначало да потренираме на суша — предложи Иван.

Тренировката излезе сполучлива: Колка ходеше на ръце по земята, а Иван го държеше за краката във въздуха.

— Обръщам! — извика възторжено Колка и задвижи ръце по посока на локвата.

Влезе в нея, потопен почти до лактите, и като местеше внимателно ръце се приближаваше до фуражката.

Оставаше не повече от половин метър, когато Иван изкомандва:

— Стоп! Пълен назад!

Там е работата, че Иван беше стигнал до самия край на локвата. Хем не му се искаше да нагази в нея, хем не биваше да изпуска краката на Колка.

— Най-пълен назад! — изкомандва той пак.

А Колка, увлечен, нищо не чуваше и с всички сили се дърпаше към фуражката. Иван пък с всички сили го дърпаше към себе си. Колка почувства, че още малко и тялото му ще се разкъса на две.

— Пускай! — извика той изплашен.

Иван разтвори пръсти.

И Колка цопна в локвата.

Не викна.

Не гъкна.

Стоеше на четири крака, като че не знаеше какво да прави.

— Излизай — прошепна Иван, — че ще настинеш.

Колка се добра на четири крака до фуражката, взе я и се върна на сушата; постоя още малко на четири крака и се изправи.

— Подсуших се! — жално извика той. — Изсуших се! Отрови ми живота! Вечно в някаква глупашка история ще ме вкараш!

— Никой не те е вкарвал. Сам се напъха в локвата.

— А кой искаше да ме разкъса на части?

— Какви са тия работи?! — чу се изплашеният глас на Ана Антоновна. — Какво става с вас?

— Пикирах в локвата — обясни Колка, хленчейки. — Ей заради тая украса за глава! — Той запрати фуражката обратно в локвата. — Вземи си я сам. По който искаш метод. Това е свинщина, а не метод.

— Веднага да си вървите в къщи — каза Ана Антоновна. — Главата ми се е запалила от вас. Ти, Семьонов, кого днес през междучасието си блъснал в някаква локва?

— Не в локва, а в кофа — каза Колка и се обърна с гръб към Ана Антоновна. Отзад също беше мокър. — Виждате ли? — попита той тържествуващ. — Картинка! А вие му пишете осмици! Да знаете, Ана Антоновна, че си патя за нищо. И тук в локвата за нищо си изпатих и там в кофата пак за нищо. Цял живот все заради него си патя.

— Мрънкало си ти, ето какъв си — каза Иван презрително. — Мрънкало, неблагодарник и паникьор.

Колка сви юмруци и скочи към него.

— Вървете си в къщи — каза Ана Антоновна и застана между тях. — Ще уплашите хората, като ви видят.

— Не бива да си отивам — разхленчи се пак Колка, — здравата ще ям калай в къщи.

— Тогава да вървим у дома — предложи Ана Антоновна, — живея съвсем наблизо. Аз ще ви изчистя.